Лари Нивън
Свят извън времето (12)

3

От дълго време Корбел не беше вървял пеш.

Скафандърът се оказа крайно непригоден за тази цел. Екипировката бе разположена така, че тежестта да пада предимно върху раменете. Обувките не бяха подходящи за пресечена местност, но все пак вършеха работа. Пое с ритмична крачка, вдишвайки от въздуха в бутилките, загледан в околния пейзаж. Но скоро се наложи да спре — беше избрал прекалено бърза крачка.

Отдъхна си, сетне пое малко по-умерено. Местността беше равнинна, непресечена, но все пак трябваше да внимава къде стъпва. Почвата под краката му беше глинеста, примесена с камънаци, гледката се разнообразяваше единствено от ниските, оформени от вятъра купчини пръст.

Пирса го поведе право към хълмовете и очевидно очакваше да ги пресече по права линия. Корбел свърна вляво, където забеляза един по-полегат хълм. С течение на времето долови, че си мърмори едва чуто.

Вероятно без да забележи бе придобил този навик през последните осем години бодърстване, за които бе остарял с повече от век и половина, докато на Земята бяха изминали три милиона години. Мърмориш си нещо и не знаеш дали Пирса няма да те чуе и да го възприеме като заповед. Проклети компютри-буквалисти, ядоса се той. Проклети хибернационни камери и свръхлекарства, които дори не могат да ти запазят младостта. Кислородните бутилки и охладителната инсталация ставаха все по-тежки с всяка измината крачка. Защо не са оборудвали скафандъра с колан? Коланът несъмнено бе най-голямото откритие на човечеството след колелото. Той позволяваше да се прехвърли част от тежестта от раменете на кръста. Ако създателите на костюма си бяха поразмърдали както трябва мозъците…

Не, това беше глупаво. Костюмът е бил създаден за употреба в безтегловност и работа на борда. Никакви разходки. Трябваше да се радва, че Пирса все още приема заповедите му. И че най-сетне успя да се върне на Земята. Нищо по-хубаво няма от това да си отново тук, помисли си Корбел, докато прехвърляше билото. Той спря запъхтян, наведе се да си поеме дъх и се заслуша в сърцето си, почти очаквайки да го почувства как спира и изведнъж осъзна, че е щастлив.

Разбира се! За три милиона години вероятно нито един човек не е постигнал това, което бе преживял той. Хубаво би било да може да се похвали на някого.

И тогава видя къщата.

Намираше се на билото на отсрещния хълм. Иначе едва ли щеше да я забележи. Беше сивокафява — също като хълма под нея — но, за щастие, Корбел зърна очертанията й на фона на синьото небе. Сякаш израстваше от скалите.

Необходими му бяха още два часа, преди да стигне до нея. Внимаваше да не се преумори. Знаеше, че утре краката ще го болят нетърпимо — ако доживееше до утре. Изминал бе две-трети от разстоянието, когато излезе на стар, разнебитен път. После беше по-лесно.

Къщата беше с екстравагантен дизайн. Покривът представляваше изпъкнал триъгълник, едната му страна почти опираше в хълма. Две от стените бяха от стъкло, или нещо по-здраво. Единствената стая на къщата бе разкрита пред погледа на самотния наблюдател, който й се любуваше от основата на хълма, вкопчил ръце в купчина пръст. Ужасно място, помисли си той, за да построиш дом.

Опря лицевото стъкло на шлема в прозореца.

Подът не беше равен. Или хълмът отдолу беше потънал, или архитектурните стилове се бяха променили далеч отвъд представите на Корбел.

Стаята зад прозореца вероятно е била предназначена за спалня, в средата имаше нещо напомнящо просторно легло. Това легло бе поне два пъти по-голямо от кралските ложета от неговото време, с асиметрична форма, подобно на холивудските басейни от петдесетте. Извитата горна табла представляваше пулт за управление, оборудван с монитори, превключватели и замрежени говорители, подобни на стереоуредби, както и няколко отвърстия, достатъчно широки, за да пропуснат напитки или сандвичи. В мрака над леглото се полюшваше голяма скулптура от жици — полилей, или антена — не можеше точно да определи.

На пулта за управление премигваха две жълти лампички.

— Това, значи, е бил твоят източник на енергопотребление — съобщи Корбел. — Ще отида да потърся вратата.

След приблизително двайсет минути той докладва наново:

— Врата няма.

— Къщата все трябва да има някакъв вход. Не е задължително да изглежда като врата. Ако се съди по описанието, вътре би трябвало да има и други помещения, които не можеш да видиш — тоалетна, кабинети нещо като помещение за доставка и приготвяне на храна.

— Може да са разположени под хълма. Мммм… добре, ще продължа да търся.

