Лари Нивън
Свят извън времето (3)

3

Навън беше вечер, макар и не съвсем. По-скоро късен следобед. Куполът, който обитаваше, беше ярко осветен, както винаги, макар светлината да бе недостатъчна, ако пожелаеше да чете. Прозорци нямаше.

Корбел трябваше отдавна да е заспал. Измъчваше го всеки миг, който прекарваше в пренаселената зала. Повечето от останалите обитатели спяха, само от двойните койки се носеха възбудени възклицания. Неколцина от съседите му лежаха с отворени очи. Двама разговаряха приглушено, но Корбел не знаеше езика им. Досега не бе срещнал никой, който да владее английски.

Ужасно му беше мъчно за неговия свят.

Първите няколко дни бяха най-тежки.

Постепенно престана да обръща внимание на вонята. Замислеше ли се за нея, струваше му се, че долавя уханието на милиарди човешки тела. С течение на времето вонята се сля с постоянната глъчка.

Единственото, което го подтискаше, бяха койките за любовни упражнения. Не можеше да не гледа натам, докато ги използваха. Дори когато отклоняваше поглед, продължаваше да слуша. Нищо не можеше да направи. На два пъти бе отказал на настойчивите жестове, с които го беше подканвала дребничка чернокоса девойка с хубаво, одухотворено лице. Да се люби на открито? Не би могъл.

Без койките можеше, но какво да прави с тоалетните на открито? Първият път, когато ги посети, не откъсна засрамен поглед от пода. Докато си вдигаше комбинезона забеляза, че някой от обитателите го гледат с любопитство. Може би се забавляваха от очевидното му неудобство, или пък имаше нещо друго. Така или иначе, никога нямаше да открие причината.

Корбел искаше да се върне в своя свят.

Тази идея беше лишена от всякаква логика. Неговият свят бе изчезнал отдавна и той също щеше да изчезне, ако не беше избрал пътя към хранилището. Ала логиката тук не помагаше. Искаше да се върне у дома. У дома, при Мирабела. У дома — където и да било — в Рим, Сан Франциско, Канзас сити, Бразилия — живял бе на всичките тези места и колкото и да бяха различни, чувстваше ги като свой дом. Корбел можеше да се почувства у дома навсякъде, но не и тук. Никога нямаше да му е уютно в този свят.

А сега искаха да му отнемат и него. Да му вземат и малкото, което бе видял — тесните стаи с ниски тавани, натъпкани до горе с обитатели, робския труд — всичко това ще е изчезнало отдавна, когато се завърне от звездите.

Корбел легна по корем и зарови лице във възглавницата. Ако не заспи тази нощ, утре ще е съвсем изтощен. Досега не бяха го подлагали на изпит. Все още не, но скоро…

Той се унесе.

Събуди се внезапно, седна и се опита да си припомни неясната мисъл, която не му даваше покой.

Разбира се.

Защо досега не съм си задавал този въпрос? Какво всъщност представляват биологичните контейнерни сонди?

И най-вече — за какво служат?

Странно наистина, защо досега това не беше му направило впечатление.

Всъщност, имаше известна представа какво представляват — масивни, тежки цилиндри, прикрепени към корпуса на кораба. Общо десет на брой, всеки един тежащ почти толкова, колкото животоподдържащата система на звездолета. Знаеше наизуст теглото и масата им. Познаваше фиксиращия механизъм, чрез който бяха закрепени за корпуса и би могъл да отремонтира този механизъм при различни рискови ситуации. Смътно си спомняше къде отиваха сондите след спускането им, почти беше на върха на езика му… което означаваше, че вече го е научил от РНК-инжекциите, но не го е видял в инструкциите.

Ала нямаше никаква представа за какво са предназначени самите сонди.

