Лари Нивън
Свят извън времето (5)

5

За пръв път изпита безпокойство, когато летящият джип на пазача се приземи край нещо, наподобяващо изправена гилза. Обзеха го съмнения. Това което виждаше, беше твърде малко, за да е космически кораб.

И въпреки това беше космически кораб. Привързаха го с колани за мекото кресло, разположено в предната кабина, с един единствен илюминатор. Освен Корбел, тук се настаниха пазачът и пилотът, който беше като втори братовчед на Пирс — дотолкова приличаше на него. Пилотът се настани зад илюминатора.

Корбел почувства, че пулсът му се учестява. Чакаше с нетърпение да научи какво ще последва.

Внезапно тялото му натежа. Последва странно познат шум, наподобяващ вдигането на колесник при самолет. Това май не е ракета, помисли си Корбел. По-скоро беше космическия ферибот, снабден с електромагнитни двигатели. Корбел си спомни, че Бусардовият двигател можеше да създава мощни магнитни полета.

Всичко го болеше, не беше мигнал предната нощ. Постепенно се унесе в сън.

Когато се събуди, вече бяха в безтегловност. Никой досега не беше го подготвял за това. Пилотът и пазачът го гледаха с любопитство.

— Майната ви — рече им Корбел.

Значи това беше поредният изпит. Откачи коланите и се тласна към илюминатора. Пилотът се разсмя, сграбчи го за ръката и спусна защитен капак над пулта за управление. След това го пусна и Корбел се понесе.

Стомахът му се бунтуваше. Вътрешното му ухо направо пощуряваше. Тестисите му се бяха свили в слабините и усещането не беше от приятните. И през цялото време падаше. ПАДАШЕ!

Корбел изръмжа мислено и се опита да се съсредоточи върху илюминатора. Земята не се виждаше никаква. Нито пък Луната. Само безброй звезди — необичайно ярки, по-ярки дори от онези, които бе наблюдавал от борда на една мъничка лодка, закотвена край островите Каталина преди толкова много години. Известно време не можеше да откъсне очи от тях.

Непрестанно се мъчеше да подтисне усещането, че пропада с асансьор.

Инак съвсем скоро можеха да го дисквалифицират.

Първо хранене в безтегловност. Корбел се стараеше да повтаря движенията на другите, пъхаше ръка през пластичната мембрана и си избираше късчета месо и картофи.

— Много неща ще ми липсват, — рече той на широкоплещестия пазач, — но твоето отсъствие ще ми носи радост. Ти и твоите проклети облещени очи.

Пазачът се усмихна безизразно и зачака да види дали на Корбел ще му прилошее.

На следващия ден се приземиха сред широка равнина, над която, в рамката на островърхи планини се виждаше Земята. Бяха пристигнали само за един ден, вместо за три — Държавата бе готова да вложи допълнителни средства и енергия, за да го прехвърли по-скоро тук. Всъщност, в тези дни на полета от Земята до Луната вероятно се гледаше като на нещо незначително.

Равнината бе осеяна с черни кратери от ракетните двигатели. Сигурно бе използвана за кацане вече няколко десетки години. В близост до линейния ускорител бяха скупчени няколко прозрачни купола. Вътре в тях се виждаха сгради и миниатюрни горички от дървета. Различни по размери и модели космически съдове бяха разхвърляни наоколо.

Най-големият от тях бе рам-звездолетът на Корбел — сребрист небостъргач, полегнал на една страна. Сондите вече бяха прикрепени към талията на кораба. Корбел огледа звездолета с опитно око и прецени, че е готов за излитане.

В него се надигнаха страх, неувереност и гордост. Помъчи се да отдели собствените си чувства от онези, които му бяха влели заедно с РНК-разтвора, но вероятно не успя.

Под вещите погледи на пилота и пазача, които дебнеха и за най-дребната грешка, Корбел се напъха в своя скафандър. Не бързаше с натъкмяването. Скафандърът се състоеше от две части — плътно прилепнал към тялото комбинезон от синтетична тъкан и шлем, прикрепен към тежката раница. На гърдите му бе изрисувана бяла спирала със заострени краища — емблемата на Държавата.

Към тях се приближи електрокар и Корбел реши, че засега разходката по лунната повърхност се отлага. Очакваше да се отправят към някой от куполите, но пазача насочи колата право към кораба. Пътят бе доста дълъг.

