Джон Конъли
Жената от леса (63)

63

Даниел Уийвър лежа дълго буден, или поне така му се стори, и размишлява върху чутото. Чувстваше, че разговорът на майка му и дядо му някак си беше свързан с Карис. На нея ли бяха дали обещание? И какво беше това обещание, което явно засягаше и него? Отговорът витаеше някъде по краищата на съзнанието му, но той не искаше или не можеше да го пусне на светло.

По някое време заспа и сънува объркани сънища, докато не се събуди като че от будилника на майка си в съседната стая. Когато отвори очи, видя, че още е тъмно, а звукът не идваше от къщата, а отнякъде отвън.

Даниел отметна завивката си и стана от леглото. Приближи се до прозореца и дръпна завесите.

На перваза, изцапана с пръст, стоеше играчката телефон.

И звънеше.

Телефонен звън събуди Сам в стаята й във Върмонт. Звукът й беше непознат, не като от мобилните телефони на майка й, баба й или дядо й, нито като стационарния телефон в основната къща, който никой не използваше, но баба й и дядо й отказваха да изхвърлят, защото „човек никога не знае“, каквото и да значеше това.

Звънът беше неприятен, дрънчащ и идеше някъде отдалеч. Не й харесваше, искаше й се да спре. Беше уморена, а до сутринта имаше много време. Нещото сякаш звънеше от другата страна на прозореца, но това беше невъзможно… освен ако имаше някой в градината, някой, който не трябваше да е там.

Сам тихичко стана от леглото и отиде до прозореца. Двете с майка й живееха в ремонтираните конюшни до къщата на баба й и дядо й. Постройките бяха свързани със стъклен коридор, който служеше и за оранжерия. Стаята на Сам се намираше на втория етаж и беше отделена от тази на майка й с малка баня. Прозорецът й беше сглобен от рисувани и прозрачни стъкла, наскоро сменени, след като една птица се удари в тях по-рано тази година.

Сам отвори прозореца. Градината беше тъмна и не се виждаше никакво движение, но тя продължаваше да чува телефонния звън, при това по абсолютно същия начин, както зад затворения прозорец. Имаше чувството, че загадъчният апарат е потопен под вода.

Обърна се към фигурата, седнала на перваза — нейната заварена сестра, Дженифър. Лицето й блестеше зад кичурите коса, скриващи най-тежките рани, нанесени й преди много години от Пътника.

Дженифър, която се скиташе между световете.

— Защо си тук? — попита Сам.

Дженифър я хвана за ръката. Докосването й беше студено, но не безжизнено. Тялото й като че ли съществуваше в състояние на лека вибрация, сякаш през него постоянно преминаваше слаб електричен заряд. И въпреки че Сам не се страхуваше от Дженифър, дори я обичаше по свой си начин, физическият контакт не й харесваше. От него се замайваше и я заболяваше глава.

Но понякога за Дженифър бе по-лесно да общува чрез докосване. Тя беше създание на емоциите и импулсите. Повече чувстваше, отколкото мислеше.

Сега Сам също трябваше да почувства.

Езерото, до което седеше Дженифър и наблюдаваше преминаването на мъртвите, отиващи към морето; приближаването на майка й или някаква нейна форма, водеща непозната жена за ръка; размяната на думи и тревоги; връщането на двете жени там, откъдето са дошли, поспирането за обичайния разговор между Дженифър и майка й.

как е баща ти?

жив

ти още ли стоиш при него

да

ако решиш да си тръгнеш, само кажи

няма да го оставя

довиждане тогава

Без целувки, без прегръдки. Но това вече не беше истинската майка на Дженифър. Беше запазила нейния лик и част от спомените й, но никой не излизаше същият от Морето на вечността. Който влезеше в него, се изгубваше — постепенно, но докрай. Всеки път, когато майката на Дженифър се връщаше, тя носеше все по-малко от някогашния си аз. Дженифър знаеше, че накрая тя вече изобщо няма да помни дъщеря си или мъжа, когото беше наричала свой любим, бащата на Дженифър и Сам.

Контактът между двете момичета прекъсна.

— Коя беше жената с нея? — попита Сам.

казва се Карис

— И какво иска Карис?

тъжната част от нея да намери покой

Дженифър отново докосна сестра си, като този път само погали дланта й с показалец, и Сам разбра защо жената на име Карис е потърсила помощта й. След смъртта си Карис отишла в морето, но част от нея останала тук, заровена в дупка в земята, сред високи дървета и птичи викове. Тази част била опасна, изпълнена със страх, гняв и болка, но също и със страшна, изродена любов. Тя имала своите желания. Искала детето си. Опитвала се да го прибере при себе си, да го скрие сред пръстта и корените, да полегнат заедно там, докато дойде време и то да заспи под земята.

баща ни се опитва да открие името й

— А той знае ли за детето?

още не

— Не можеш да оставиш момчето да отиде там. Тя ще го убие. Без да иска, но ще го направи.

знам

Едва тогава Сам забеляза, че вече не чува телефонния звън. Беше спрял.

И Дженифър я нямаше.