Към текста

Метаданни

Данни

Серия
The State (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A World Out of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СВЯТ ИЗВЪН ВРЕМЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.14. Фантастичен роман. Превод: от [англ.] Юлиян СТОЙКОВ [A World Out of Time, by Larry NIVEN (1976)]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (21 см.). Печатни коли: 17. С търда корица. С подвързия. Страници: 270. Цена: 80.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

3

Корбел си позволи да се отпусне едва когато тя се скри зад масивния пулт на леглото. Една почти безшумна въздишка за да разсее стегналото го във възел напрежение… последвана от зловеща усмивка и сподавено възклицание. Поне сега имаше цел.

Беше дошъл на Земята за да умре. Но тази възможност бе за предпочитане.

Ръцете му бяха свободни. Седна, но тя му даде знак с бастуна да се облегне назад. Накара го да кръстоса китки и го завърза отново, преди да освободи краката му.

Рамката на огромния панорамен прозорец се беше разкривила, преди стъклото да се счупи. Краищата й стърчаха навън като извити остриета на кинжали. Корбел последва Мирели-Лира през разбития прозорец, във високата до колене трева навън.

Даде му знак да върви пред нея към сфероидната кола, подобна на онези, които бе видял в град Едно. Под ходилата му се разбягваха едри жужащи насекоми. Навън бе още по-горещо, но поне се долавяше слаб повей. Слънцето клонеше към хоризонта, огромно и червено и хвърляше дълги сенки. Един по-малък червеникав кръг в аленото небе, вероятно беше Юпитер.

Колата сякаш беше подпряна на върховете на тревата. Не се поклащаше, докато Корбел се настани в нея. Мирели-Лира му даде знак да се премести навътре (с бастуна, който беше едновременно анестетик и инструмент за мъчение, а може би и още нещо? — боеше се да попита) и се настани до него. Наведе се над пулта, замисли се, после набра някакъв код.

— Ще отидем за твоя скафандър — рече тя на механичния преводач в колана й.

Колата потегли гладко. Мирели-Лира се облегна назад — очевидно не се налагаше да управлява. Корбел знаеше, че не би могъл да използва колата. Не познаваше кодовете на къщите.

Колата се понесе надолу по хълма и навлезе в тясната долина, като непрестанно ускоряваше своя ход. Не след дълго се движеха с главозамайваща скорост. Корбел вкопчи пръсти в облицовката на предното табло и прокле, че не смее да затвори очи.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Не си ли се качвал на такава кола?

— Не — той пое дъх и се почувства малко по-добре. — Там, откъдето съм аз, нямаше такива неща.

Тя кимна. Кълбото в корема на Корбел постепенно се отпусна. Господ да му е на помощ, ако тя разбере, че е напуснал Слънчевата система преди нея. Трябваше да поддържа убеждението й, че идва от нейното бъдеще.

Но сигурно имаше най-различни научни постижения, за които не знаеше нищо, открития, които човечеството не би могло да забрави. Какво например? Вана, която се пригажда автоматично към изискванията на човешкото тяло? Трайно лечение на настинката? Вечно остър бръснач или средство, подтискащо растежа на брадата? Истинско облекчение от махмурлука?

Защо не четях повече научна фантастика? Ех, ако идвах от друга планета, щях да разполагам с известни предимства…

— Да ти призная, наистина мислех, че съм първият човек достигнал галактическото ядро — рече той. — Твоят полет го нямаше в архивите.

— На колко си години?

— Приблизително шестотин — отвърна предпазливо той. — Корабно време. По земното летоброене това е около… — да внимава какво говори. Разчиташе, че тя не знаеше много за предишния живот на Земята. — петстотин и тридесет. Ами ти?

— Близо на двеста. Мои години, не юпитерови.

— Странно, че винаги си разполагала със запас от лекарства.

— Децата ми позволиха да взема цялото количество с мен в нулевото време. Държах ги там, за да не се развалят.

