Към текста

Метаданни

Данни

Серия
The State (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A World Out of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СВЯТ ИЗВЪН ВРЕМЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.14. Фантастичен роман. Превод: от [англ.] Юлиян СТОЙКОВ [A World Out of Time, by Larry NIVEN (1976)]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (21 см.). Печатни коли: 17. С търда корица. С подвързия. Страници: 270. Цена: 80.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

4

Събуди се рано. Една котешка опашка се беше сгушила на гърдите му, привлечена от топлината, и тихичко мъркаше. Боляха го всички мускули.

Огънят беше угаснал. Юпитер, бял с червеникав сърп по края, светеше в нощното небе.

Отново загазих, помисли си той. Ама че изненада. Всички на този свят търсят тайната на безсмъртието, уверени са че аз я знам и наполовина са прави. Защо им е потрябвала на Момчетата? Може би за да я унищожат. Тя е онова, което най-вече ги отличава от диктаторите…

Спусна ръка и погали котешката опашка. Тя се сви на коляното му и продължи да мърка.

Каква ли е тази тайна? Ако е нещо в храната, намерил съм го в Сараш-Зилиш. Всичко с което се хранех в град Четири ми го даде Мирели-Лира. Ами ако е елексирът е различен за мъжете и жените? И мъжкото безсмъртие не оказва влияние на женското? Не мога да го повярвам.

Значи, нещо в парка крие в себе си тайната. С какво ли се е хранела тя, докато е претърсвала Сараш-Зилиш? Момчетата се хранят почти изцяло с плодове — вегетарианците не ядат месо — но тя ми даваше и от двете. Насекоми? Не ям насекоми.

Ако можех да я отведа в Сараш-Зилиш, тогава щях да узная. Щях да я наблюдавам. Да видя какво яде.

Звездите през тази нощ грееха ярко. Някои от тях бяха обагрени в червено и не мъждукаха — луните на Юпитер. Момчетата се бяха разпрострели надалеч от лагерния огън. Часовоят погледна към Корбел, когато той приседна. Беше Крайхайфт, единственото Момче с бяло в косите си.

Нощта бе изпълнена с тежки аромати — на влажна земя, трева, мирис на потни немити отдавна тела, на разложено от месото, което Корбел бе забравил да вкуси. Изведнъж почувства глад. А сетне го завладя въодушевление.

— От какво, по дяволите, се оплаквам? — прошепна той. Котешката опашка спря да мърка и се заслуша. — Та аз съм млад! Каквото и да стане, ще надживея онази кучка! Би трябвало да танцувам по улиците, ако можех да открия улици.

Отново млад! За втори път. Да можеше само да узнае как е станало, щеше да остане млад до края на живота си. Мечтата на всеки. А дори и да не успее — усмивката изчезна от лицето му. Ето че му предстоеше половин столетие, в което трябваше да бди над живота си, под непрестанната заплаха да попадне в ръцете на Норна. И ако не не й покаже Дървото на живота, тя ще го погуби.

Нещо със странен вкус? Всичко тук имаше странен вкус. Променена бе дори и почвата. Три милиона години на промени.

А изглеждаше толкова просто. Безсмъртие? При това получено със сока на някой плод? Или пък го е вдишал, като марихуана, заедно с дима на някое пламнало дърво, претърпяло генетични промени.

— Корбел. Харесва ли ти изгрева?

Корбел подскочи уплашено. Часовоят го бе доближил съвсем безшумно. Настани се удобно до него. На бледата светлина идеща от Юпитер, в косите му проблясваха светли кичури. Корбел неведнъж се бе удивлявал на неговите грациозни движения: Крайхайфт, който палеше огъня, Крайхайфт, разказвачът.

— На колко си години?

— На двайсет и една — отвърна Крайхайфт.

— Толкова стар — прошепна Корбел. Юпитерови години. — Все се питам, защо ти не си водачът.

— Колкото си по-стар, толкова по-лесно се измъкваш от това бреме… и схватките, които са неразделна част от него. Скатхолц може лесно да ме победи. Бойното умение също си има граници. Човек се ражда със строго определени възможности.

— Ясно.

— Корбел, мисля че открих твоя космически кораб.

— Какво?

— Ето там — Момчето сочеше с ръка ниско над хоризонта, където последните звезди блестяха в сиво-черната зора. Едно от тях беше малко по-розово. — Прилича на луна, само че не се движи. Това ли е твоят космически кораб?

