Джон Конъли
Жената от леса (51)

51

Куейл не обичаше баровете или поне не този тип барове: шумни, весели, пълни с хора, които биха могли да запомнят нечие лице. Той предпочиташе по-старите, сумрачни пивници, в които мъжете и жените не се споглеждаха и не завързваха разговори с непознати, и дори познатите си едва поздравяваха; места с имена, дошли от времена, когато масите не са можели да четат и странноприемниците са се разпознавали по характерните си знаци.

Може би в тези лондонски кръчми, които се държаха от едно и също семейство поколения наред, съдържателят можеше да спомене на сина си или дъщеря си, докато мият чашите или наливат бира, че клиентът в ъгъла („джентълмен на закона, ако не ме лъже паметта“) има подобна наследствена връзка с любимото им заведение, защото баща му също идвал да пие тук, и неговият баща също („много си приличат, което говори за силна кръв“), въпреки че не можеше да се сети за името на достолепния род от клиенти („беше някаква птича фамилия, сигурен съм“), но и през ум не му минаваше да попита, защото беше убеден, че въпросният господин („сдържан човек, но при все това много приятен“) не би приветствал подобно любопитство и може би причината той и предците му да харесват това място беше именно дискретността на всички негови съдържатели („защото ние знаем кога да обърнем поглед към някого и кога да го отвърнем от него“), и така трябваше да си остане.

Затова Куейл се чувстваше необичайно изложен на показ в сепарето си в „Голямата изгубена мечка“ в Портланд, въпреки че Морс седеше на пост на бара, а столчетата от двете й страни стояха загадъчно празни въпреки многобройната клиентела. Куейл чакаше на чаша джин, но почти не я докосваше. Не му беше приятно да се намира тук и пиенето нямаше да му достави удоволствие. Тази страна го сковаваше като полепнал прах след изригване на вулкан. Искаше вече да се свършва.

Един мъж си проправи път през тълпата. Тялото му така се извиваше, че успяваше да се промуши с лекота и през най-гъстото множество. Бездруго беше дребен и слаб, но се беше научил да е дори по-незабележим. Носеше палто, което изглеждаше по-старо от него, с увиснали под кокалчетата на пръстите му ръкави и протрити ръбове. Очите му бяха кафяви и премрежени, а косата — много тъмна и гъста, започваше близо до веждите, така че на практика нямаше почти никакво чело. Носът му беше тънък и остър. В комбинация с палтото и бързите, точни движения, чертите му придаваха вид на хитър гризач. Куейл го хвана да оглежда Морс и да устоява на погледа й и си помисли, че Главният Бакер може да му я е описал предварително. Мъжът държеше голяма чаша с безалкохолно в едната си ръка, но Куейл си помисли, че вероятността да я изпие, е същата, както той — джина си. Непознатият седна на свободното място срещу него в сепарето, без да пита, и остави чашата си на една подложка. Не подаде ръка; вероятно Главният Бакер беше споменал и това: „Господин Куейл предпочита да не се здрависва. Трябва да си благодарен за това, защото в противен случай може никога да не отърсиш хладината му от пръстите си — ако той ти остави толкова, колкото си му подал.“

— Вие сте англичанинът.

Без имена, без предисловия. Гласът му беше твърде висок за възрастен мъж и странно лишен от акцент. Можеше да е от всякъде, абсолютно от всякъде.

— Да — потвърди Куейл.

— Харесва ли ви тук?

— Не. Защо ме доведохте?

— Защото търсите детето. — Той едва доловимо кимна към един мъж от другата страна на бара, разговарящ с по-възрастен, брадат индивид. — Той също.

Беше рожденият ден на Дейв Еванс и в „Голямата изгубена мечка“ се бяха събрали приятели, които искаха да го поздравят. След като Ейнджъл и Луис не бяха на разположение, а братята Фулчи действаха като временни телохранители на инвалида, беше наложително Паркър да присъства. Не че това му тежеше; той дължеше много на Дейв. В труден момент — в личен и финансов план — му беше предложил да работи като управител на бара, а „Мечката“ и до днес му служеше за място за срещи и изнесен офис.

— Чу ли, че Фулчи мислят да отворят собствен бар? — подхвърли Паркър.

— Мислех, че е слух, като данъчните облекчения за бизнеса — отвърна Дейв.

— Не, звучат сериозни. Имат парите. Мисля, че са си набелязали нещо на Вашингтон Авеню.