Същото беше и с кораба. Едва сега го осъзна. Знаеше всичко, което би трябвало да научи за рам-звездолета, но нямаше понятие от устройството на другите модели междупланетни космически кораби и совалки от типа земя-орбита. Известно му бе, че ще бъде изстрелян от линеен ускорител на Луната. Познаваше устройството на ускорителя — дори можеше да си го представи — триста и петдесет километров коридор от пръстени, подредени в права линия на дъното на лунно море от прах. Запознат бе с инструкцията, в случай че възникнат непредвидени пречки по време на изстрелването. И това бе всичко, което знаеше за Луната, за лунните инсталации, за завладяването на спътника — ако се изключеха спомените му от преди двеста години.

Какво ставаше там горе? През двете седмици откакто се бе появил (пробудил? превъплътил?) беше видял само четири стаи, две площадки, мярнал бе за миг градския пейзаж от главозамайваща височина и бе разговарял с един единствен човек, който нямаше желание да му разкрива каквото и да било. Какво се бе случило през тези двеста години?

Да вземе за пример тези мъже и жени, които спяха около него. Кои бяха те? Какво правеха тук? Не знаеше дори дали са били били замразени като него, или причината за пребиваването им на това място е друга. Във всеки случай не изглеждаха притеснени от условията на живот.

Корбел бе участвал в строежа на най-различни постройки по целия свят, но никога не бе заминавал неподготвен. Изучавал бе езика и обичая, преди да поеме към поредната страна. Но сега нямаше на какво да се опре, откъде да започне. Чувстваше се изгубен.

О, да можеше поне да си поговори с някого!

Поглъщаше знания с невероятна скорост, пред него се разкриваха простори, за които дори не беше сънувал. И все пак, тези познания имаха ясно очертана граница. Държавата го учеше само на онова, от което той се нуждаеше. Всяко късче информация бе пряко свързано с бъдещата му професия.

Рамър.

Едва сега виждаше логиката. Щеше да отсъства няколко столетия. Какъв смисъл да го запознават със съвременните технологии, обичаи, политика? Отново ще се изправи пред същите проблеми, когато се върне — ако се върне… да, между другото, откъде му бе хрумнало да нарича Държава управляващата сила? Защо мислеше за нея, като за нещо всемогъщо? Не знаеше нищо нито за силата, нито за границите й.

Причината трябва да е в РНК-обучението. Заедно с учебната информация са наблъскали подсъзнанието му с убеждения, иначе откъде ще се вземат?

При тази мисъл кожата му настръхна. Променяха го без дори да знае!

Разбира се, как иначе Държавата би му поверила сеещ рам-звездолет? Вливаха му патриотизъм направо през иглата.

Беше изгубил своя народ. Изгубил бе и своя света. Скоро щеше да изгуби и този свят. Ако можеше да се вярва на Пирс, беше губил и себе си — четири пъти. Живееше в тяло на престъпник и дори бе четвъртият му пореден обитател. А проклетият труп на Корбел сигурно отдавна се е превърнал във фосфати. Но най-страшното беше, че с всяка капка от вливания в него разтвор губеше предишната си вяра, забравяше възгледите си и се превръщаше в нещо чуждо и непознато, наречено рамър.

Нищо в обкръжаващия го свят не беше негово.

Няколко дни Пирс не се вясваше никакъв. Толкова по-добре. Корбел почти залиташе от изтощение. Нахвърляше се прегладнял на вечерята. Връщаше се в спалното помещение, свиваше се на койката и потъваше в сън.

Един ден, докато поглъщаше поредния поток знания, Корбел вдигна глава и забеляза, че Пирс го изучава внимателно. Корбел притвори очи, отърси се от куп информация относно маневрените двигатели — захранвани с плазма от бордовата термоядрена станция, която поддържаше и аварийното енергозахранване и запита:

— Пирс, какво е това биологична контейнерна сонда?

— Мислех, че вече са те запознали с тях. Нали знаеш, какво трябва да направиш със сондите?