Когато най-сетне спряха под него, звездолетът изглеждаше невъобразимо голям. Точно над бе прикачен масивен цилиндър с размерите на блок — животоподдържащата система. Тесен ръкав я свързваше с главния корпус. Миниатюрният купол на носа вероятно беше пилотската кабина.

— А сега провери кораба — рече му пазачът.

— Ама ти си можел да говориш?

— Да. От вчера, след кратък курс.

— Аха.

— Три неща не наред с този кораб. Ти намериш и трите. После кажеш мен. Аз кажа него.

— На него? О, на пилота. И после какво?

— После ти поправиш една от повреди, ние поправим други две. Накрая изстрелваме теб.

Значи отново ще го подложат на изпит. Дано да е последният. Корбел кипеше от гняв. Първо се захвана с проверката на полевите генератори и постепенно забрави за пазача, пилота и надвисналия над главата му меч. Познаваше добре кораба. Колко часове бе прекарал в учебното кресло, изучавайки устройството му до най-малкия детайл. Почувства как първоначалното му безсилие се измества от нарастваща увереност. В него се надигаше неподозирана животинска сила, ярост, енергия, която… да, налягането във водородния контейнер бе повишено далеч над допустимото. Въпросът не търпеше отлагане.

— Ще изпусна част от съдържанието — предупреди той пазача. — Прикрепете го към танкера. — Той отвори внимателно клапата и изпусна част от водородния газ, снижавайки вътрешното налягане без да позволи на самото гориво да излезе навън. В края на операцията течният водород щеше да се сгъсти и да започне да кристализира.

Корбел приключи с външния преглед без да открие нови повреди. Нищо чудно — човешкото око едва ли беше по-чувствително от многобройните прибори и датчици, които следяха състоянието на кораба.

Въздушният шлюз беше оборудван с тройна врата, не толкова за да запази въздуха, колкото да го подсигури в случай, че по някаква причина бъде изгубен външният люк. Корбел спусна люка зад себе си, изчака да пламнат зелените индикатори и след това отвори вътрешната врата. Миг преди да разкопчее шлема хвърли поглед към датчиците под брадата му.

Вакуум?

Той замръзна. Корабните индикатори показваха, че атмосферата е нормална. Тези на скафандъра твърдяха, че е обкръжен от вакуум. На кое да вярва? Едва сега си спомни, че при влизането не бе чул познатото свистене. Доколко звукоизолиращ беше неговият скафандър?

Колко типично за Пирс — нагласил е клопката, а сега го наблюдава и чака да види, дали ще свали шлема. Е, какво да прави?

Аха! Корбел напипа водния кран и го отвъртя. В лунната гравитация водната струя се разпиля по странен начин. Но не се изпари.

Дали неизправността на скафандъра се броеше за повреда на кораба?

Корбел смъкна шлема и продължи огледа.

Нямаше никаква възможност да провери генераторите на рам-поле, без да предизвика хаос и разрушения в линейния ускорител. Прегледа само индикаторите, сетне се съсредоточи върху механизмите на животоподдържащата система. Хлорофилните клетки на въздушната инсталация бяха в чудесно състояние. Но нещо не беше съвсем наред с урейния абсорбатор. Работата беше доста мръсна и той я отложи.

Не след дълго реши, че е време да приключи с техническия преглед. Може би другите бяха пропуснали нещо. В края на краищата, това бе неговият кораб, неговият живот.

Хибернационната камера приличаше на огромен ковчег, досущ като онзи, в който бе прекарал двеста години. Корбел потрепери при мисълта за времето, прекарано в течен азот. Зачуди се отново, дали истинският Джеръм Корбел не е мъртъв, сетне поклати глава и отново се зае за работа.

С хибернационната всичко беше наред. Продължи нататък.

Компютърът се държеше доста странно.

С всеки измитат миг Корбел се чувстваше по-напрегнат. Най-сетне откри микроскопично прекъсване в една от веригите на свръхпроводника, толкова малко, че електрическият импулс протичаше свободно, макар и по индукция. Копелета! Облече скафандъра и се върна да докладва.

Пазачът го изслуша, консултира се с пилота и се обърна към Корбел:

— Справил си се добре. Можеш да довършиш с изпускането на водородните пари, а ние ще оправим другите повреди.

