Лари Нивън
Свят извън времето (29)

2

Не му излизаше от ума Залата за оргии (как иначе да я нарече?). По всичко изглежда, че Момчетата я бяха пропуснали, когато са вдигали Диктаград. Местните обаче, бяха поправили пропуска, подреждайки на самия покрив двайсетина от спалните помещения масова продукция, съборили бяха стените между тях, запазвайки само вратите на тоалетните (поне малко усамотение!). Нямаше ги обаче гардеробите и „телефонните кабини“. Естествено.

Когато Корбел влезе, почти всички свободни места бяха заети — легла, масички, столове. Гостите продължаваха да прииждат. Половин дузина жени го подканиха с недвусмислени жестове от леглото, на което се бяха излегнали. Корбел прие.

Не след дълго се отърси от първоначалната си нервност. Мекото водно легло и податливата женска плът му послужиха за възглавница и усещането беше повече от приятно. От учтивост, а може би и защото беше най-близо, първа избра за партньорка възрастната дама. Свърши прекалено бързо, но жената не изрази разочарование. След толкова продължително въздържание да приключи бързо… Но все пак това бе една малка победа.

— Мислех, че съм се разделил с това нещо завинаги — рече той на жената и й благодари с поглед.

А после се изправи, удари с юмрук гърдите си, изрева предизвикателството на голямата маймуна и си избра жена с изразени ориенталски черти и меки, умели ръце. Този път продължи по-дълго. Странно, но плешивите темета на тези жени пробуждаха в него еротични мисли. Гърдите им си приличаха, широки и плоски, но дори при най-старите не бяха отпуснати.

Запитаха го за усещанията му. Корбел нямаше ярки спомени дори от своя брачен живот, трудно му бе да се анализира и сега. Задаваха въпросите внимателно, като го докосваха леко с върховете на пръстите си, сякаш изучаваха неговата нервна система, или му разказваха за своята.

Още една, съвсем млада жена се присъедини към тях. Две си тръгнаха, заменени мигом от други. Някъде във вихъра, Корбел забеляза Т’тиръф с друг мъж и я докосна по гърба. Дали не беше вече изчерпан?

Очевидно не…

Един от мъжете използваше ръцете си и дори пръстите на краката, опитвайки се да задоволи едновременно пет жени. Гледката напомняше на Корбел за стари индуски рисунки. Егоист! Всъщност, може би беше съвсем нормално, като се имаше пред вид съотношението между мъжете и жените. Когато го споходи поредното вдъхновение, Корбел реши да опита сам. Наложи се да се съсредоточи… а и му липсваше опит. Макар и несръчен, беше изпълнен с желание.

Едно от жените го попита за предишния му сексуален живот. Разказа й. Изглеждаше странно… по една жена на мъж… моногамия… няма детска безсмъртност… Лицата на слушателите помрачняха, а жената побърза да смени темата.

Не им обърна внимание. Беше като пиян от кипящите в кръвта му хормони. Мъж бе сплел тялото си по странен начин в телата на две жени. Опита се да повтори позата, но не успя.

— Това са забравени умения — обясни му, не без известна доза завист Т’тиръф. — Пози, създадени са състояние на безтегловност. Сега ги има само в легендите.

Насочи се към сауната, но беше претъпкана, също и банята. В една от ваните зърна Гординг с възрастна партньорка, бяха си пуснали и системата за мехурчета. От съседната вана друга жена ги пръскаше с вода. Цареше истински весел дух. Корбел дръпна една русокоса хубавица и двамата започнаха да се любят в свободната, пълна с гореща вода вана.

И тогава Корбел вдигна глава и зърна Момчетата: половин дузина бяха насядали на близкия парапет и ги зяпаха, полюшвайки крака. От време на време обменяха впечатления и очевидно се наслаждаваха на представлението. Ктолисп забеляза, че Корбел го гледа и му махна с ръка.

Девойката проследи погледа му и после извърна глава, загубила интерес. Е, добре, поне не я притесняваха… Ктолисп помаха отново, Корбел отвърна.

Спомни си за видеозаписа на любовната двойка, който бе гледал в спалнята на град Едно. Още тогава бе доловил нечие присъствие, като че ли имаше публика. Сега вече знаеше. Седели са наблизо, може би зад масичката, Момчета или Момичета и са гледали как го правят техните собствени дикти. А може би са били Момчета и Момичета, заедно, преди голямата раздяла.

