Лари Нивън
Свят извън времето (11)

2

Скафандърът на Корбел изглеждаше новичък и чист. Конструиран бе така, че да издържа на натоварвания и прилепваше плътно по тялото. Шлемът представляваше прозрачен мехур, а на гърдите му бе изрисувана спирала със заострени краища. Не би се изненадал, дори да беше изгнил от старост. Беше престоял близо двеста години корабно време.

Измъкна се през въздушния шлюз, завладян от мисълта, че отива на сигурна смърт. Никога преди не беше го правил… и, в интерес на истината, дори костюмът се държеше по-добре от него. Задъхан, облян в пот, с учестен пулс, който блъскаше неритмично в ушите му, той се издърпа до края на въжето и се обърна, за да огледа „Дон Жуан“. Сребристото покритие беше потъмняло. Корбел потрепери, когато забеляза огромната пробойна в една от сондите. Пирса не беше споменал нищо за метеорни атаки. А със същия успех, метеорът би могъл да засегне животоподдържащата система.

Четири от сондите липсваха.

Именно биологичните контейнерни проби превръщаха „Дон Жуан“ в сеещ рам-звездолет. Всяка една от сондите беше заредена с широка гама от морски водорасли, с които да засее редуцираната атмосфера на някой подобен на Земята свят и да я превърне в съвсем нормален въздух, а планетата — в потенциална колония. Разбира се, нито една от пробите не беше използвана по предназначението си. Лишен на практика от своите граждански права, Корбел беше откраднал кораба и се бе понесъл право към галактическото ядро.

Десет сонди бяха прикачени първоначално към корпуса на „Дон Жуан“. Сега имаше само шест.

— Изпразних докрай бордовия водороден резервоар — обясни Пирса. — Наложи се да използвам четири от реактивните двигатели на сондите за да навляза в орбита около Земята. А после ги изстрелях като ретранслаторни сателити. Ще можеш да се свързваш с мен от всяка точка на повърхността.

— Чудесно.

— Как се чувстваш? Ще издържиш ли навлизането в атмосферата?

— Още не. Не съм във форма. Дай ми един месец.

— Имаш го. Ще трябва доста да потренираш. Ще подготвим една от сондите, за да се спуснеш с нея.

— Нима ще сляза долу в сонда?

— Приспособени са за навлизане в атмосферата. За разлика от „Дон Жуан“.

— Трябваше да се сетя. Все не можех да измисля безопасен начин за приземяване. Ти ще дойдеш ли с мен?

— Не, освен ако не ми наредиш.

Нищо чудно, че звучеше така неохотно. Корбел едва сега осъзна, че корабът беше тялото на Пирса. Дори да оцелееше навлизането в атмосферата, долу щеше да е напълно парализиран. Корбел отвърна:

— Малко преди смъртта си, Томас Джеферсън дал свобода на робите. Не бих ли могъл и аз да го сторя? Когато се озова долу, жив или мъртъв, величествено те освобождавам от всички заповеди, предишни или последващи.

— Благодаря ти, Корбел.

Беше тренирал да работи в херметизиран скафандър, по нареждане на контрольора Пирс. Но тогава го спускаха в магнитно поле, а не в безтегловност, а и тялото му бе младо и силно. Работата беше доста тежка. На втория ден го боляха всички мускули. На третия отново излезе на работа. Щеше да спре само ако Пирса настояваше.

— Няма смисъл да се опитваме да създадем животоподдържаща система — обясни му Пирса. — Ще поставим всичко необходимо в капсулата при теб и ще я напълним с пластична пяна. Скафандърът ще ти е животоподдържащата система.

Но изпразването на бойната глава на сондата включваше преместване на огромни и тежки товари, както и продължителна работа с обемистата лазерна резачка. Контейнерите с водорасли и захранващите ги машини трябваше да бъдат нарязани и отстранени. Корбел се опасяваше да не нарани корпуса на сондата. Животът му зависеше от неговата цялост.

Почивките му ставаха все по-продължителни. Прекарваше ги в Утробната, като гледаше филма за навлизането на „Дон Жуан“ в онова, което Пирса (погрешно или не) наричаше Слънчевата система.

За компютър, Пирса беше изумително изобретателен. Корбел никога не би се досетил да използва сондите за маневриращи двигатели. Не би потърсил и Земята в орбита около Юпитер, както го наричаше Пирса, а и Пирса за малко да пропусне тази възможност. Нали сам призна, че вече бил решил да продължи другаде издирването на Слънцето и останките от Държавата, докато Корбел още спял…

Вероятно така и щеше да си загине по пътя.

