Джон Конъли
Жената от леса (104)

104

Холи Уийвър се събуди от звъна на мобилния си телефон. Беше полегнала с намерението само да вдигне крака за малко, да погледа телевизия и може би дори да почете книга, но умората и мекото легло бързо я надвиха.

Сънят й не беше спокоен. Гнетеше я чувството, че някой е влизал в дома й. Сигурна беше, че е заключила задната врата и с двете резета, просто защото винаги го правеше, но после, когато я провери, само едното беше на мястото си. Баща й твърдеше, че дори не я е доближавал. Освен това бе усетила странна миризма в къщата, като че ли някой беше влачил умряло животно из стаите.

Холи се почуди дали някога ще намери покой. Той й беше отнет в мига, в който Карис Ламб издъхна. Ето че сега телефонът й звънеше, а единственото, от което се нуждаеше, беше малко спокоен сън. Погледна екрана: беше Дидо Мълис. Дидо беше някогашната й зълва и още стоеше в списъка й с контакти, защото бе единствената роднина на бившия й съпруг, към която Холи хранеше симпатии, и най-вече защото Холи така и не свикна да трие старите номера.

— Дидо — каза тя. — Отдавна не сме се чували.

— Реших, че трябва да знаеш — каза Дидо с пресекващ глас. — Грег е бил намерен прострелян в дома си днес, заедно с приятелката си. И двамата са мъртви.

 

 

Паркър пристигна на летище „Лоуган“ и включи телефона си. Имаше съобщение от Мокси Кастин, който го молеше да се обади при първа възможност.

— Какво има?

— Имам една добра и една лоша новина. Предолагам, че първо искаш да чуеш лошата.

— Давай.

— Някой е запалил мустанга ти.

Паркър се спря насред крачка и човекът зад него понечи да го изругае, но като видя изражението му, реши, че е по-добре да си затрае.

— А добрата?

— Почти сме сигурни кой го е направил.

 

 

Оуен и Холи седяха в кухнята. На масата стоеше бутилката „Мейкърс“ и двамата държаха по чаша бърбън в ръка. Както се предполагаше, събитията напоследък се отразяваха на съдържанието на шишето и на дъното му вече беше останал само един пръст от спасителната течност.

— Защо смяташ, че има нещо общо с Даниел? — попита Оуен, макар да не можеше да повярва, че влиза в ролята на скептика. Просто трябваше да попита.

— Грег беше кретен, но дори аз не съм искала да го убия, а имах повече основания от другите. Докато с Дидо още поддържахме връзка, тя ми каза, че Грег бил бесен, като научил за Даниел. Ако не греша, думите му били, че в моята утроба и плевел не може да порасне.

Оуен навлажни устните и езика си с бърбън, надявайки се усещането да се задържи по-дълго.

— Никога не съм го харесвал.

— Казвал си ми го само около хиляда пъти. Включително в деня на сватбата — преди и след венчавката.

— Опитвах се да те спася от самата теб.

Тя го хвана за ръка.

— Знам, но бях влюбена в него.

— Почти колкото той в себе си.

Холи трябваше да признае, че е прав. Грег Мълис живееше така, сякаш целият свят е направен от огледала.

— И имаше голяма уста — добави тя. — Може да е изтърсил нещо за утробата ми и някой да го е запомнил.

— А защо са отишли при него, вместо да дойдат тук?

— Не знам… може би за потвърждение? А може и вече да са били тук.

— Кухненската врата?

— Да, и не само: къщата мирише странно, изглежда ми странно.

— Да се обадим вече на Кастин?

— Това е първото нещо, което ще направим сутринта — отвърна Холи. — Единственото по-лошо от това да ми вземат Даниел е някой да го нарани.

Оуен се изправи.

— Мисля, че двамата трябва да отидете в мотел. Плати в брой и не вземай колата си. Ще повикам такси и ще ви следвам известно време, за да се уверя, че никой не ви наблюдава.

Холи не възрази, само попита:

— Ами ти?

Оуен сви рамене.

— Аз имам щанга за смяна на гуми. Винаги ми се е искало да я използвам за нещо друго.

 

 

Паркър се обади на Луис, когато му оставаха още двайсетина минути до Портланд, и се уговориха да се срещнат при Боб Джонстън. Изкушаваше се да се прибере направо вкъщи, но трябваше Джонстън да погледне книгата, а и бездруго нямаше какво да направи за мустанга. Разбира се, много му се искаше да намери Били Оушън, въпреки предупрежденията на Кастин да не прави нищо прибързано, което кънтеше на кухо дори в устата на адвоката.

Луис вече беше пристигнал. Паркър паркира зад него и щом Луис се качи на пътническото място, му разказа всичко, което беше научил от Лейла Патън, включително за страха й от книгата.

— В кутията ли е? — попита Луис.

— Искаш ли да я видиш?

— Не.

