Джон Конъли
Жената от леса (84)

84

Макар и почиващо на доста краткотраен контакт, впечатлението на Айвън Гилър беше, че Грег Мълис не е типът на Кони Уайт. Живееше на сметище, работеше в кланица и се държеше като човек, който всяка сутрин се буди с мисълта как ли ще го прецака този ден животът. Поне най-сетне беше успял да заплоди жена — с момченце, според бъдещата майка, — но Гилър беше убеден, че участието му се е изразявало в това да държи очите си затворени. Приятелката му можеше да се нарече непривлекателна, но само ако човек не беше виждал други просто непривлекателни жени, да не говорим за привлекателни. А съдейки по пепелниците, пръснати из цялата къща, миризмата на дрехите и цигарата в дясната й ръка, детето, ако оцелееше до раждането си, щеше да стане Марлборо Мен.

Гилър беше проучил надлежно Мълис, преди да го потърси лично, и знаеше името на бившата му съпруга, домашния й адрес, двете й работни места и училището на сина й — или „сина“ й, както вече възприемаше той Даниел Уийвър. Нужно му беше обаче потвърждение на историята, която му бе разказала Кони Уайт: че Холи Уийвър не би могла да е заченала детето, което наричаше свое. Затова сега Гилър седеше на ожулена масичка в кухня, смърдяща на мас и варени зеленчуци, в къща, която се нуждаеше от сериозно почистване или, най-добре, изпепеляващ пожар.

Мълис седеше прегърбен срещу Гилър и държеше в ръка визитката му, която го представяше като Маркъс Лайт, служител на Отдела за закрила на децата и семействата към Департамента за здравеопазване и социална политика. Гилър разполагаше с множество такива: някои си беше направил сам, а други, като тази, бяха просто чужди визитки, които беше запазил или откраднал. Мълис и приятелката му дори не поискаха да видят служебна карта. Визитката беше достатъчна, за да го пуснат в дома си — е, тя и уверението му, че не само ведомството няма никакви забележки към тях, но и може дори да получат помощ, ако отговорят на някои въпроси.

Гилър не спираше да се удивлява колко лековерни могат да бъдат хората.

Мълис беше метър и седемдесет и два висок; слаб, но не мършав, като че ли сглобен от парчета тел. Някога вероятно бе минавал за хубавец, преди разочарованието да го разяде.

— Споменахте за помощи — каза приятелката му, чието име беше Таня. За да няма съмнения по въпроса, беше го татуирала на опакото на лявата си длан, оградено със сърчице. На дясната имаше същото сърчице с името на партньора й.

— Помощ — поправи я Гилър. — Упълномощен съм да предложа финансова награда на всеки, спомогнал за разкриването на измами.

— Какви измами? — попита Мълис.

— В случая, свързани с подаване на невярна информация за издаване на удостоверение за раждане.

Таня погледна към Мълис.

— Да познаваме някого? — ухили се тя, но той не се хвана.

— Млъквай.

— Майната ти, няма да ми казваш да млъкна.

Но все пак млъкна.

Гилър се покашля.

— Мистър Мълис, фактът, че съм тук, означава, че вече съм запознат с характера на измамата. Освен това трябва да ви предупредя, че както мога да ви предложа награда за сътрудничеството, така и съм длъжен да разглеждам укриването на информация като престъпление. Това е много сериозен въпрос. Фалшифицирането на удостоверение за раждане е тежко престъпление и води със себе си съответните правни последици. Не става дума само за глоба: в зависимост от характера и тежестта на престъплението може да се стигне до пет години затвор или повече, ако се окаже, че детето е било изложено на риск.

Мълис остави картичката на масата и леко я побутна към Гилър.

— Не знам нищо за никакви измами.

Гилър прозря всичко. Дори Мълис да беше изпитвал гняв и горчивина към бившата си жена, те се бяха изпарили със зачеването на собственото му дете. Някога я беше обичал и нямаше да участва в отнемането на детето й или дори хвърлянето й в затвора.

— Преди пет години бившата ви съпруга е регистрирала раждане на син.

— И какво от това?

— Тя е стерилна.

— Глупости.

— Моля ви, недейте така, господин Мълис — каза Гилър сериозно.

— Грег, да поговорим насаме — обади се Таня.

— Няма какво да говорим.

Гласът й омекна.

— Грег. — Тя сложи ръка на рамото му. — Само за минута.

Така, както преди малко бе доловил следи от някогашна любов у Мълис и почтеност, която годините не бяха успели да стъпчат докрай, сега Гилър разпозна искрената обич и загриженост в изражението на приятелката му. Стана му мъчно за тях и искрено съжали, че издирването го е довело до техния праг.

Двамата излязоха от стаята и затвориха вратата след себе си, но стените бяха тънки и част от думите се донасяха до ухото на Гилър.

— Вече знаят… не е твоя работа… помисли за нашето бебе… затвор…

Докато спореха, той вече набираше телефонния номер. Бяха му казали всичко, което искаше да знае. По-нататъшните събития вече не бяха в негови ръце.