Но по всичко изглежда, че въпросът за местонахождението им вече не тревожеше Пирса. Достатъчна бе изричната заповед на Корбел. И все пак, мислеше си Корбел, от време на време Пирса се държи непоследователно. Използвал бе така ценното гориво за да прелети близко до Марс и Сатурн.

Корбел сведе поглед надолу към Земята и почувства как сърцето му се свива.

— Толкова грешки направих и въпреки това стигнах до тук. Сега грешките са забравени. Ако не бях включил повторно приемника, нямаше да можеш да излъчиш съзнанието си в компютъра. Щях да унищожа кораба, опитвайки се да поддържам непрестанно ускорение от една гравитационна единица. Дори и да се окажех прав в предположенията си за галактическото ядро, щях да умра от старост, далеч от родната планета. Сякаш нещо съзнателно ме водеше насам.

— В досието ти пише, че си агностик^[1].

— Така е. Само се перча. Но все си мисля, че може и да загина при кацането.

Когато приключи с разчистването на бойната глава на сондата, взе си дълга почивка за да отпразнува. Намаза си дебел сандвич и се загледа в пейзажа под него. Океанът под Юпитер излъчваше слабо червено сияние.

— Къде бих искал да се приземя? Има ли някакви признаци на цивилизация долу?

— Открих три района, където се използва енергия. — Върху огромното синьо лице на планетата ненадейно се появи червена стрелка и посочи подобно на мрежа образование. — Тук, на другия край на света и в Антарктика. Орбитата ми не преминава над Антарктика, но бих могъл да те спусна там.

— Не, благодаря. Това тук не е ли близо до Калифорния? — Той се замисли: Чакай малко, западния бряг би трябвало да се издигне. И къде ли е Калифорнийския залив? От района, който приличаше на Мексико, брегът поемаше косо нагоре — право към предполагаемата Аляска.

— Това, което наричаш Калифорния вече е остров близо до северния полюс. Ако искаш, ще те спусна там.

— Не. Искам да се приземя близо до мястото, където се генерира енергия. Ето там, където посочи стрелката… прилича на град, нали? Мрежа, с прави ъгли…

— Вярно, наблюдават се множество скупчени сгради, но липсват данни за архитектурно планиране. В твоето време щяха да го наричат град. Не те съветвам да се приземяваш в този район.

— Ако те са изпращали посланията, вероятно няма да ме убият. Нали съм служил на тяхната прародина.

Може да е Невада, помисли си той. Или Аризона. Брегът да е стигнал до там.

— Различията между… — поде Пирса.

— Това е Земята — избухна внезапно Корбел. — Земята! — Разбърканата като колода карти слънчева система тревожеше и него. — Пирса, нали каза, че това долу били тектоническите плочи на Земята? Намери ли острова, образуван от предишна Калифорния?

— Открих два острова, които биха могли да произхождат от Калифорния, преди три милиона години.

— Добре, тогава! И това ли наричаш съвпадение?

— Не — излъга Пирса.

— Ще наречем района с мрежата град Едно. Антарктическия район ще бъде град Три. Така, а къде е град Две?

— В Русия, на брега на Охотско море.

— Спусни ме в град Едно — добави Корбел малко поуспокоен — Трябва да съм глупак, за да търся цивилизация. Защо искам да прекарам последните си дни в отчаяни усилия да науча някой нов и непознат език? Може би поне ще разполагам с достатъчно време, за да разбера какво се е случило досега.

Корбел натъпка капсулата с лекарства, храна, взе контейнер с прясна вода и няколко кислородни бутилки. Имаше достатъчно място. Увери се, че ултразвуковата свирка, която щеше да стопи пяната по сигнал от Пирса, е монтирана стабилно.

Беше понатрупал малко мускули. Сърдечната недостатъчност, от която се бе опасявал в началото, така и не го споходи. Но болките в ставите продължаваха да го измъчват. Диагнозата бе същата — тендонит.

Най-сетне — привързан в средата на капсулата, с една ръка върху крана — той се поколеба.

— Пирса? Чуваш ли ме?

— Да.

— Какво ще правиш, след като се приземя?

— Ще чакам, докато се уверя, че си мъртъв. После ще потърся следи от Държавата в някоя друга система.

— Не си по-малко луд от мен.

Зачуди се колко дълго ще го чака Пирса да умре, но не посмя да попита. Отвори крана. Пяната го обгърна и се втвърди.