— Не. Не зная къде е отлетял моят звездолет. Но „Дон Жуан“ не беше с такава форма. По-скоро приличаше на копие.

Крайхайфт го погледна изненадано.

— Тогава какво е това? Виждал съм да блести по странен начин. Не се движи и всяка нощ става все по-ярко.

— Бъркотия цари в цялата планетна система. Нямам представа какво е. Може би е следващата планета след Юпитер.

— Жалко, искаше ми се да е твоят космически кораб — рече Крайхайфт. Отново присви очи и се зае да изучава блестящата точка. Като омагьосан…

Котешката опашка се плъзна от крака на Корбел и изчезна сред житата. Последваха я още две пълзящи сенки.

Внезапно се разнесе котешки писък, а после дрезгав, нисък рев.

— Тревога! — изкрещя Крайхайфт.

То изскочи от житата и се хвърли право към гърлото на Корбел. Беше едро колкото голямо куче. Корбел се метна встрани. Зърна острието на копие, което се заби право в раззинатата паст на животното и в следния миг Момчетата го наобиколиха. Чудовището се оказа миниатюрен лъв с великолепна царствена грива. Издъхна след няколко секунди. Може би още първото копие го беше убило.

Корбел се изправи разтреперан.

— Женската може да е наблизо.

— Да — кимна Скатхолц и се присъедини към другите, които разчистваха околността. Останал сам, без копие, Корбел не смееше да мръдне.

Призори помогна на Момчетата да запалят огън. Едва по-късно узна причината, когато други четири Момчета донесоха няколко едри щраусови яйца. Поставиха яйцата върху въглените, внимателно отрязаха върховете и разбъркаха съдържанието им с дръжките на копията.

Пържени яйца! Но без кафе.

Когато над хоризонта се появиха първите лъчи на слънцето, Корбел излезе от лагера да се поразтъпче. изпомачканата трева напомняше за снощната драматична случка, но малко по-късно си спомни за друга сцена — Ктолисп, стиснал в шепата си кичур бели коси с кафяво на края. Ех, да имаше огледало! Чувстваше се като техен роб, или нещо по-лошо. Но беше млад! И имаше шанса да остане такъв за дълго време.

Изкатериха скалист, безжизнен хълм и се спуснаха по отсрещната, полегата страна. Скатхолц застигна Корбел и пое редом с него. След известно време произнесе на английски:

— Какво знаеш за Момичетата?

В езика на Момчетата имаше отделна дума за момиче-дете и друга за жена-дикт. Имаше и трета дума — Момиче, която носеше в себе си различен смисъл.

— Мирели-Лира ми разказа малко за тях — отвърна Корбел. — В началото между Момчетата и Момичетата е съществувало равновесие на силите, но с течение на времето е било нарушено.

— Ако се съди по разказа й, Момичетата се управлявали Момчетата, така както те са се разпореждали с диктите.

— Не съвсем. Погледни по-внимателно на нещата. Момичетата са властвали в небето, можели са да преместят света. Освен това са управлявали и климата. В състояние са били да решат на какво разстояние трябва да се намира планетата от слънцето. Дори са я преместили, когато слънцето е станало прекалено горещо.

А Момчетата са управлявали диктите. В тяхна власт е било да спрат раждането на момичета. — Какво интересно хрумване. — Сама по себе си, тази власт не е нищо в един пренаселен свят, където всеки очаква да живее вечно и…

— Но нашата земя беше плодородна! Така се казва в легендите!

— Така е. Сега, да погледнем на въпроса от другата страна. Да предположим, че Момчетата са позволили на диктите да се размножават като зайци — с неимоверна скорост. Избивали са момичетата-деца, а малките момчета са скривали. Момченцата пораствали. Дарявали ги с елексира на безсмъртието — стига да са послушни. С течение на времето създали армия. И тогава нападнали.

Постепенно се спускаха в равнина. Но далеч пред тях се виждаха нови хълмове. Скатхолц помисли известно време, сетне промърмори:

— В легендите не се споменава нищо подобно.

— Защото не се е случило. Момчетата не са били в състояние да изхранват подобна армия. Така равновесието на силите се задържало десет, или двайсет хиляди години.

— Май започвам да разбирам. Не съм привикнал да разсъждавам по този начин. И какво е станало после? По някакъв начин Момичетата са изгубили контрол.

— Сигурно. Климатът?