Корбел почувства, че по гърба му пробягват тръпки. Сигурно там е складирала и храната, приготвяла я е и после е спирала времето за нея. По такъв начин винаги е разполагала с прясно меню. Вероятно камерата с нулево време се е намирала в близост до някоя „телефонна кабина“.

— Кое беше твоето слънце? — попита го тя.

Единственото друго слънце, чието име беше чувал, бе Сириус.

— Свикнали бяхме да го наричаме „слънцето“ — измъкна се той. — Какво, всъщност, успя да научиш за истинското безсмъртие, онова което са открили диктаторите?

— Само едно — че ако някой диктатор умирал, това ставало по насилствен път — тя се озъби. — Подобни инциденти не се забравяли лесно. Адвокатът ми често ме забавляваше с разкази за воюващи по между си диктатори, за войни между цели семейства. Стари истории, от времето преди той да се е родил. Ако може да се вярва на думите му, още в онези времена диктаторите вече не служели на Държавата. Само на себе си.

— Като гръцките богове — кимна той. Последва тишина. Апаратът не беше превел последната забележка. — Могъщи и военнолюбиви — добави Корбел. — Смъртните са постъпвали предвидливо като се кланяли на боговете и са гледали да не се замесват в техните борби.

От време на време той хвърляше поглед през стъклото навън. Мяркаха се зелено-кафяви хълмове, горички от сгърчени дръвчета. Потърси в небето птици, но не забеляза нито една. Спуснаха се от стръмен склон и стомахът на Корбел пропадна надолу.

Колата се носеше към нещо, което дори Пирса би определил като град.

На фона на залязващото червено слънце се очертаваха контурите му. Градът беше покрит с огромен купол. В покрайнините се въргаляше част от купола — десетина свързани по между си шестоъгълника, тънки като дантела. Но в голямата си част куполът беше запазен. В самия център на ориентираната по посоките на света транспортна мрежа се издигаше масивен куб с изпъкнали стени — транспортният възел. Зад него се виждаха кули и стъклени тераси, върховете на най-високите сгради очертаваха висините на разбития купол.

Една огромна стъклена плоча се беше стоварила върху кубовидната постройка и сега подпираше стената, прекършена на две. Приличаше на пияница, подпрял се на рамото на по-едрия си другар. Но в останалата си част град Четири бе непокътнат. В сравнение с него град Едно беше в руини. Може би град Едно е бил по-стар от град Четири, или пък куполът на втория го е запазил във времето.

От три страни градът бе заобиколен с ниски горички и затревени склонове. Залените площи спираха в самите граници на града. На отвъдния му край имаше широка близо пет мили крайбрежна ивица, зад която се виждаше синевата на океана.

Странно, помисли си Корбел. И едва тогава се досети, че град Четири вероятно е бил построен преди климатът да стане горещ и да се отдръпнат океаните. Значи наистина беше много стар. Но имаше и още нещо, не по-малко странно, в град Четири. Градът не беше се разпрострял по дължината на брега. Извитата ивица, която някога е била бряг, не беше застроена. Никакви пътища не водеха към града. Корбел присви очи, огледа околните хълмове и забеляза тъмни точици, подредени на еднакво разстояние — най-вероятно това бяха „телефонни кабини“.

— Познаваш ли добре този град? — попита той. Защо да не си поиграем на екскурзовод? Къде ли е твоята тайна килия, Мирели-Лира?

— Да — отвърна тя.

Корбел се отказа.

— От тук трябва да се прехвърлим на западния бряг…

— Зная. Моите апарати те следят от самото кацане.

Почти беше привикнал с главоломната скорост на колата, но когато нахлуха в очертанията на града, самообладанието му се изпари. Улиците имаха зъби: огромни късове разбит железобетон, заострени стъклени витрини. Колата се носеше сред тях, накланяше се на четирийсет и пет градуса за да взема завоите, изправяше се и отново се накланяше, а Корбел не смееше да пусне дръжката.

Норма не откъсваше от него проницателния си старчески поглед.

— Май доста си изплашен. Чудя се, какво ли са използвали в твоя свят за да се предвижват.