— Нещо не е наред със скафандъра ми.

— На борда има друг.

— Нуждая се от известно време, за да поработя с компютъра. Искам да съм сигурен, че с него всичко е наред.

— Ние ще го поправим. Приключиш ли с изпускането на парата — поемаш.

Внезапно Корбел се почувства така, сякаш Луната се бе отделила от краката му и се отдалечаваше с главозамайваща скорост.

Изстрелването беше доста твърдо. Пред очите на Корбел се завъртяха червени кръгове, бузите му се отдръпнаха назад към ушите. Но корабът издържа. Беше построен така, че да понася дори разнопосочни електромагнитни течения.

Оцеля и Корбел. Надигна се тъкмо навреме от креслото, за да проследи чезнещия в далечината лунен хоризонт — една незабравима гледка.

Следващите дни прекара в безтегловност. Все още не беше достигнал рам-скорост. Бяха го насочили към вътрешната орбита на Меркурий, където слънчевият вятър бе най-плътен. Протони. Най-доброто гориво за двигателите, а слънчевата гравитация щеше да послужи за трамплин.

А междувременно, разполагаше с много свободно време за да се заеме с компютъра.

От първо си мислеше, че Държавата се е погрижила да следи заниманията му. Но скоро престана да обръща внимание на тази идея. Каквото и да правеше, вече беше твърде късно, за да го спрат.

Приключи работата с компютъра и получените отговори напълно го задоволяваха. При по-високи скорости рам-полетата се самоусилваха — щяха да поддържат себе си и кораба. Нямаше никакви ограничения в скоростта на сеещия рам-звездолет.

Сега, когато разполагаше с времето си, той се настани зад контролния пулт и се захвана с полетата.

Разтвори ги като невидими криле. Корпусът трепереше, шибан от едва контролираните изригвания на термоядрения двигател. Стараеше се да държи полето в близост до кораба, опасявайки се, че може да наруши крехкото равновесие, там където потокът от протони рязко се променяше. С времето започна да придобива усет за тази работа. Благодарение на РНК-подготовката, скоро можеше да направлява кораба със затворени очи.

Чувстваше се като гигант, снабден с неимоверен, летящ фалус от метал и огън, който разхвърляше семена над светове, непознали вкуса на живота и пронизваше с рев техните слънчеви системи. Когато ги наближаваше, тягата намаляваше, тъй като звездолетът и слънчевият вятър се движеха в противоположни посоки. Но заловеше ли вятъра в своите мрежи, подобно на уловен в корабно платно морски бриз, той го насочваше зад себе си и наново ускоряваше. С всяка измината секунда, звездолетът се движеше все по-бързо.

Това усещане за сила — за неизмерима мъжествена мощ — вероятно бе част от РНК-обучението. Но това вече нямаше значение за него. Усещането бе станало и неделима част от Джеръм Корбел.

Подмина орбитата на Марс и когато се скри от директната светлина на Слънцето, поиска от компютъра да получи пълна видимост. Стените на сферичната пилотска кабина сякаш се стопиха и небето блесна над него. Наблизо нямаше други планети. Виждаше само милиарди ярки светлинки. Гледката не се изчерпваше само със звездите. Изгореният водород създаваше призрачен пръстен около кораба.

С течение на времето, този пръстен щеше да се разширява. Засега тягата му беше все още доста слаба, колкото да балансира притеглянето на слънцето.

Когато навлезе в орбита около Юпитер, той нагласи полето така, че протонният поток да протича встрани. Не само увеличи тягата, но със сигурност внесе смут в душата на Пирс и неговата безлична Държава. Вероятно са предположили, че си играе с полето и проверява двигателите. Може би. Промяната в курса бе едва забележима, щеше да измине доста време, преди да й обърнат внимание.

Не такъв бе първоначалният му план. В действителност, възнамеряваше да промени посоката, едва когато стигне на половината път до звездата на Ван Маан. Така щеше да разполага с преднина от петнадесет години, в случай, че е сбъркал в предположенията си и Държавата е в състояние да го спре.

Трябваше да се откаже от подобна предвидливост. След трийсет години Пирс може да е умрял и да не научи за това, което е направил Корбел — а подобна мисъл за него беше направо непоносима.

