Лари Нивън
Свят извън времето (31)

4

Късно през нощта племето пое покрай брега. Носеха само храна и вода. Юпитер беше като леко изгърбен диск над тъмното море. Близо до него се виждаше и тайнствената планета. Корбел забеляза още няколко луни и сенките им по юпитеровата повърхност.

Едно от децата беше заспало, та се наложи да го носят. Останалите не спираха да задават безчислени въпроси, а Момчетата им отвръщаха със смях. Корбел се заслуша в отговорите. Подробности за предстоящия път… за други групи от Момчета… разкази за чудодейните машини… за сбирките в Сараш-Зилиш… Все познати за Корбел неща.

Изчакваше възможността да поговори с Гординг насаме. Но все не възникваше подходяща ситуация. Гординг крачеше в предния край на колоната, под охрана. Корбел направи опит да го доближи, но го спряха с дръжките на копията.

Призори започна да ги измъчва жажда.

Към обяд вече залитаха от жажда, а децата непрестанно хленчеха. Макар и изтощен, Гординг се стараеше да прикрие умората си.

Едва късно следобед стигнаха една река. Децата и Момчетата наскачаха шумно във водата. Тук построиха лагер. Корбел и още няколко Момчета наловиха риба със самоделни куки привързани за конци, които вероятно бяха взети от Диктаград. И този път не дадоха на Корбел нож, за да почисти рибата.

Корбел си спомни, че от този конец ставаше чудесна примка, стига да не пререже пръстите на удушвача. Вдигна глава и забеляза, че Крайхайфт го разглежда усмихнато. Той протегна ръка и Корбел неохотно му подаде въдицата.

Реката прорязваше тясна клисура в брега, преди да се влее в океана. През целия ден следваха виещите се, красиви стени. По залез, след един остър завой излязоха пред скрито селище. Селцето бе разположено на двата речни бряга и свързано с широк мост. Отвъд него се виждаха пустеещи земи, чак до хоризонта.

Жителите на селцето ги посрещнаха гостоприемно. Нахраниха ги. Когато приключиха с яденето, Корбел се излегна доволно, а Крайхайфт поде неизменния си разказ.

Очевидно и това селище беше една чудесно разположена клопка.

Ако някой дикт реши да проследи Момчетата от Диктаград, ще трябва да заобиколи селцето по стръмните стени на клисурата, неминуемо оставяйки след себе си следи. А по-нататък го очакваше само пустош.

В единия край на моста бе разположена „телефонна кабина“. Мостът беше широка арка от бетон или нещо по-добро, а подпорите му бяха изящно оформени. Той бе единствения признак на цивилизованост, сред иначе примитивните постройки на селцето.

С рибата им поднесоха хляб и жито, вероятно доставени през „телефонната кабина“. Дали наистина идваха от там, или кабината бе поредната клопка?

Нечий глас прошепна в ухото на Корбел:

— Няма да ти позволим да използваш прилатсил.

Корбел се обърна и впери навъсен поглед в лицето на досадника. Та той дори не гледаше към кабината.

Момчето беше от местните, албинос, с розови очи и скулесто лице. Когато клякаше до Корбел се подхлъзна. Набедрената му превръзка беше от лъвска кожа.

Трябва да беше съвсем млад. Корбел вече бе понаучил някои неща. По-възрастните Момчета никога не се хвалеха с ловните си подвизи, нито пък биха проявили подобно неумение. Момчета го погледна от близо и са захили.

— Можеш да опиташ, ако желаеш. Но ние ще те спипаме.

— И да не ме спипате, те ще ме спипат — отвърна Корбел. Питаше се, какво ли е измислил Крайхайфт за „наказание“. По дяволите, този Крайхайфт. Преди да се спусне обещания меч, Корбел ще се е превърнал в топка от нерви.

— Излъга ме — каза златокосото Момче. — Мислеше за кабината. Ще съм там, когато дойде мига за наказание.

— Садист — промърмори Корбел на английски.

— Предполагам значението на думата. Не. Ние не предизвикваме болка за собствено удоволствие, а за поука. Твоята болка ще е поучителна не само за теб, но и за нас. — Момчето преглътна шумно слюнката, с което издаде че лъже, и се надигна.

И за какво бе всичко това? Корбел предполагаше, че ще го убият веднага щом Гординг си възвърне младостта. Знаеше прекалено много. Или може би само ще му промият мозъка? Той потрепери. И това също беше един вид смърт.

Не взеха със себе си провизии. Едно от децата остана зад тях. Придружаваха ги половин дузина местни жители, включително и албиносът.

В този участък континенталният шелф беше значително по-широк и съвсем оголен. Денят клонеше към своя край, когато стигнаха първите плодни дръвчета и царевични ниви. Разположиха лагера сред царевичака.

На третия ден минаха покрай едно по-голямо племе. Двете племена, на Крайхайфт и на Тсилиуиип се смесиха и размениха вести. Тсилиуиип имаше доста странен вид, дундест здравеняк с мрачно лице, класически побойник, само че съвсем белокос. Не издаваше никакви заповеди и почти не разговаряше. Когато племето му потегли, взеха със себе си двамина от хората на Крайхайфт и две деца.

От време на време зърваха в далечината единични човешки фигури.