— Телефонни кабини — изстреля напосоки той. — За по-дълги маршрути разполагахме с дирижабли — олекотени летателни апарати.

— Толкова бавно ли сте пътували?

Обливайки се в пот, той побърза да отвърне:

— Не обичахме да бързаме. Нали живеехме дълго — за един кратък миг Корбел беше готов да й разкрие цялата истина. Да приключи веднъж и завинаги. Можеха да променят сключената сделка. Щяха да използват нейните лекарства за да му върнат младостта. А после младият Корбел щеше да се захване с търсенето на диктаторското безсмъртие, докато болната стара Мирели-Лира си отдъхва в някой люлеещ се стол. Предложението изглеждаше съвсем разумно.

Само че Мирели-Лира беше луда.

Колата се разтресе, забави скорост и накрая спря под просторната арка на учрежденска сграда. Корбел почувства как ръцете му отпускат мъртвата си хватка. Старицата го побутна с бастуна и му даде знак да излиза навън. Корбел послушно се измъкна и тя го последва.

Прозорците на лицевата страна не бяха правоъгълни, а самата сграда беше издигната от панели, подредени като в мозайка. Над широката стъклена врата бяха изписани някакви завъртулки. Корбел, все още разтреперан от преживяния ужас, се опитваше да възвърне изгубеното присъствие на духа. Трябваше на всяка цена да запомни тези завъртулки, може би отговаряха на адреса. Две пресечени точки, преобърнато „S“, полегнал настрана пясъчен часовник и завъртяно pi.

Стъклените секции на вратите изчезнаха в пода за да ги пропуснат, сетне се вдигнаха обратно.

Мирели-Лира го поведе през обширното предверие, покрито с познатия мек килим, после свърнаха в коридор с безброй врати без дръжки.

— Асансьорните кабини не работят — обясни тя. Поеха нагоре по стълбите, на всеки три етажа спираха да си поемат дъх. И двамата дишаха тежко, когато Мирели-Лира сви в един коридор.

Пръстите на Корбел работеха безспирно върху едно от копчетата на комбинезона.

Не беше го свалял от излитането на „Дон Жуан“. Трябва да го беше прал поне неколкостотин пъти. Навиваше и навиваше копчето, привързано с един единствен гъвкав конец към комбинезона. Още малко и щеше да го откъсне.

Още врати без дръжки. Мирели-Лира спря пред шестата врата. Притисна нещо скрито в дланта й към центъра на вратата. Вратата отскочи назад, жената прибра предмета в джоба си и му даде знак да влезе. В мига, когато Корбел пресичаше прага пръстите му се разтвориха и пуснаха копчето.

Това беше първата му рискована постъпка. Но нямаше друг избор. Трябваше, при необходимост, да открие същата врата.

Мирели-Лира не откъсваше поглед от Корбел докато затваряше вратата. Така и не забеляза изпуснатото копче. Корбел се оглеждаше с невинен вид.

Бюро с някакви странни на вид украшения, мек килим, „телефонна кабина“, панорамен прозорец. Явно канцелариите също се произвеждаха серийно. Но имаше някои дребни отличия. Вратата на „телефонната кабина“ беше прозрачна. Панорамният прозорец бе останал здрав и дъждът не бе захабил килима и бюрото.

Скафандърът и шлемът на Корбел бяха захвърлени на бюрото. Той пое шлема със завързаните си ръце и извика:

— Пирса! Тук е Корбел! Корбел за себе си вика Пирса за Държавата!

Нямаше отговор.

— Пирса, моля те, обади се. Тук е Корбел, вика Пирса и „Дон Жуан“.

Нищо. Дори и пошепване. Мирели-Лира следеше внимателно движенията му.

— Може би корабът ми е от другата страна на планетата — рече й той. Но Пирса бе оставил ретранслатори! — Или автопилотът все още поддържа екваториална орбита. — Не, нали я промениха! Къде ли беше Пирса?

И тогава си спомни. Та нали Мирели-Лира бе променила подземната транспортна система. Приборите на Пирса са били насочени в съвсем друга посока. Ако се съдеше по неговите наблюдения, Корбел въобще не беше излизал от подземната железница.