Двамата пресякоха улицата и натиснаха звънеца на Боб Джонстън. Той ги пусна да влязат и те се качиха по отрупаните с книги стълби, покрай стаите, пълни с библиотеки и кашони, и работилницата за подвързии и печат, докато стигнаха най-горния етаж. Тук имаше още книги, както и малка кухня, спалня и дневна, в които живееше Джонстън. Не поддържаше магазин, но клиентите можеха да идват тук след предварителна уговорка. Малцина обаче го правеха, а още по-малко бяха тези, които повтаряха, защото Джонстън смяташе, че ако добрият автор е мъртвият, то добрият клиент е далечният. Той представляваше върлинеста особа, любител на жилетките и чехлите, с рижа, биеща вече на сива коса и лице, което сякаш беше образувано от досадни бръчки. Паркър беше купувал книги от него в миналото, предимно за подаръци. Бяха му го препоръчали от „Карлсън и Търнър“ — антикварната книжарница по-надолу по булеварда, въпреки че го бяха изпроводили с вида, с който генерали изпращат войник на мисия, от която има малки шансове да се върне.

Джонстън кимна на Луис, взе кутията от Паркър и я занесе на бюрото, отрупано със стари фактури, лампа, лупа и едноока препарирана котка.

— Препоръчвам да използвате ръкавици — каза Паркър.

— Защо?

— Жената, която ми я даде, ме предупреди, че от докосването й призлява.

— Това е просто книга с приказки.

— Не, не е.

Въздишката на Джонстън ясно издаваше характерната му толерантност или липса на такава към хапльовците на този свят, но все пак порови в чекмеджето и извади чифт бели платнени ръкавици.

— Ако сега затанцува като в мюзикъл, ще трябва да си поговорим — каза Луис.

Джонстън му се намръщи или по-точно бръчките на бездруго смръщеното му чело се врязаха още по-дълбоко.

— А с какво се занимавате вие? — попита той.

— Стрелям по хора — обясни Луис.

Паркър и друг път беше забелязвал, че Луис обича да се забавлява, експериментирайки с откровеността си.

— Аха — отвърна Джонстън, докато надяваше ръкавиците. — Приемате ли поръчки?

— Сключвам договори.

— Все тая.

— Не точно.

— Жалко. Имам списък.

— Дълъг ли е?

— С всеки ден се удължава. Имате ли визитка?

— Да.

— Ще ми дадете ли?

— Не.

Джонстън отново въздъхна. Май често го правеше, помисли си Паркър.

— Явно ще трябва сам да ги убия — рече Джонстън. — Но щях да ви предложа добри пари.

Той отвори кутията и взе книгата. Огледа гръбчето и кориците, прочете данните на изданието и запрелиства илюстрациите, като се поспря на празните страници.

— Странно.

После се вгледа в набора и разместените букви.

— Още по-странно.

Накрая се обърна към настолния си компютър и провери заглавието в няколко сайта.

— Най-странното. Изглежда подправена. Годината е грешна.

— 1908. Една година преди истинското издание — потвърди Паркър.

— Знаете ли нещо по въпроса?

— Не много: само датата и това, че вложките може би имат връзка с някакъв атлас.

— Какъв атлас?

— Може би вие ще ми кажете.

Джонстън завъртя книгата под ъгъл, за да провери дали така няма да забележи някой нов детайл.

— Грешки се случват, въпреки че досега никой не е споменавал за това издание. Възможно е да е било пробно, но липсват данни за такова. Любопитна работа, това мога да кажа. — Той за първи път погледна книгата с неподправен интерес. — Какво се надявахте да разберете?

— Откъде идва. Какво значи екслибрисът. Защо са пришити допълнителни страници. От какво са направени. Наистина ли са празни. Всичко, което можете да ми кажете. Има обаче и едно „но“.

— Слушам ви.

— Не бива да казвате на никого, че сте я виждали.

— Може ли да попитам защо?

— Защото книгата сее трупове.

— Охо. — Джонстън смушка книгата, като че ли я предизвикваше да покаже зъбите си. — Това е добро основание за дискретност. Може да се наложи да я разшия, за да разгледам празните страници.

— После ще можете ли да я зашиете отново?

Джонстън го погледна обидено и описа стаята с жест.

— Господин Паркър, според вас с какво се занимавам тук?

 

 

Морс бързичко вкара тялото на Били Оушън вътре и затвори вратата. Не положи големи усилия да го скрие; само го завлачи до дъното на коридора заедно с пликовете с храна. Никой нямаше да го намери до сутринта, а и тогава щяха да го открият само ако го търсят. Надяваше се, че това няма да стане, преди двамата с Куейл да бъдат готови. Почуди се дали да огледа сградата, но тя изглеждаше пуста и вмирисана, а изгнилите стъпала даже се бяха продънили. Нямаше смисъл да рискува да счупи крак на място, където току-що е зарязала труп. Излезе навън и като не забеляза признаци на интерес от околните сгради, качи се в колата си и потегли.

Но не обърна никакво внимание на сградата, от която беше излязла.

Ако го беше направила, може би щеше да забележи слабата светлина на един от прозорците и силуета, очертан зад завесите.