Градусът на оргията растеше. Сякаш половината Диктаград се бе превърнал в гигантска спалня, претъпкана с голи тела. Лицата около Корбел непрестанно се меняха. Идваха и си отиваха по двойки и тройки. Корбел не спираше да говори. Най-сетне първият човек, стигнал дъното на галактиката бе намерил своята публика. Завладя го еуфория.

А после неочаквано се прозя.

Не, местните очевидно не спяха тук. Слизаха да почиват в стаите на приземния етаж. Гординг се съгласи да го придружи. Свежият хладен въздух изсуши влажната му кожа и прочисти главата му. Звездите над тях бяха леко замъглени. Гординг посочи една от тях, значително по-ярка и оцветена в розово.

— Корбел, наскоро си дошъл от космоса. Какво е това?

— Свят, подобен на малък Юпитер. Не бива да е там, но го има.

— Става все по-ярък, но не се движи спрямо околните звезди.

— Крайхайфт също беше заинтригуван от нея. Слушай, уморен съм и не мога да мисля.

Спалнята беше като оранжерия. Спеше се на повърхност, покрита с мека, свежа трева и тук също беше претъпкано. Гординг и Корбел откриха две свободни местенца, изтегнаха се и заспаха.

Слънчевите лъчи проникнаха през стъклото на оранжерията и го събудиха. На тревата лежаха само четири жени. Всички други си бяха отишли.

Като младеж неведнъж бе мечтал за нощи, подобни на предишната. Разбира се, без плешивите глави. Но какво от това? Поне виждаха в него човек. А и той гледаше на тях, като на същества от неговата раса. Телата им почти не бяха се променили. Разликата идеше по-скоро от умовете, за него те бяха гении… но същевременно посрещаха със странна смиреност своето робско положение.

Щом не са могли да се освободят от властта на Момчетата през всичките тези хилядолетия, нима Корбел би успял? Корбел си спомни, че има една единствена възможност… която все още не беше проверил.

В лагера на Момчетата имаше церемония. Осмина мъже предаваха пет от децата-момчета на племето. Крайхайфт заемаше позицията, полагаща му се по старшинство. Другите Момчета следяха церемонията със замислени изражения. Три от тях бяха навили около вратовете си котешки опашки.

Корбел размисли и реши да не се присъединява към тях. Застана отстрани и се умълча.

Децата бяха на възраст между пет и седем години. Имаха уплашени лица, но се държаха наперено. Гординг ги назова едно по едно, описа личните им качества — сила, умения, постижения, добри и лоши навици. За момент Корбел помисли, че едно от децата ще бъде отхвърлено. Но после осъзна, че отхвърлят името му. Дариха го с ново.

Церемонията беше прекъсната внезапно. Децата останаха при Момчетата, мъжете се разотидоха. Крайхайфт повика Корбел.

— Личи си, че си прекарал добре.

В отговор Корбел се ухили.

— Прав си.

— И как беше?

— Едва ли ще мога да ти обясня.

— Така си е. Някои от децата се стараят с всички сили да си останат при диктите. Представяш ли си?

— Разбира се. А ти?

Крайхайфт показа едрите си зъби.

— Няма значение. Като малък не ме биваше много. Храната която приготвях беше прегорена, копието ми все подминаваше целта. Не желая да си спомням за толкова далечни времена. Но едно помня добре — че исках да се върна у дома. Какво знае едно хлапе за разликата между краткия живот и вечното съществуване?

— А секса?

— Какво знае едно хлапе за секса? Или едно Момче? То може само да гледа — Крайхайфт се усмихна. Снощи за първи път видях… — той удари гърдите си с юмрук и нададе могъщ рев.

— Не бях на себе си.

— Изглеждаше съвсем естествено.

— Какво ще стане сега? Още колко време ще останете?

— Колкото да поправим някоя повредена машина, ако има такава. Инак утре си тръгваме. Трябва да посетим доста племена, за да им занесем вестта, че сме подготвили Сараш-Зилиш.

Корбел знаеше, че времето му е ограничено, но не смееше да бърза. А и сега не би могъл да предприеме каквото и да било. Всички около него бяха заети.

На втория етаж Момчетата бяха задействали машина, напомняща за електрически генератор. Забраниха му да се приближава, докато работеха.