— Много е близо.

Въпросният булевард беше в другия край на града.

— Ти колко далеч искаш да отидат?

— В Африка. Антарктида. Или нещо друго, започващо с „А“, като Алфа Кентавър.

Паркър се постара да си придаде обиден вид от името на братята.

— Ако продължаваш да говориш така, ще решат, че не ги харесваш. Това би било лошо.

— Колко лошо? Бездруго пият тук.

— Все пак още имаш покрив. И стени.

— Почти.

На стената до мъжката тоалетна още стоеше дупка с формата на юмрук, където Поли Фулчи беше изразил недоволството си от резултата от някакъв хокеен мач. Паркър не беше присъствал на въпросното събитие, но редовните клиенти разказваха, че целият бар се е разтресъл.

Дейв се замисли. Изведнъж лицето му просия.

— Ако си отворят собствен бар, може би ще започнат да пият там.

Паркър реши да изкорени измамната му надежда още в зародиш.

— Хващаш се за сламка. „Мечката“ им е втори дом, а и човек никога не трябва да пие в собствения си бар. Погледни го откъм хубавата страна: откакто започнаха да идват тук, не си имал никакви неприятности.

— Нямахме неприятности и преди да започнат да идват. Мисля, че влияят на кръвното ми налягане. Щом се появят, изпитвам нужда да полегна.

— Винаги можеш да се пенсионираш и да им продадеш „Мечката“.

— Все едно да дам детето си на пирати.

— Хайде, признай си: всъщност ги харесваш.

— Ни най-малко.

— Ще ти липсват, ако изчезнат.

— Много бих се радвал да проверя.

Паркър си взе още едно питие и огледа бара, клиентите, двамата мъже в сепарето до стената. Преди малко беше забелязал, че го поглеждат по особен начин, или поне така му се бе сторило, а той отдавна се беше научил да не пренебрегва инстинктите си за такива неща. Мъжът с кадифеното сако беше възрастен и непознат, но дребничкият караше кожата му да настръхва. Не го виждаше за първи път.

— Онези в предпоследното сепаре до стената — каза той на Дейв. — Единият е облечен като от благотворителен магазин, а другият изглежда така, все едно се е отклонил от пътя си към спиритуалистичен сеанс. Познаваш ли ги?

— Кадифената Златна мина — не. Но дребният е идвал и преди. Не често, но достатъчно, за да не ми стане симпатичен.

— Имаше ли причина?

— Предимно отношението му. Като изключим това, просто предразсъдък. Обикновено е сам, но винаги кръжи по периферията на чуждите работи. От онези хора, които обичат да зяпат как децата търсят изгубените си кученца, понеже той се е постарал да се изгубят преди това. Защо питаш?

— Имам чувството, че ме удостояват с повече от нужното внимание.

— Е, ти си красавец.

— Няма да споря с теб на рождения ти ден. Струва ми се, че дребният не за първи път ме урочасва с поглед тук. Сигурно за това ми светва лампичката.

— Защо ли си мисля, че възнамеряваш да се запознаете официално?

Паркър го потупа по рамото.

— Нали за това са баровете?

Куейл слушаше внимателно дребния си събеседник, който най-после беше изплюл името си — Айвън Гилър. Не държеше да научава повече за него. Единственото, което искаше, беше да разбере какво знае или може да научи за Карис Ламб и детето й.

А вече и за частния детектив на име Паркър.

— Даваха го по телевизията, беше отишъл на гроба — каза Гилър. — Репортерът му обърна голямо внимание. Явно този ден не е имало много новини.

— А вие сте го срещали и преди?

— Не лично, но имаме общи познати, които ми плащат, за да го държа под око и да им предавам всичко, което би ги заинтересувало. Не че се налага да го чуват от мен. Много често научават важните неща и без моя помощ. Ако някъде се забърка каша, той веднага ще я намери. Ако ли не, сам ще я забърка, за да не скучае.

— Създава ли неприятности на вашите познати?

— Това е мисията на живота му. Затова съм още тук.

— По-интересният въпрос е защо той е още тук.

— Имате предвид защо никой не му е светил маслото ли? Някои са се опитвали.

— Явно не достатъчно.

— Ще се учудите. Вие…

На масата падна сянка и двамата мъже вдигнаха очи нагоре, откъдето ги гледаше лицето на Чарли Паркър.