— Запознах се с процедурата по освобождаването им преди два дни. Влизам в спирачен режим, когато наближа определената система, изключвам силовите полета, освобождавам сондата и ускорявам отново.

— Не трябва ли да ги насочваш?

— Не. Предполагам, че са самонасочващи се. Но трябва да ги освободя под определена прагова скорост, иначе ще напуснат звездната система.

— Изумително. Значи всичко останало сондите ще свършат сами — Пирс поклати глава. — Направо да не повярваш. Добре, Корбел, след това сондата се ориентира към някоя планета, с близки до земните характеристики и редуцирана атмосфера. В този район на галактиката, планетите от този тип са три пъти повече от онези с кислородно-азотна атмосфера. Вероятно това съотношение се запазва същото и в други части на космоса, както би могъл да откриеш, ако доживееш до тогава.

— Но за какво са предназначени сондите?

— Това са биологични контейнери. Натъпкани са с различни сортове морски водорасли. Замисълът е редуцираната атмосфера да бъде превърната в кислородна, както е станало и на Земята с помощта на фотосинтезиращите растения, преди приблизително 15 х 108 години — при тези думи контрольорът се усмихна. Тънките му устни не бяха създадени да изразяват особено силни чувства. — Ти си част от един голям проект.

— Мили Боже. И колко време ще отнеме той?

— Предполагаме, около петдесет хиляди години. Очевидно на този етап е трудно да изчислим с по-голяма точност.

— Божичко! Да не мислиш, че Държавата ще просъществува толкова дълго? Съмнявам се, че и тя самата храни подобни надежди.

— Това не е твоя работа, Корбел. Но все пак… — Пирс се замисли. — Да си призная честно, не вярвам. Държавата, предполагам, също не вярва в безсмъртието си. Но човечеството ще просъществува. Един ден на тези светове ще живеят хора. Това е нашата кауза, Корбел. Безсмъртието на видовете. Идея, по-голяма от един човешки живот. И ти си част от нея.

Той погледна Корбел многозначително.

Корбел се замисли. Неусетно прокара ръка по гърба на носа си.

След това попита:

— И как е там?

— Сред звездите? Сам ще…

— Не, не. Градът. Зърнах го за миг, преди няколко дни. Кубични постройки със сложна конструкция…

— Какво, по дяволите, те интересува, Корбел? Не е необходимо да знаеш нищо за Селердор. Когато се върнеш, градът ще е променен.

— Зная, зная. Тъкмо затова не бих искал да поемам на път, преди да съм видял поне малко от този свят. Ами ако умра… — Корбел млъкна. Не веднъж бе забелязвал преценяващия поглед на Пирс, но за пръв път го виждаше разгневен.

Гласът на контрольора беше безизразен, а устните му — здраво стиснати.

— Да не се мислиш за турист?

— И ти щеше да се мислиш за такъв, като се събудиш след двеста години. Що за човек ще си, ако нямаш поне капчица любопитство.

— Не зная дали бих горял от желание да се оглеждам. Във всеки случай, нямаше да настоявам на това като на нещо, което ми се пада по право. Какво си мислеше че те очаква, когато позволи да те замразят, за да видиш бъдещето? Нима си смятал, че това бъдеще ти дължи нещо? По-скоро обратното и крайно време е да го осъзнаеш!

Корбел мълчеше.

— Чуй какво ще ти кажа. Избрахме те за рамър, защото си турист по природа. Изследвахме те и го установихме. Обичаш срещите с непознатото, те не те карат да търсиш спокойствие и безопасност. Това е рядко качество.

А в очите на контрольора се четеше: Тъкмо заради него реших да не изтривам и твоята личност.

— Нещо друго? — попита той.

Корбел реши да рискува още веднъж.

— Бих желал да се упражнявам с компютър подобен на корабния компютъризиран автопилот.

— Не разполагаме с такъв. Но само след два дни ще имаш тази възможност. Тогава тръгваш.