В друга стая жените тъчеха изключително красиви разноцветни одежди.

— През дългата нощ покриваме телата си — обясни му една от тях. Не му позволи да докосне конците. — Толкова са остри, че могат да ти прережат пръста — предупреди го тя.

— И толкова здрави?

— Какъв смисъл има, ако дрехите не са издръжливи?

Все пак успя да задигне една макара, поддържа я и сетне я върна обратно. Би могъл да я използва, например ако се наложи да удуши някого, но къде ще я скрие?

Накрая попадна в кухнята, където объркването му беше още по-голямо. На времето самият той се увличаше от готварското изкуство, но тук всичко бе ново, непознато, дори хранителните продукти. Реши ли да остава тук, трябваше да се учи на всичко от начало. Захвана се да помага в сервирането на храна. Едва късно следобед една жена дойде да го смени. Погледна го, после му каза:

— Ти не си щастлив.

— Права си.

— Аз съм Чарибил. Мога ли да ти помогна?

Едва ли щеше да разбере неговите проблеми.

— Почти за нищо не ме бива тук.

— Мъжете не трябва да работят, освен ако не искат. А ти имаш една много полезна дарба. Можеш да намалиш риска от болести сред нас.

Вярно, генетичният им запас тук бе съвсем ограничен. Имаше, разбира се, известни отличия. Чарибил, например, притежаваше крехкото телосложение и нежните черти на ориенталка, макар на ръст да бе колкото Корбел. Ала някои белези оставаха неизменни: бледа кожа, широки плоски гърди, полугола глава, мъхеста коса над веждите…

Тя се изправи неочаквано.

— Корбел, ела в оргийната. Имаш нужда от разтоварване. Може би те подтиска раздялата с твоето племе? Или се боиш от онази старица и нейния бастун?

— От всичко по малко. Права си, имам нужда от малко разнообразие.

Но предположението, че ще остане насаме с Чарибил се оказа погрешно. По пътя тя покани още три приятелки, едната се присъдени, после още една дребна блондинка реши да ги придружи, а когато накрая влязоха в залата, Корбел беше в компанията на четири жени. Тук имаше и други посетители — мъж с една единствена жена, двамата очевидно искаха да останат сами. Чарибил и другите жени сграбчиха Корбел за ръцете и краката и го хвърлиха във въздуха с радостни викове.

Корбел се стовари на водното легло, което се залюля, а останалите го последваха засмени. В следващия миг смехът заседна в гърлото му.

Над леглото имаше огледало.

Не би могъл да го пропусне снощи… и не беше го пропуснал. Нищо ли не бяха забелязали жените? Корбел придърпа Чарибил към себе си, излегна се по гръб и… погледна отражението си.

Косата му беше бяла само по края, а навътре бе тъмнокестенява. Лицето му бе изсечено със сурови бръчки. Тялото му беше стройно, мускулесто, тяло на зрял мъж на средна възраст, а общия изглед говореше за характера на притежателя му — Държавен престъпник, рецидивист с промит мозък.

Промяната в настроението му не остана скрита за жените. Обърнаха го по корем и се заеха да го масажират. За своя изненада Корбел се отдаде на два пъти. Почувства че се влюбва и в четирите жени едновременно, което би било невъзможно за Корбел Модел I. Ала онзи, другият Корбел, отдавна беше умрял…

Реши да се поразсее като зададе няколко въпроса.

— Не всички нощи са като предишната — увери го Чарибил. — Току виж сме им омръзнали на мъжете. Но снощното празненство беше по-особено. Приятно ни е да забавляваме Момчетата, когато има с какво.

— Защо?

— Как защо? Те ни управляват, живеят вечно, но има едно удоволствие, което не могат да познаят!

И вие можете да живеете вечно! Почти бе готов да го извика… но вместо това произнесе:

— И какво правят мъжете, когато не участват в празненства? Нали каза, че не работели…

— Взимат решения. А, освен това — Приват е един великолепен готвач. Гординг се занимава с Момчетата, дори сега е при тях. А Чарлоп изработва играчки, с които да забавлява и обучава децата…

— Гординг е в лагера на Момчетата?

— Да, трябва да обсъдят някаква важна тайна.

— И аз ще отида при тях — Корбел се надигна от леглото. — Надявам се, че не те обидих с решението си, но това е по-важно, отколкото си мислиш. — Той излезе, съпроводен от женски смях.