Тягата го удари в гърба, задържа за известно време, после отслабна. Малко по-късно се появиха турбуленциите. Навлизането в атмосферата беше контролирано, а не свободно като при метеоритно падане. Тягата отново се увеличи, задържа за известно време, после изчезна. Сондата се завъртя… разтърси се внезапно и той потъна в пяната.

Пирса проговори в шлемофоните:

— Да смятам ли, че вече съм освободен от твоите заповеди?

Корбел се бореше с кошмарното, прекалено ярко видение.

— Първо разтопи пяната! — извика той. Но Пирса вече не беше обвързан със заповедите му. Пирса можеше да стовари десницата на отмъщението върху субекта, който бе пристъпил законите на Държавата. Пяната нямаше да се разтопи. Корбел щеше да умре тук, запечатан като муха в късче кехлибар, само на сантиметри от свободата!

Почувства сътресение. После още едно. Кошмарът свърши. Тялото му се отпусна в топящата се пяна, беше заслепен, главата му кънтеше. Нивото на пяната спадна под лицевото стъкло и Корбел видя, че люкът е широко отворен.

Корбел пристъпи навън и се огледа.

Пирса бе приземил огромния цилиндър на една страна, с помощта на маневрените двигатели. Слънцето, което грееше над него, червено и нагорещено, без съмнение клонеше към залез. Под краката му се простираше равнина, която опираше в далечните островърхи скалисти хълмове. Наоколо цареше мъртвило — обагрено в кафяво и зелено, безжизнени камъни и прах. От горещината въздухът блестеше като водна повърхност.

На никого не беше хрумнало да монтира стълбичка на сондата. Но Пирса отново бе проявил досетливост. Пяната беше изтекла през люка и се беше втвърдила като пързалка. Корбел се спусна по нея и обувките му изхрущяха, сякаш пристъпваше по недостатъчно втвърден сняг. Спря се, когато стъпи на твърда земя.

Почвата под краката му беше мъртва.

Три милиона години. Войни? Ерозия? Загуба на вода, когато Земята се е отдалечила от неумолимо разширяващото се Слънце? В този момент не го беше грижа. Вдигна ръце към лицевото стъкло…

— Не се опитвай да си свалиш скафандъра. Корбел, излезе ли от сондата?

… готов да поеме първата глътка чист въздух от дълго време насам.

— Защо не?

— Напусна ли сондата?

— Да.

— Добре. За целите на нашата дискусия се съгласих да наречем този свят Земята. Но сега вече мога да говоря за различията. Приземил си се на планета, която трудно може да се определи като подходяща за живот, в изключително горещ район.

— Какво? — Корбел погледна надолу. Термодатчикът за околната температура бе разположен под брадата му, зад лицевото стъкло. Не изглеждаше чак толкова страшно… градуси! Държавата използваше скалата на Целзий!

— Твърде горещо е, Корбел — продължаваше Пирса. — В екваториалните зони, температурните колебания надхвърлят петдесет и пет градуса — по Целзий. Температурата на океанската вода също е над петдесет градуса. Хлорофилната абсорбция в океаните е ограничена, а на земната повърхност практически липсва, ако се изключат някои планински долини. По-добре щеше да е, ако се беше приземил на полюса.

Странно, но Корбел дори не беше изненадан. Може би го очакваше? Смъртта ми е краят на света — типично човешко поведение. В края на краищата, изминали са три милиона години…

— Ето какво, значи, е станало с океаните.

— Атмосферата съдържа хиляди мегатони водна пара, достатъчни за да потвърдят хипотезата, че земният континентален шелф се е издигнал над водното равнище. Вероятно океанската вода е повишила своята соленост. Корбел, толкова неща не знаем.

— Спомена нещо за планински долини.

— В планинския масив, съответстващ на земните Хималаи, на височина над един километър има няколко долини, където се е запазил живот.

Корбел въздъхна.

— Добре. Накъде е цивилизацията?

— Определи какво е „цивилизация“.

— Град Едно. Чакай, само ми покажи най-близкото място, където някой използва енергия.

— На 4.9 километра от теб съществува миниатюрен потребител на енергия. Съмнявам се, че ще срещнеш хора, или дори живи същества. Енергетичното ниво не се е променяло откакто навлязохме в орбита. Мисля, че не ще откриеш нищо друго, освен машини, работещи автоматично.

— Все пак ще опитам. Коя е посоката?

— На запад. Ще те ориентирам. Аз ще те водя.