— В легендите се споменава за голямо затопляне на времето. Когато в земите, които обитаваме сега, за пръв път се появила растителност, Момичетата опитали да сложат ръка на тях. Периодът на разтопяването съвпаднал с времето, когато Момичетата били станали твърде горделиви. В гордостта си, те изгубили една луна и с тази луна изгубили и силата си.

Корбел се засмя.

— Изгубили една луна? Хей, доколко може да се вярва на тези приказки… след сто хиляди години?

— Ние живеем дълго. И помним добре. Може и да сме забравили някоя подробност, но не добавяме нищо измислено.

Поеха нагоре по следващия хълм. В далечината Корбел забеляза още една верига от разхвърляни, сякаш разтопени от огромна температура скали.

— Луна значи. Звучи ми някак глупаво, и все пак… Пирса спомена, че луните на Юпитер били с изместени орбити, но в това няма нищо странно, след като в близост до тях се е появило ново космическо тяло. Освен това спомена, че Ганимед е изчезнал.

— Ганимед?

— Най-голямата луна. По дяволите, май разбирам какво е станало.

— И казваш, че слънцето е твърде горещо, а също и цар Юпитер.

— Не само това — променен е климатът на планетата — допълни Корбел. — Май всичко е свързано с тази промяна на климата. Тя е нарушила равновесието на силите. А след това Момчетата са избили Момичетата.

— За тази война има много легенди. Оръжия, със силата на метеоритни удари! Виж, Корбел, някои от тях са били употребявани и тук — Скатхолц махна с ръка наоколо.

Бяха се спуснали в просторна падина с форма на чиния, широка поне няколко мили, очертана по края с разтопени скали.

— Почакай малко — рече Корбел. Той захвърли багажа си и се изкатери на близкия скалист блок, изграден от някакво подобие на изкуствен материал. На върха на блока се виждаше огромна равна вдлъбнатина с формата на „Z“ — останки от подпорна колона.

— Това са били сгради — заяви той. — Тук трябва да е имало град на Момчетата.

— Когато бях млад мечтаех да боравя с оръжия, равни по мощ на тези — извика Скатхолц и се ухили. — Сега се прекланям пред онова, което са направили с климата. Но все пак, ние унищожихме Момичетата.

— Но и те не са ви останали длъжни. — Корбел се спусна от разтопената сграда. Затичаха се за да застигнел колоната.

— В легендите се твърди, че накрая те са ни победили — подхвърли Скатхолц. — Така и не можах да разбера тази част.

Известно време Корбел и Скатхолц крачеха мълчаливо. Наоколо Момчетата разговаряха оживено. Наближаваше обедно време, още беше рано да се отправят на лов. Далеч пред тях се носеше огромен кафяв килим: хиляди прерийни животни, подплашени от глъчката, която вдигаше племето.

— Скоро ще стигнем границите на голямата вода — обяви на момчешки Скатхолц. — На един ден път сме от нея. Думата е… — Корбел научи думите за бряг и море. — В близкото селище ни чака приятна изненада. — Скатхолц употреби още една непозната дума. — Не мога да я опиша. Но ни чака работа.

— Добре. — В младежките си години Корбел ненавиждаше физическия труд. Но пък колко приятно бе отново да чувства силата на собствените си мускули. — Защо разговаряме на английски? — попита той.

— Защото трябва да те опозная. Трябва да знам кога разказваш измислици.

Корбел предпочете да не възразява.

— Все си мисля за котешките опашки — каза той.

— И какво толкова има да мислиш?

— Ами, те се разпореждат в Сараш-Зилиш. А по тези места са още по-едри и страшни. Как живеят?

— Докато срещнат смъртта си в лапите на някой хищник. Приятно е да ги държиш наблизо. Всъщност, всичко умира, рано или късно. Освен Момчетата.

— А има ли котешки опашки сред диктите?

— Не. Никога не оставяме на диктите котешки опашки.

— Защо?

— Просто не го правим.

Корбел реши да остави тази тема. Имаше и други въпроси, които все още не смееше да зададе, но бе решил да открие отговорите с течение на времето. Например, грижливо ли охраняваха възрастните.

Селището на диктите щеше да е второто място, където Мирели-Лира би го потърсила. Не биваше да остава задълго. В мига когато зърне потъмнелите му коси, тя ще пожелае да узнае от него тайната на безсмъртието.

И може би той ще успее да й я съобщи. Остава само една малка проверка… която ще извърши внимателно! Не желаеше Момчетата да отсекат Дървото на живота!