Лари Нивън
Свят извън времето (2)

2

Рамър беше пилот на звездолет.

Звездолетите бяха оборудвани с Бусардови рам-двигатели. Те улавяха междузвездния водород в нематериалните мрежи на електромагнитните сили, сгъстяваха го и го насочваха в пръстен от силово поле, където го изгаряха в термоядрен пламък. Теоретически, нямаше граница за скоростта на Бусардовите рам-двигатели. Звездолетите бяха невъобразимо мощни, невъобразимо сложни и невъобразимо скъпи.

За Корбел беше направо невероятно, че Държавата възнамерява да му повери подобно безценно съоръжение, притежаващо огромна мощ и маса. На човек, умрял преди двеста години! Дявол да го вземе, Корбел беше архитект, а не астронавт! Още по-голяма бе изненадата му, когато научи, че принципът на Бусардовия двигател бил разработен преди смъртта му. Беше наблюдавал по телевизията полетите на Аполо 11 и 13, и горе-долу с това беше приключил интересът му към космическите полети.

А сега животът му, без никакво съмнение, зависеше от кариерата на „рамър“. Дори само тази мисъл бе достатъчна, за да седи изцъклен по четиринайсет часа на ден в екрана, нахлузил слушалките. Страхуваше се да не го отхвърлят.

Не разбираше всичко, което трябваше да научи. И все пак го оставиха.

На втория ден в него започна да се пробужда интерес. На третия беше омагьосан. Понятия, които преди въобще не го вълнуваха — като теорията на относителността, магнетизма или абстрактната математика — сега възприемаше интуитивно. Беше направо чудо!

Престана да се пита защо Държавата бе спряла избора си тъкмо на Джеръм Корбел. Всичко постепенно заставаше на мястото си и придобиваше смисъл.

Полезният товар на звездолета беше минимален, а неговата функционална продължителност на живота далеч надхвърляше продължителността на човешкия живот. Значителна част от този полезен товар се заемаше от животоподдържащата система, предназначена за един човек. Останалото се заделяше за за биологичните сонди. Не можеше да става и дума за двучленен и по-голям екипаж.

Един порядъчен, лоялен гражданин едва ли би бил добър самотник. Пък и защо да изпращат порядъчен гражданин? Докато сеещият живот рам-звездолет се върне, времената ще са други. Дори самата Държава вероятно ще се е променила до неузнаваемост. Завърналият се рамър ще трябва да се адаптира към една почти чужда за него култура. Доколко този процес ще е успешен, предварително не би могъл да каже никой.

Защо тогава да не бъде избран някой, който вече се е сблъскал с подобен проблем? Някой, чиято култура е отмряла двеста години преди да започне космическото пътешествие.

Някой, който и без това дължи живота си на Държавата.

Обучението с РНК се оказа много ефективно. Корбел престана да се изненадва от безстрастно-повелителното отношение на Пирс и започна да гледа на себе си като на чужда собственост, програмирана за строго определена мисия.

И се учеше. Плъзгаше поглед по микропечатните текстове сякаш вече ги знаеше наизуст. Процесът на обучение беше стремителен. Постепенно Корбел се изпълваше с увереността, че в случай на нужда ще съумее да сглоби сеещия рам-звездолет с голи ръце, стига да разполага с необходимите части. През целия си живот беше обожавал чертежите, но до съвсем скоро абстрактната математика му се струваше далечна и непонятна. Теория на полето, монополярни полеви уравнения, верижен синтез. Как да се предвижда появата на гравитационни точкови източници… как да се определя местоположението им, да се използват, или избягват.

Креслото обсебваше целия му съзнателен живот. Всичко останало — упражнения, вечеря, сън — му се струваше смътно и безинтересно.

Тренираше с още двайсетина като него в зала, далеч по-тясна от необходимото. Подобно на Корбел, другите също бяха измършавели и жилести, контрастиращи ярко с мургавите здравеняци, подбрани да ги пазят. По нареждане на водача на пазачите, всички подтичваха на място, защото не разполагаха с достатъчна площ, където да бягат, сетне се подреждаха за висок скок, правеха лицеви опори или клякаха.

След четиринайсет часа, прекарани неподвижно в креслото, Корбел обикновено се радваше на възможността да се разкърши. Подчиняваше се с лекота. Питаше се какво ли представлява палката, която всеки от пазачите бе затъкнал в кобур на кръста. Приличаха на полицейски палки. Може би това беше и предназначението им, но тогава защо накрая завършваха с дулоподобно отвърстие? Корбел реши, че ще е най-добре, ако не открие причината.

