Джон Конъли
Жената от леса (34)

34

Това не бяха първите снимки от този тип, които Паркър виждаше, и не можеше да се надява, че ще бъдат последните, но се забиха в съзнанието му по особен начин и трябваше да мине известно време, докато разбере защо.

Сиво: тяло, свито в ембрионална поза в утробата на земята, увито в платно вместо плацента, с ръце, вдигнати към устата като че да задушат последния й вик; коленете, притиснати до гърдите, дясната ръка почти скрита под тялото, само пръстите — разперени на хълбока. Косата, каквото е останало от нея: дълга. По черепа още има малко кожа. Разложението щеше да бъде по-подчертано, ако беше заровена в топло време, но студената пръст е запазила тялото. Още се познава, че е жена; изхвърлени останки от човешко същество.

Не, не точно изхвърлени. Това не е просто акт на избавяне от нещо нежелано или прикриване на престъпно деяние. Заравянето изглежда ако не почтително, то поне извършено с чувство за дълг. Положена е някаква грижа, а може би впечатлението е повлияно от белега, звездата в памет на мъртвата — знак за увековечаване, но не и за указване на мястото.

За да остане тя дълго тук: сама, в очакване.

Търсили ли са те? Страхувал ли се е някой за теб? Имаш ли баща, майка, брат или сестра, които още те очакват? Ако не можеш да се върнеш жива при тях, имат право поне да узнаят за смъртта ти, за да намерят покой напразните им надежди или пък страховете, че някой някъде измъчва тялото или духа ти.

Кой те е положил в тази мрачна гора? Съпруг или непознат? Страдала ли си? Ако да, съжалявам. Бих те спасил, ако можех.

Защо си умряла? Как си умряла?

Коя. Си. Ти?

Ще се опитам да ти дам име. Твърде дълго си чакала в сянка.

И ще намеря детето ти.

Трябваше да падне мрак, за да се проясни умът му; трябваше да заспи, за да намери отговор. В съня си Паркър стоеше над разложеното тяло на жената, над увитите й тленни останки, и обхождаше с поглед пейзажа от кожа и кости, докато стигна до онова, което беше едновременно част от нея и от друго същество, напомнящо, че нещо продължава да тъне в неизвестност.

Това беше съхранил торфът: малко повече киселина в почвата, изкуствена мушама, задържаща влагата, вместо памучно платно, и досега щеше да е останал само скелетът. Природните сили обаче се бяха съюзили, за да запазят тялото, и сега се виждаха обвивка, коса, нокти. И още нещо: продълговата тъкан с изсушен овал от плът накрая.

Плацентата и пъпната връв.

Това не беше просто жена.

Това беше майка.

Всичко това обаче предстоеше. Засега Паркър стоеше до Алън и разглеждаше снимките и видеофайловете в една от директориите на компютъра му. Алън беше предложил да повика някой от специалистите по събирането на улики, но Паркър не искаше да отвлича другите хора от работата им, пък и беше сигурен, че Алън е не по-зле запознат с разследването от всички останали. За останалото щеше да поддържа връзка с Уолш.

Бързият напредък на технологиите в криминалистиката не спираше да удивлява Паркър. Освен снимките и видеоматериалите имаше 360-градусова панорама, така че във всеки момент полицаят можеше да си представи, че се намира в центъра на разследвания периметър. Алън обясни, че скоро ще използват дронове за картиране, въпреки че тяхното приложение ще зависи от гъстотата на листната покривка в района.

Паркър добре знаеше, че много малко от нещата, които вижда, ще му влязат в употреба, но беше важно да приеме всяка предложена информация. Накрая стигна до последните детайлни изображения на тялото. Следваха снимки на падналото дърво и дупката, която беше оставило то, със и без останките. Някои представляваха просто буци пръст в близък план и Паркър започна да ги прехвърля набързо, но Алън го спря.

— Помните ли, че ви споменах за нещо странно?

— Какво пропускам?

— Ще ви прозвучи странно — отвърна Алън почти смутено.

— Повярвайте, трудно можете да ме изненадате.

— Първо, не е имало причина това дърво да падне. Било е здраво, а земята — стабилна. Но след като е паднало, е предизвикало сътресения в хълма, които са довели до изравянето на трупа. После, много особен е начинът, по който пръстта се е разпръснала и открила тялото. — Алън започна да прехвърля снимките, а Паркър гледаше. — Може да се появи и в съдебномедицинския доклад, защото антрополозите останаха доста учудени.

— От какво по-точно?

Паркър губеше търпение.

— От факта, че тялото е било почти изцяло открито, а съдейки по дупката и посоката на разместване на почвата, е трябвало да се покаже само торсът и нищо от кръста надолу.

Паркър се замисли.

— Значи казвате, че някой се е опитал да го изрови, преди да съобщи в полицията?

— Тази земя се управлява от семейна компания на име „Пискатакуа — Корени и клони“. Тялото е намерено от двамата синове. Те са снимали мястото, след като ни се обадиха, в случай че свличането продължи, но твърдят, че не са докосвали нищо, и аз им вярвам.

— Тогава кой?

— Не намерихме следи от стъпки, нито признаци на външна намеса, а навсякъде около гроба имаше разпиляна пръст.

— Животно?

— Както казах, нямаше следи. А да не забравяме, че онази нощ валя и земята беше влажна.

Алън му показа още няколко снимки, след което затвори папката и отмести лаптопа.

— Как тогава си го обяснявате? — попита Паркър.

— Не си го обяснявам.

— А ако това беше някаква история и ние просто си приказвахме?

— Имате предвид, ако мога да си измислям?

— „Спекулирам“ звучи по-професионално.

— Добре, ако „спекулирах“, например за да уплаша децата си край огъня, щях да им кажа, че дървото не е паднало, а нещо го е избутало от земята и после само се е изровило. Когато се е измъкнало навън, се е свило отново и е зачакало някой да го намери. Но това е измислица, а ние се интересуваме от истината.

Паркър помълча няколко секунди, после протегна дясната си ръка.

— Благодаря за отделеното време и помощта ви.

Двамата с Алън си стиснаха ръцете.

— Имам четири деца — каза Алън. — Три момичета и едно момче, най-малкият. Казва се Джейк. Той беше изненадата — последното изтърсване на торбата. Скоро ще стане на пет. Най-малката му кака го води с почти цяло десетилетие, а големите вече са в колежа. Обичаме ги всичките, но жена ми е луда по Джейк. Мисля, че беше решила да нямаме повече деца, а ето че той все пак е с нас.

— Пет години.

— Пет години. Колкото това дете, ако е оцеляло. Просто за да знаете, че не беше въпрос само на колегиална учтивост.

Паркър кимна.

— Може би ще се срещнем отново.

— Засега съм тук — отвърна Алън. — Поне не стрелят по мен.