Джон Конъли
Жената от леса (22)

22

Паркър се срещна с Мокси Кастин в „Баю Китчън“ на Диъринг Авеню. Мокси се наслаждаваше на утринното слънце на масата до прозореца, която обикновено беше резервирана за големи компании, но бяха направили изключение за него. Паркър обърна внимание, че това често се случва с Мокси: правилата дискретно се нарушаваха в негова угода, може би защото той не просто не се съобразяваше, но дори не забелязваше повечето от тях. Така единствените варианти за хората, участвали в създаването им, беше или да се разделят изцяло с правилата си, което би могло да доведе до анархия; да се опитат да ги наложат на Мокси, което неминуемо би довело до разкайване и отчаяние, или да решат, че могат да направят изключение за него, което, по всичко личеше, беше най-благоразумната линия на поведение. Повечето бизнесмени в Портланд гледаха да се грижат за доброто настроение на Мокси Кастин. В един или друг момент за всеки възникваше нужда от адвокат и в тези случаи винаги беше за предпочитане Мокси да е на твоя страна, а не на тази на противника. Пък ако вече не беше ангажиран от него, по-лесно щеше да склони да работи за теб, ако не си го ядосвал в миналото.

Мокси носеше светлосин костюм с толкова ярка вратовръзка, че приличаше на вик за помощ. Пиеше кафе и четеше „Прес Хералд“, а на масата бяха наредени още „Бостън Глоуб“, „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Ако някой ден вестникарският бизнес фалираше, вината нямаше да е на Мокси. Все пак двамата с Паркър имаха нещо общо.

— Вече ти поръчах — каза той, когато Паркър седна срещу него.

— Откъде знаеше какво искам?

— Има ли значение? Тук всичко е хубаво.

Паркър не можеше да възрази срещу това, но въпреки всичко предпочиташе да го питат за такива неща.

Мокси прелисти вестника си.

— Виж какво намерих в „Шишарката и врабецът“ — каза той.

На пейката до Мокси лежеше хартиена торбичка с логото на „Шишарката и врабецът“ — екстравагантен магазин за подаръци на Фрий Стрийт. Паркър разгледа съдържанието, докато му наливаха кафе. Опита се да намери подходящите думи, но не успя, така че се задоволи с простото отбелязване на факта.

— Чаши с Героите на Тората.

— Аха.

Бяха общо четири, всяка със син портрет на един от въпросните герои: А. Хилдензаймер, Ицхак Спектор, Р. Елизър Голдбърг и С. И. Рабинович. Паркър нямаше представа защо тези мъже минават за герои в кръговете на Тората. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че чашите не изглеждаха непременно по-добре с техните образи.

— Не знаех, че си евреин.

— Никога не е ставало дума, пък и аз съм само малко евреин. А и не е нужно да си евреин, за да оцениш тези лоши момчета.

Изглеждаше напълно сериозен.

— Е — отвърна Паркър, — добра находка.

Под всеки портрет пишеше: „Разменяй с приятели“.

— Явно могат да се разменят — каза той.

— Какво имаш предвид?

— Сигурно, ако имаш две еднакви, можеш да размениш едната, като с бейзболните картички. Нали се сещаш, все едно да размениш Джон Уосдин за Мани Рамирес.

— Защо някой би си купил две еднакви?

— Мокси, аз лично не разбирам защо човек би си купил и една от тези.

Мокси върна чашите в плика с изражение, което Паркър можеше да определи единствено като наскърбено.

— Натъжаваш ме — каза адвокатът.

Закуската им пристигна. Мокси се беше спрял на омлети „Димяща гъсеница“ и за двамата — три пикантни яйца, пържени настъргани картофи, печен лук, листно цвекло с препечена филийка и допълнителна гарнитура от заведението. В „Баю Китчън“ вярваха, че са прецакали клиентите, ако чинията се вижда под храната.

— Яж — рече Мокси, — заслабнал си.

Самият той си беше все толкова едър, въпреки че някак си успяваше да бяга в полумаратони, без да умре. Или беше чудо на медицината, или Бог не смееше да го извика при себе си от страх да не заведе дело срещу него.

Мокси натъпка устата си с картофи и яйце и почука с ножа по вестника. Сочеше кратка статия, в която се казваше, че полицията все още няма никаква следа, която да ги наведе на повече информация за палежа на скъп автомобил в близост до брега предишния уикенд.

— Случайно да си чул, че някой е взривил пикапа на Били Оушън на някакъв паркинг до „Къмършъл“?

— На Били Оушън, певеца?

— Много смешно. Карибската кралица^[1] да се мотае наоколо с шевролет, окичен със знаменца на Конфедерацията. Не — Били Оушън, синът на Боби Оушън.

Истинското име на Боби Оушън беше Робърт Стоунхърст, но всички го знаеха като Боби Оушън, защото държеше офис близо до Океанската гара на Портланд и беше дълбоко свързан с най-различни начинания в сферата на корабния транспорт, риболова, туризма, ресторантьорството, недвижимите имоти и всякакви други средства за въртене на долари, без да се лишава от гледката към морето. Боби беше умен, но синът му беше по-тъп и от пън.

— Това вълнува ли те по някакъв начин? — попита Паркър.

— Да, защото вчера Боби Оушън се появи в кантората ми и заяви, че според него случката е акт на тероризъм, но няма вяра на портландската полиция, че ще свърши нещо по въпроса. Поиска да наема някого, който ще разследва престъплението от негово име.

— Подозира ли мотив?