Не откри и следа от скрита врата на покрива. Може би целият покрив се вдигаше, по даден сигнал? Корбел не знаеше, дали архитектът проектирал подобна къща, би си позволил такова разточителство на енергия.

Дори и пътят да е водил към някакъв вход, пръстта го беше заринала отдавна. В него се надигаше отчаяние. Къщата изглеждаше сякаш не е била използвана сто, а може би хиляда години. Нищо чудно да са били и десет хиляди. Иди и търси сега врата. Ами ако е имало втори, или трети етаж, които сега са потънали в хълма? И вратата е била там?

— Ще трябва да проникна с взлом — обади се той.

— Чакай. Може да има сигнална инсталация. Не съм много запознат с архитектурните особености на личните жилища. Държавата строеше само общи жилищни помещения.

— И какво ако има сигнална инсталация? Нали съм с шлем? Няма да чуя почти нищо.

— Може да има нещо повече от звънци. Позволи ми да атакувам къщата с моето лазерно устройство за свръзка.

— Ами то… ще я стигне ли? — Глупости говоря, нали лазерното устройство е било конструирано да изпраща съобщения на десетки светлинни години. — Давай.

— Прицелих се. Огън!

От пътя, където се намираше Корбел, не се виждаше никакъв лъч в небето, но не след дълго на покрива се появи огненочервено петно, с размери на улична шахта. Почвата пред фасадата на къщата се размести, замря и отново помръдна. Изведнъж нагоре изригна близо тон пръст и се разпиля встрани, а над земята се издигна ръждясал метален обект, който се носеше на съскаща въздушна възглавница. Беше като миялна машина с глава, колкото баскетболна топка. Главата се завъртя и ален лъч дебел колкото ръката на Корбел прониза облаците над тях.

— Пирса, атакуват те. Ще можеш ли да се справиш?

— Нищо няма да ми сторят. Но виж на тебе могат. Най-добре ще е да го унищожа.

Металният обект засия. Очевидно това никак не му хареса. Той се понесе трескаво наоколо, като браунова частица, без да сваля аления лъч от точката в небето, към която го беше насочил. Горната част на корпуса му се озари в червено, сетне в оранжево. Обектът крещеше неразбрано и виковете му ехтяха в ушите на Корбел дори през плътния шлем. Внезапно той се наклони на една страна и се понесе към хълма. Блъсна се в земята, претърколи се и замря неподвижно.

На покрива вече имаше достатъчно широка дупка.

— Мислиш ли, че може да има още от този вид? — попита Корбел.

— Не разполагам с достатъчно информация.

Корбел се покатери на покрива и погледна надолу през дупката. Разтопеният бетон, или каквото е било, беше подпалил леглото. Корбел скочи сред пламтящите чаршафи, готов да побегне встрани. Но отново сбърка. Това беше водно легло и краката му потънаха в него. ПРетърколи се встрани и запрати горящите чаршафи във водата. Пламъците изгаснаха, стаята се напълни с дим.

— В къщата съм — докладва той. Пирса не си даде труда да отговори.

Архитектът Корбел се огледа с опитно око.

Стаята, видимата част от къщата, беше с триъгълна форма. Леглото в средата притежаваше приятната за окото асиметрия на локва вода — наистина приятна. В единия край се виждаше дъговидна масичка. Пред нея имаше поставка от черен аспид, строшена в средата. Корбел се наведе и вдигна едно парче аспид. На долния край бяха прикрепени миниатюрни механизми. Може би устройството е представлявало летящ поднос за кафе, преди да се било повредено.

В стаята не се виждаха никакви врати.

Оставаше да разгледа само единствената непрозрачна стена. Приближи се до нея и почука с ръка. Кънтеше кухо.

Може би вратата се управлява от пулта при леглото? Глупости. Нима всеки път трябва да се ходи до пулта… чакай, в единия край имаше нещо. Хромирано-жълта вдлъбнатина, колкото три пръста. Корбел я натисна.

Задната стена се разтвори на три, различни по размери, секции.

Най-голямата секция се оказа гардероб. Вътре Корбел откри дузина одежди, всички до една приличаха на комбинезони с дълги ръкави и изобилие от джобове. Някои имаха качулки. На пода на гардероба имаше поне пет сантиметров слой прах.

Втората секция бе по-малка, почти колкото телефонна кабина и в средата бе поставено кресло. Корбел надникна вътре, озърна се и забеляза познатата хромирана вдлъбнатина. Натисна я и вратата зад него се затвори.

Кресло. Странно. В седалката беше пробита широка дупка. Може би тоалетна? Никъде не се виждаше вода, нито тоалетна хартия… само блестящ металически сюнгер, прикрепен към креслото с множество кабели.

Излезе смутен от помещението. Оборудването в него му се стори доста първично, за къща с подобна сложна конструкция. Притежателят й би трябвало да си позволи нещо по-добро.