Някъде към далечните граници на системата тягата намаля и спадна почти до нула. Протонният поток тук бе съвсем слаб. Все пак бе достатъчен, за да повишава макар и бавно скоростта на полета и това беше най-важното. Колкото по-бързо се движеше, толкова по-голям щеше да бъде протонният приток. Вече беше поел на път.

Намираше се отвъд Плутон, когато за пръв път чу гласът на контрольора:

— Говори Пирса за Държавата. Отговаряй, Корбел. Повреда ли имаш? Можем ли да ти помогнем? Не разполагаме със спасителен кораб, но можеш да се посъветваш с нас. Пирса за Държавата, Пирса за Държавата…

Корбел се усмихна напрегнато. Пирса? За времето на полета контрольорът очевидно бе позабравил наученият, с помощта на РНК-инжекциите език, или пък нещо го тревожеше.

Корбел изгуби двадесет минути, докато ориентира сигналния лазер към лунната база. Лъчът бе твърде тънък, за да позволи бързо насочване. След като го нагласи, той отвърна:

— Тук е Корбел за себе си, Корбел за себе си. С мен всичко е наред. Вие как сте?

Все повече се занимаваше с компютъра. Едно нещо го притесняваше — завръщането в Слънчевата система. Възнамеряваше да отсъства доста по-дълго, отколкото беше предвиждала Държавата. Ами ако на Луната не живее никой, когато се завърне?

Проблемът не беше от лесните. Ако успее да стигне Луната с резервно гориво (при условие, че не възникнат аварийни ситуации), лесно ще навлезе в земна орбита. Корабът бе създаден да издържа на огромни натоварвания — включително и при метеорно навлизане в атмосферата. Но каквото и да стореше, маневрените двигатели не бяха в състояние да го приземят.

Освен ако не се раздели с част от кораба. На такъв етап генераторите на рам-поле едва ли ще са му нужни… Е, като му дойде времето, ще го измисли. Разполагаше с цяла вечност.

Отговорът от Луната пристигна след девет часа.

— Пирса за Държавата. Корбел, не те разбираме. Намираш се встрани от курса. Първата ти цел е звездата на Ван Маан. Вместо това се насочваш към Сагитариус. В тази посока няма система с планети, подобни на Земята. Какво, по дяволите, смяташ че вършиш? Повтарям. Пирса, за Държавата, Пирса…

Корбел се опита да го изключи. Не бяха го учили как се прави по време на подготовката. Накрая се сети и нареди на компютъра да изключи приемника.

След известно време, насочи отново лазера към лунната база и започна да предава.

— Говори Корбел за себе си, Корбел за себе си. Омръзна ми да ви слушам всеки път, когато реша да ви кажа нещо. Това е последният ми разговор с вас.

Нямам никакво намерение да посещавам звездите от вашия списък.

С времето осъзнах, че колкото е по-голяма скоростта на кораба, толкова повече в моя полза ще работи Теорията на относителността. Ако спирам на всеки десет-петнадесет светлинни години за да спускам сонда, така както го искате вие, ще изгубя двеста години в това занимание и няма да стигна доникъде. Но ако насоча кораба в една точка и продължа без да спирам, мога да натрупам неимоверно висок тау-фактор. Според моите изчисления, ако поддържам неизменно ускорение от една гравитационна единица, бих могъл да достигна галактическото ядро за двадесет и една години корабно време. Знаеш ли, Пирс, просто не можех да устоя на изкушението. Ти беше този, който ме нарече турист, не помниш ли? И така, звездите от галактическото ядро не са като тези по края. Скупчени са на разстояние от половин светлинна година една от друга, ако може да се вярва на вашите теории. Доста интересна гледка ще бъде.

Така че, смятам да се захвана със самостоятелни изследвания. Възможно е да се натъкна на някоя от вашите планети с редуцирани атмосфери и тогава ще спусна над нея сонда. Може и да не го сторя. Ще се видим след приблизително седемдесет хиляди години, по вашето летоброене. Дотогава нищо чудно безценната ви Държава да се е разпаднала или да са възникнали нови колонии и някои от тях да воюват с вас. Смятам да се присъединя към тях. Или пък… — Корбел се замисли и почеса нос. — Ще трябва да го проверя на компютъра. Но дори и да не ми хареса нито един от вашите светове, когато се върна, винаги ще мога да се отправя към Магелановия облак. Едва ли ще ми отнеме повече от двайсет и пет години. Корабно време.