Джон Конъли
Жената от леса (32)

32

Падналото дърво, виновно за откриването на гроба, вече го нямаше. Нямаше начин да докарат кран, защото той можеше да предизвика ново свличане на земни маси или да унищожи улики, скрити под най-горния слой почва. Затова го нарязаха с моторни триони и извлякоха парчетата, а на мястото остана само зейналата дупка, закрита в момента с голяма мушама.

Земята тук беше торфена, с известна дървесна растителност върху бедната почва. На младини Паркър често бе обикалял по такива места с дядо си в търсене на жълти и жълтогърли дървесници и ларви на пеперуди. Но тук земята беше набраздена и неравна, гола на много места. Оплешивяващ пейзаж.

Щом свиха от основната пътека, Паркър обу калцуни върху обувките си и последва Алън към гроба. Алън откачи въженцето, за което беше вързана мушамата, и я отметна, за да му покаже вътрешността.

— Предпочитам да не влизате вътре — каза Алън. — Снимахме всичко и го претърсихме, но все пак…

Паркър го разбираше. За момента мястото беше още активно. Замърсяването трябваше да бъде сведено до минимум, а Алън вече му бе направил голяма услуга. А и нямаше защо да се приближава повече: оттук виждаше всичко, което му беше необходимо.

Падналото дърво беше оставило голяма кръгла дупка, допълнително разширена при търсенето на други останки. Миришеше на влага и пръст, и слабо доловима гнилоч, която може да идваше от застоялия въздух под мушамата, но вероятно имаше по-смъртен произход.

Местоположението на тялото беше очертано леко встрани от центъра на гроба. Това вече не се правеше с ленти и пръчки както преди, а с електронни уреди, като главата и слабините се ползваха за маркери. Дупката беше по-малка, отколкото Паркър очакваше. Ограниченият обем на пространството, заемано толкова дълго от жената, някак подчертаваше трогателната й кончина — като че ли се беше сгушила в смъртта, докато дойде времето да бъде открита. Паркър приклекна и долепи ръце между коленете си, сякаш в молитва. Алън стоеше мълчаливо встрани, за да не го безпокои.

— Мислех си колко дребничка е била — каза накрая Паркър.

— Намерена е с крака, свити към гърдите. За да се копае по-малка дупка. Но наистина е била мъничко създание.

Паркър отстъпи назад и изчака Алън да спусне мушамата отгоре.

— Да не сте същият Алън, който хвана Гилик и Одет при Хълтън през… кога беше, деветдесет и осма?

Райън Гилик и Бъртранд Одет бяха съответно сериен изнасилвач и дилър на метамфетамини, които бяха избягали при прехвърлянето им в затвора „Мейн Дженеръл“ след изтичане на газ в стария щатски затвор в Томастън. Отправили се бяха към канадската граница, въоръжени с два пистолета, взети от едно бивше гадже на Гилик — вероятно някоя от онези, които бяха отървали изнасилването. В Хълтън, само на няколко мили южно от границата, двамата блъснали отзад един пикап и инцидентът привлякъл вниманието на преминаващия полицай от Хултън. Одет изпаднал в паника и започнал престрелка. Гилик загинал, а Одет сега се търкаляше в новия щатски затвор в Уорън.

— Деветдесет и девета — поправи го Алън. — Да, аз бях. По новините го изкараха по-драматично, отколкото беше. Когато се наложи да пиша доклад, не си спомнях почти нищо, освен колко се бях уплашил.

Главната прокуратура разследваше всички смъртни случаи, причинени от полицаи. Процесът не беше приятен за никого, въпреки че за над сто случая от последните почти трийсет години все още не беше повдигнато обвинение срещу нито един полицай в Мейн.

— Чух, че сте отнесли куршум — отбеляза Паркър.

— Не, само парче мазилка от рикошет. Уцели ме в кръста. Още ме боли, ако се заседя дълго на едно място.

— Тялото не приема добре такива посегателства.

— Знаех си, че сте наясно.

— Повече, отколкото ми се иска.

Двамата се върнаха заедно на пътеката и Алън показа на Паркър Давидовия щит, изсечен в сиво-кафеникавата кора на един черен смърч от другата страна. Беше сравнително старо дърво, към петнайсетина метра високо, с къси клони, извити нагоре в краищата. Под звездата имаше още някакъв белег, но не толкова ясен — сякаш някой се беше опитал да издълбае надпис, а после бе заличил следите.

— Сигурен ли сте, че е направена по същото време, когато е било заровено тялото? — попита Паркър.

— Само Господ може да каже със сигурност, но според горските е било горе-долу тогава.

— А какво знаем за падналото дърво?

— Вероятно е било горе-долу на същата възраст като това. Тази гора се състои предимно от черни и червени смърчове и малко лиственици. Образувала се е в началото на седемдесетте.

Масивното чело на Алън се свъси. Отстрани напомняше на смръщен великан от Маунт Ръшмор^[1].

— Какво има? — попита Паркър.

— По-лесно ми е да ви покажа, докато разглеждаме данните, отколкото да обясня. Просто е странно.

Една от коленичилите доброволки се изправи и се протегна, опряла ръка на кръста си. Кафявият лабрадор до нея задърпа каишката си, нетърпелив да продължи играта.

— Вие имате ли мнение за всичко това?

— Мен да питате, ако детето беше умряло при раждането, щеше да бъде заровено с майката — отвърна Алън. — Ако някой е отделил достатъчно време да погребе майката и да издяла звездата, защо не е направил същото и с бебето?

— Ами ако е починало по-късно?

— В такъв случай не съм сигурен, че аз лично, колкото и да съм сантиментален, бих рискувал да разровя идеален гроб, за да положа вътре още един малък труп. Бих погребал детето някъде другаде. Може ли да попитам каква е вашата роля във всичко това? Търсите кой я е заровил?

— Работя за един адвокат. Той е евреин. Загрижен е за детето, живо или мъртво. Така че може да се каже, че търся детето.

— Колко християнско. Шегувам се. Но ако търсите детето, а то не е погребано тук, бих заключил, че все пак търсите кой е заровил жената.

Погледът на Алън се зарея в дърветата и над тях, към полята и невидимите градове отвъд.

— А детето може да е навсякъде — добави той.

Паркър не отговори. И неговите мисли се рееха отвъд гроба в краката им. „Защо тук? — питаше се той. — Защо точно на това място?“

— Искате ли да разгледате снимките? — предложи Алън и го върна в настоящето — дупката в земята, дребничкото тяло, намерено в нея, очертанията на отсъствието и загубата.

— Да — отвърна Паркър, въпреки че си мислеше точно обратното, — дайте да ги видим.