От време на време между отделните занятия се срещаше с Пирс. Пирс и хората, които обезпечаваха работата на обучаващите кресла, бяха от друг сой — добре охранени, в чудесна форма, може би съвсем леко над нормалното си тегло. Корбел ги определи като типични едновремешни американци.

От Пирс научи и за другите професии, които се предлагаха на съживените мъртъвци и препрограмираните престъпници. Земеделска работа — ръчно засяване на култури. Прислужници. Занаятчии. Все занимания, които не изискваха особен интелект. Но работното време! Мъртволедите трябваше да се трудят по четиринадесет часа на ден! В един пренаселен и задъхващ се свят.

Всъщност и неговото положение не беше различно. Четиринайсет часа за обучение, един час активна физическа подготовка и осем часа сън в помещение, натъпкано до тавана с обитатели.

— Работа по разписание, хранене по разписание, дори спане по разписание! Лакът до лакът всяка минута. Нещастни копелдаци — рече той на Пирс. — Що за живот е това?

— Така най-бързо ще върнат дълга си към Държавата. Бъди разумен, Корбел. Какво ще прави през свободното си време човек като теб? Ти нямаш никакъв социален живот. За да се научиш, ще трябва да гледаш другите. Много от предлаганите професии предвиждат съжителство с граждани.

— За да могат да попиват от господарите си, докато работят? Не, така не се учи. Това ще отнеме… ей Богу, ще изминат десетилетия.

— Трийсет години непрекъснат труд обикновено са достатъчни, за да си извоювате гражданството. Получавате право на работа, която ви гарантира достатъчен доход, с който да си закупите образователни инжекционни курсове и записи. Но затова пък нашите медицински достижения са колосални. Живеем много по-дълго, отколкото можеш да си представиш, Корбел.

— А дотогава ме чака робски труд. Всъщност, това мен не ме касае…

— Разбира се, че не. Корбел, твоят труд в никакъв случай не е робски. Робът няма право да се отказва. А ти би могъл да си смениш работата веднага щом поискаш. Осигурена е пълна свобода на избора.

Корбел потрепери.

— И робът има право да се самоубие.

— Да се самоубие, глупости — ядоса се контрольорът. — Джеръм Корбел е мъртъв. Мога да ти подаря скелета му, за сувенир.

— Не се съмнявам — за миг Корбел си представи как грижливо лъска побелелите си кости. Всъщност, къде ще държи подобна вещ? На койката до него?

— Така де. Но да не забравяме, че ти си един престъпник с промит мозък. Бих добавил — напълно справедливо. Престъплението, което си извършил, ти отнема правото на гражданство, но все още можеш да избираш между различните професии. Кой роб би могъл да избира работата си?

— И все пак ще усещам, че умирам.

— Глупости. Заспиваш и това е всичко. Когато се събудиш, вече имаш други спомени.

Темата не му беше никак приятна. След този разговор Корбел избягваше да я обсъжда. Ала не можеше да избягва разговорите с контрольора. И без това, Пирс бе единственият човек на този свят, с който би могъл да общува. В дните, в които не се появяваше, Корбел се чувстваше измамен, разгневен.

Веднъж подхвана разговор за гравитационните точкови източници.

— По наше време не знаехме нищо за тях.

— Знаели сте. Неутронни звезди и черни дупки. Още през 1970 година сте определили местоположението на няколко пулсара, а математиците са описали пулсарния разпад. Това, за което трябва най-много да внимаваш е разпадащ се пулсар на пътя на твоя звездолет. За черните дупки не се безпокой. Няма да минаваш край тях.

— Добре, но…

Пирс го погледна усмихнато.

— Май доста неща не знаеш за собственото си време, а?

— Я стига, та аз бях архитект. Защо ми е било необходима да се интересувам от астрофизика? А и не разполагахме с вашата техника на обучение — това му напомни за нещо друго. — Пирс, каза, че си научил английски с помощта на РНК-инжекции. А от къде взехте тази РНК?

Пирс се усмихна отново и си тръгна.

Твърде малко време му оставаше за спомени. Но и тези мигове му стигаха. Понякога, докато лежеше заслушан в глъчката наоколо и възклицанията от койките за любовни упражнения, той си припомняше различни лица от неговото минало.

Най-често това беше Мирабела. Винаги Мирабела. Мирабела край перилата, докато отплуваха от пристанището на Сан Педро, загоряла, усмихната, ведра, с неизменните тъмни очила. Мирабела, по-възрастна, белязана с печата на изтощението и тревогите, протегнала ръка за сбогом… преди той да умре. Мирабела по време на медения им месец. За двайсет и две години съвместен живот двамата се бяха сраснали като издигащи се в съседство дръвчета.

И всеки път трябваше да си припомня, че е умряла преди двеста години.