Ще чакам, докато се уверя, че си мъртъв, беше казал Пирса. После ще претърся и други системи за следи от Държавата.

Не му оставаше нищо друго, освен да блъфира.

— Ако все още е в екваториална орбита, ще трябва да го повикам от моята платформа за приземяване. — Наложи се да й обяснява какво е това екваториална орбита, като я начерта върху праха на бюрото.

— Ще използваме тунелните вагони — предложи тя. — Вземи си скафандъра. Моят е в терминала.

„Телефонната кабина“ беше твърде малка. Мирели-Лира не можеше да позволи на Корбел да застане толкова близо до нея. Вдигна бастуна към него, а сетне начерта един символ подобен на завъртяно pi на пода.

— Ще натиснеш този бутон четири пъти — рече му тя. — и там ще ме чакаш. Не забравяй, не можеш да избягаш от бастуна.

Той кимна. Тя го загледа през прозрачната врата. Корбел огледа циферблата и забеляза, че четири от осемте символа на бутоните отговаряха на символите над входа на сградата.

Натисна четири пъти pi.

Дзап и той вече беше в друго място. Светът зад вратата на кабината имаше различни очертания. Огромно пусто пространство, увиснали над пода пръстени от седалки — поредния междуконтинентален подземен терминал. Корбел затършува в джоба на скафандъра и извади миниатюрния плосък диск. Ръцете му трепереха неудържимо. Като се опитваше да преодолее треперенето, той внимателно пъхна диска в процепа. После забоде пръст в символа, наподобяващ пясъчен часовник: 4-4-4-4.

Нищо не се случи. Вероятно „телефонната кабина“ в полицейския участък на град Четири беше излязла от строя.

Мирели-Лира пристъпи от съседната кабина, огледа се, присвила очи и стиснала злобно челюсти и го забеляза зад прозрачната врата.

Корбел започна да натиска трескаво бутоните пред него. В душата му се надигнаха отчаяние, ужас, мъка и желание да сложи край на живота си, а сетне в миг изчезнаха, заедно със светлината. Сред настъпилия мрак Корбел удари с рамо вратата и се затича без да вижда по…

… коридори… коридори с бледо-зелени стени и блестящо-бели тавани. Широки врати без дръжки, само малки златисти плочи, вероятно от електро-магнитни ключалки. Сви наляво, после надясно и отново наляво, опря в стена, спря и пое дъх. Умората попиваше в краката му като размекваща тъканите киселина.

Дали тя знаеше как да проследи неговото „позвъняване“? Нямаше престава. Отново побягна.

Зад голямата врата в края на коридора се появиха стълби. Начупения стъклен тунел на стълбището се спускаше надолу по протежението на цялата сграда. Корбел замря уплашено. Ако Мирели-Лира се появеше долу, щеше да го забележи на всяка цена!

Но после си спомни. Докато пътуваха с колата бяха минали покрай една сграда с подобна облицовка. Отвън тя беше като огледало.

Намираше се на третия етаж. Все още не знаеше къде е попаднал, но вероятно беше в някаква обществена сграда.

Както и да е. Докато се добере до тук, ако може да тича като него, старицата съвсем ще е издъхнала. Вероятно ще иска да слезе долу. И него го влечеше натам. Затова пое нагоре. Вратата на четвъртия етаж се спусна пред него, после изхвърча нагоре. Изкачи още един етаж, погледна назад и видя стъпки в праха.

Спря, затаи дъх и се ослуша.

Никакъв звук.

Пое обратно надолу по стълбите, като се стараеше да следва стъпките си. Стигна на четвъртия етаж и когато вратата се спусна, хвърли първо шлема, после скафандъра и накрая скочи сам през нея.

Освен няколко размазани стъпки не остави други следи. Ходилата му потъваха в мекия килим. Обърна се, заличи доколкото можа оставените следи, вдигна шлема и скафандъра и пое изтощено нататък.

Чувстваше, че не му достига въздух.