Отново се върна при гардероба с окачените дрехи. Странно, но не можеше да определи, дали са били предназначени за мъж, или за жена. Опита здравината на тъканта беше невероятно еластична, макар и покрита с прах. Дръпна по-силно, после направи опит да я разкъса. Платът не поддаваше.

Дрехите изглеждаха съвсем нови.

И покрити с прах.

Да предположим, че дрехите са излезли от мода и затова са били изоставени. Но от колко време? Ако този слой от прах на дъното…

Все още не беше открил вратата.

Третото помещение изглеждаше обещаващо. В него нямаше нищо, освен лишен от обозначения циферблат и пулт с четири премигващи в бяло сензорни клавиши.

— Мисля, че открих асансьор — рече той. — Ще опитам да го задействам. — Корбел натисна ключа. Вратата се плъзна обратно и той включи осветлението на шлема.

— Опасно е — обади се Пирса. — Ами ако асансьорът те спусне долу и после се повреди.

— Тогава ще пробиеш още една дупка за да се измъкна. — Корбел натисна най-горния сензорен клавиш. Нищо не последва.

Така и очакваше. Сигурно е на върха. Натисна клавиш номер две.

— Корбел — извика ненадейно Пирса. — Отговаряй, ако можеш.

— Какво има? — не чувстваше никакво движение и все пак нещо се бе променило. Имаше още осем блестящи сензорни клавиши — два допълнителни реда до първия, разположени съвсем близо и всеки един клавиш бе обозначен с някакъв черен йероглиф.

Корбел натисна ключа на вратата.

— Преместил си се с 4.1 миля югозападно и си се спуснал на дълбочина двеста стъпки. Предполагаемо местонахождение град Едно.

— Ясно — Корбел се беше преместил в друга стая. Започваше да се чувства като скитащ призрак. Всичко му се струваше странно, нереално.

Излезе навън и се озова пред нещо, което навремето вероятно е било бюро, но сега едва му стигаше до коленете. Мониторите и бутоните върху плота на бюрото напомняха за неговия контролен пулт в Утробната, но бяха изпочупени. Поне стотина години са били изложени на дъжда.

Краката му потъваха в дебелия, мек килим. Килимът се разпадаше под тежките му ботуши и полепваше по тъканта на скафандъра му. Спря се до празната рамка на прозореца и погледна навън.

Под краката му се спускаха трийсет етажа с изпочупени прозорци. Наоколо имаше няколко по-високи сгради. Мазилката на една от тях, масивна постройка разположена вдясно, беше рухнала и заедно се нея се беше сринала част от сградата. Стори му се, че различава зад завесата на дъжда и мъглата някакво сивкаво очертание на по-светъл сив фон — неимоверен по размери куб с леко изпъкнали навън стени.

— Пирса, Държавата разполагаше ли с някакъв вид транспорт за мигновено придвижване? Нещо като телефонни кабини, в които набираш кода и се озоваваш в нужното място.

— Не.

— Защото тези тук са го имали. Трябваше да се досетя. Къщата, на която се натъкнах в началото е била само част от цялото жилище. Преди малко се озовах в работния кабинет. Намира се тук, в града. Един Бог знае къде са банята, столовата и останалите помещения. Онова, в което проникнахме с взлом, беше спалнята.

— Не бива да забравяш, че с телепортиращото устройство не е работено от дълго време.

— Добре — Корбел се върна обратно в кабината. Сега накъде? Натисна третия в редицата с немаркирани клавиши.

Покривът над главата му се озари в светлина. Допълнителните клавиши бяха изчезнали. Корбел излезе от кабината и се усмихна. Без съмнение, това беше банята.

Термодатчика на скафандъра сочеше бързо снижаване на външната температура.

— Струва ми се, че това място е с въздушно кондициране — каза той.

— Преместил си се с 3.1 миля на югозапад и си слязъл с още шестотин стъпки към морското равнище.

— Разбрах — Корбел вдигна лицевото стъкло. Само за миг и незабавно ще го затвори… но въздухът беше хладен и свеж.

Докато смъкваше тежката раница, за пръв път почувства колко е изтощен. Изхлузи останалата част от екипировката и приклекна до ръба на ваната, голяма почти колкото малък басейн.

Не можеше да разчете знаците по водния кран. Завъртя го в една посока докрай и го натисна. Във ваната бликна гореща вода. Корбел завъртя крана в противоположната посока. Рукна кипяща вода, вдигна се пара. Корбел отскочи. Ако беше влязъл във ваната…

Ясно, значи „студения“ кран е за гореща, но не нетърпимо, вода. Завъртя го и се отпусна на дъното, а водата лекичко го повдигна.

— Корбел, отговаряй — чу се едва доловим глас.

Протегна ръка към шлема в ъгъла.

— Точно сега съм в почивка. Обади се след час. И ми прати една танцьорка.