Нямаше я на този свят и племенницата му, която тогава бе съвсем мъничка, още първолачка, а той вече се гърчеше от непоносими болки. Нямаше я и дъщеря му — Ан. Нямаше ги и тримата му внуци — а тогава едва бяха проходили. Който и да си спомнеше, всички бяха мъртви. Всички, с изключение на него.

Корбел не искаше да умира. Беше съвсем здрав и поне с двайсет години по-млад, отколкото в мига на своята смърт. Обучението за рамър му се струваше все по-интересно. Само ако престанеха да се отнасят с него като със собственост…

Съвсем като в казармата, но дори и тя беше преди двеста години. По-точно двеста и четиресет. Научил се бе да изпълнява заповеди, но и досега трудно ги преглъщаше.

И въпреки това, контрольорът не беше повторил заповед, нито се бе усъмнил в това, че нарежданията му ще бъдат изпълнявани. Ако Корбел откажеше, дори само веднъж, знаеше добре какво ще последва. И Пирс знаеше, че той знае. Атмосферата напомняше по-скоро концентрационен лагер, отколкото казарма.

За тях съм като зомби.

Не, не биваше да мисли така. Но нима е нещо повече от един съживен труп? Интересно, какво ли са направили със скелета? Може би са го кремирали?

Животът му не беше никак приятен. Подтискаше го положението му в обществото. Нямаше с кого да разговаря, с изключение на Пирс, когото намразваше все повече. Непрестанно беше гладен. Единствената дневна дажба се задържаше съвсем за кратко в стомаха му. Нищо чудно, че тялото му беше така мършаво.

Ако въобще живееше някъде, това беше в учебната зала. В креслото той беше рамър. Безсилието му се превръщаше във всемогъщество. Звезден човек! Яхнал пламъка, който се подхранваше от милион слънца, изсмукващ гориво от самото междузвездно вещество, разтворил своите електромагнитни полета като крила, с обхват стотици мили…

Две седмици след като Държавата го върна към живот, Корбел научи своя бъдещ курс.

Седеше отпуснат в креслото, което не беше кой знае колко пригодено за натоварвания. Във вената му бавно капеше разтвор на РНК. Отдавна бе престанал да обръща внимание на иглата. На екрана имаше карта на бъдещия му курс, зелена три-измерна решетка. Корбел вече не се впечатляваше от три-измерните изображения.

Пред очите му решетката се завъртя.

Появиха се две миниатюрни кълбета и блестяща топка, заобиколени от светла корона. Вече познаваше тази част от курса. От Луната щеше да го изстреля линеен ускорител, да го форсира до звездолетна скорост и да го насочи към Слънцето. Слънчевото притегляне щеше да увеличи скоростта му, а електромагнитните полета на звездолета щяха да уловят и изгорят самия слънчев вятър. После звездолетът щеше да напусне Слънчевата система и да продължи да се ускорява…

Картата на учебния екран започна бързо да се мени. Разстоянията между звездите бяха огромни, чудовищни. Звездата на Ван Маанан се намираше на двайсет светлинни години.

Малко след средата на пътя щеше да започне забавянето. Точността беше от изключително значение. Трябваше да намали достатъчно скоростта, за да пусне биологичните сонди — но не чак толкова, че да излезе извън пределите на рам-режима. Освен това, трябваше да използва звездата на Ван Маан за да промени своя курс. И най-малката грешка беше изключена.

После отново към следващата цел, която беше още по-далеч. Корбел не откъсваше очи от екрана… и попиваше всичко… макар някаква частица от подсъзнанието му вече да притежаваше тези познания, а друга, незасегната от учебния процес и запазила невинността си, следеше възторжено полета из космическите простори. Десет звезди, всички жълти джуджета от типа на слънцето, със средно разстояние помежду им — петнадесет светлинни години. Имаше един участък от петдесет и две светлинни години, където почти щеше да достигне скоростта на светлината. Колкото и странно да бе, при подобни скорости ефективността на Бусардовия двигател се повишаваше. Благодарение на увеличения водороден приток корабът можеше да съсредоточи силовите полета близо до корпуса и да им придаде допълнителна мощ.

Десет звезди, подредени в полукръг, очертаваха обратния път към Слънчевата система и Земята. Щеше да спечели от времето, прекарано при скорост близка до тази на светлината. Срещу триста години земно време, Корбел щеше да преживее само двеста години корабно. Дори и тях щеше да прекара в хибернационна камера.

В първия миг не обърна внимание на този факт. Но програмата за обучение са изграждаше на принципа на повторението. Мисълта избухна в съзнанието му едва когато бе поел към гимнастическата зала.

Триста години?

Триста години!