— Самотници — обясни Скатхолц. — Уморени са от общуване с околните и се усамотяват за известно време. Крайхайфт го е правил шест пъти.

— Защо?

— Може би за да разберат дали все още държат на себе си. Или пък, дали биха могли да оцелеят сами. А може да им е омръзнало да приказват. Нищо чудно и Тсилиуиип скоро да се усамоти. Имаше нещо в него. Да знаеш, Корбел, че се смята за проява на лош вкус да разговаряш със самотник, да му пречиш или да предлагаш помощта си.

Продължиха напред през избуялата царевица. В ранния следобед, недалеч от тях премина стадо миниатюрни бизони, десетки хиляди на брой, които покриха равнината като мравуняк и изпълниха въздуха с грохот. След близо половин час достигнаха дирята от преминалото стадо — изпотъпкана земя, смачкана царевица и един повален от старост бизон. Корбел виждаше лешояди за пръв път. Лешоядите си бяха всичките.

Скатхолц промени маршрута на групата така че да преминат през разрушения град. Земетресение, или някое от оръжията на Момичетата беше сринало по-голямата част от сградите, а времето бе изгладило острите ръбове. Корбел забеляза няколко затрупани от пясъка обществени прилатсил, но реши да не им обръща внимание. По нищо не личеше руините да са обитавани.

Ала на отвъдния край на града забелязаха временен лагер на Момчета. Племето на Крайхайфт се присъедини към тях, добавяйки от своите запаси към вечерята. Корбел остана изненадан от онова, което бяха пригодили за казан.

Върху четири масивни камъка около огъня бе поставено прозрачно, вдлъбнато навътре парче стъкло с назъбени краища. Нямаше съмнение, че импровизираният казан всъщност беше част от прозрачен похлупак на сфероидна кола.

На четвъртия ден срещнаха две племена, присъединиха се към тях за малко, сетне продължиха по пътя. С втората група поеха и последните две деца. Корбел все се чудеше, дали всичко това има някаква връзка с неговото положение. Има неща, които не се правят пред децата.

Гординг вече с лекота поддържаше темпото. Нищо чудно старецът да се втурне да бяга, ако възникне подобна необходимост… но и това не би му помогнало. Момчетата така или иначе бяха по-бързи. А Корбел се нуждаеше от солиден транспорт.

„Телефонните кабини“ не можеха да го изпратят достатъчно далеч. Макар и подходящи за игра на криеница в града, те не можеха да го дарят с желаната свобода, освен ако не успееше да се включи във веригата за екстрено транспортиране, която му бе начертал Скатхолц. Колата при всички случай предоставяше по-добра възможност. Или… какво ли са използвали Момчетата при строежа на Диктаград? Гигантски хеликоптери? Някакво масивно летателно тяло.

Каквото и да беше, нямаше да го открие извън пределите на града. Може би ги имаше само в Сараш-Зилиш. А когато стигнат там ще е твърде късно — косата на Гординг ще е почерняла отново.

Беше късен следобед на петия ден. В далечния край на царевиците един самотник бе излязъл на лов. Притичваше, сетне се прокрадваше, отново се втурваше в бяг и пак се изправяше — изглеждаше доста изтощен. Но и кенгурото, което преследваше, бе изморено. Подскачаше, сетне се обръщаше назад, отново скачаше, хвърляше уплашен поглед към приближаващия се преследвач и пак побягваше. Накрая замря, очаквайки покорно участта си.

Племето на Крайхайфт пое встрани за да не смущава усамотението на ловеца. Но самотника очевидно имаше други планове. Той разпори кенгурото, метна го на рамо и пое косо през царевичака, за да се присъедини към колоната.

Имаше ужасно мръсен вид. Раната, където го бе ухапало кенгурото кървеше. Беше изгубил набедрената си превръзка. Но на лицето му цъфтеше усмивка, зъбите му блестяха през мърсотията а устата му бърбореше като телетипна машина. Корбел успя да схване част от думите му. Самотникът беше излязъл сред пустошта в края на миналата дълга нощ и от тогава бе видял различни земи, вършил бе невероятни неща и се бе любувал на чудеса… наблюдавал бе изкусното умение на стадата от кчинт да се прикриват и знаеше за тях много повече от Момчетата… в този миг той забеляза Корбел и речта му секна.

Корбел се помъчи да разбере онова, което Момчетата разказваха на самотника за него. Множеството непознати думи и внезапно рукналия дъжд провалиха надеждите му. Но странникът беше изумен от чутото.

Когато следобедният дъжд спря, на хоризонта се появиха очертанията на издигащи се в небето подпорни кули на градски купол.

Вдигнаха лагера на около час път от чертите на града, който изглеждаше съвсем запазен. Самотникът бе измил косите си, които се оказаха кестеняви, с единични бели кичури. Намерил бе и подходящ плат за набедрена превръзка. Не млъкна през цялата нощ. Затова ли Момчетата ставаха самотници? Защото нямаше за какво повече да говорят?

Корбел спа лошо. Кулите се издигаха като зъбери към звездното небе. Ако можеше да избяга, да достигне града сам… Но всеки път, когато се оглеждаше, някой го наблюдаваше. Сякаш четяха мислите му…