— Според него става дума за накърняване на правата на сина му по Първата поправка и демонстрация срещу патриотизма като цяло, изхождайки от желанието на Били открито да прославя определени аспекти на бялото си англосаксонско наследство, като например да развява знамето на Конфедерацията.

— В Мейн.

— Точно така.

— Защото къде другаде да го развява?

— Именно.

— И защо Боби Оушън потърси точно теб?

— Защото и двамата сме дарители на Великата стара партия^[2]. Седяхме на една маса на благотворителна вечеря преди Коледа. Той се оплака от супата. Създава ни лоша репутация.

— Може би пропускам нещо, но откога развяването на конфедеративния флаг в центъра на Портланд е израз на патриотизъм?

— Не питай мен. Ако можех да прокарам закон против някоя идея, като изключим очевидните, тя щеше да бъде шибаният „патриотизъм“. Това е национализъм, облечен в по-хубави дрехи. Знаеш ли кои са били патриоти? Нацистите и онези японски копелета, дето бомбардираха Пърл Харбър, и сърбите, които заградиха всички мъже и момчета и ги закопаха в земята край Сребреница, а после се върнаха да изнасилят жените им, докато не им набиха акъл с бомбите. Патриоти създадоха Аушвиц. Повярваш ли в тези лайна, че твоята страна е винаги права дори когато греши, рано или късно ще стигнеш до същото място — яма, пълна с кости.

Мокси натъпка още една вилица в устата си. Трябваше да му се признае, че не позволяваше чувствата да попречат на апетита му.

Паркър помълча няколко секунди.

— Приемам, че не си предложил на Боби помощ в търсенето на правда.

— Не, но можех да изкарам лесни пари, като направо му посоча виновника. Чувам разни работи, някои по-достоверни от други, като например кой е пил в един бар на „Къмършъл“ същата вечер.

Паркър го погледна. Мокси също го погледна.

— Налага ли се да го казвам на глас? — попита адвокатът.

— Не смятам.

— И двамата, мисля, сме съгласни, че въпросният господин не е от хората, които ще се усмихнат любезно, когато пред погледа им се изпречи мастодонт, накичен с бунтовнически знаменца.

— Вероятно си прав.

— Е, та значи: заедно ли бяхте?

— Мислиш ли, че щях да успея да го спра, ако бяхме?

— Ще го приема за „да“.

— Не знаех, че ще гръмне пикапа.

— А какво си мислеше, че ще направи — ще напише писмо на собственика? Трябва да си се досещал, че ще свърши някоя поразия.

— Можеше само да му нареже гумите.

— Ако ти повярвам, че наистина си мислел така, ще трябва да си търся нов детектив, че следващия път някой може да ти предложи вълшебно бобено зърно в замяна на услугите ти.

— Луис преживява тежък момент. Трябва да изпусне парата.

Мокси се опита да надене изражение, напомнящо на съчувствие. Не успя.

— Много хора преживяват тежки моменти, но се въздържат от палежи. Опазил ме Господ да обвинявам портландската полиция дори в опит за расово профилиране, но ако си мислиш, че ченгетата вече не са разпитали наоколо и не са получили описанието на чернокож мъж, който случайно се е намирал в близост до пикапа на Били Оушън малко преди да избухне, не знам в какви облаци витаеш. Надявам се поне да е платил в брой в бара.

— Той винаги плаща в брой. Когато плаща.

— Радвам се, че имаш сили да се шегуваш. Мен да питаш, Боби Оушън и малоумният му син могат да вървят на майната си, а и не вярвам полицията да им свърши повече работа от мен, но никой не иска да гледа горящи коли по брега. Излъчва кофти послание, което означава, че нещата няма да се разминат току-така, а приятелят ти няма нужда от подобно внимание. Гледай да го обуздаеш. А най-добре му кажи да ходи да задоволява подпалваческите си желания в Ню Йорк или Джърси, ако ще. В Джърси непрекъснато гори по нещо. Чудесно ще се впише в обстановката.

Паркър знаеше, че Мокси е прав, само дето не беше сигурен, че Луис можеше да бъде обуздан, още повече в настроението, в което беше в момента. Тук поне Паркър можеше евентуално да го държи под око, а и поразиите, които би могъл да свърши в Мейн, си имаха граници, за разлика от тези в Ню Йорк или, да, в Джърси.

— Ще говоря с него.

— Непременно.

Мокси затвори вестника и го обърна така, че Паркър да вижда статията на първа страница точно над сгъвката.

— Следиш ли това?

Паркър беше разбрал за откритите останки от жена в окръг Пискатакуа. Мейн не беше имунизиран срещу насилие и от време на време изскачаше по някой труп. Дали заради начина, по който се бе появило тялото — стопен сняг, паднало дърво, — дали заради факта че беше увито в грубо платно, но събитието беше привлякло вниманието на обществеността в целия щат, да не говорим, че медиите допълнително подклаждаха огъня поради липсата на други новини.

— Не знам нищо повече от това, което съм чел във вестниците — каза Паркър.

— А аз знам.

На Мокси трябваше да се вярва. Никое дърво в Мейн не можеше да падне нечуто, ако той беше наоколо.

— Убийство?

— Засега подозрителна смърт. Няма очевидни следи от външни травми.

Това само по себе си беше необичайно. Повечето форми на внезапна смърт оставяха следи, дори по почти оголените скелети. Куршумът пробиваше дупка, ножът одраскваше някое ребро или гръдната кост. Удушаването причиняваше фрактури на малките кости във врата. Лекарствата бяха по-прикрити, но и тяхното присъствие не оставаше незабелязано. Костният мозък задържаше токсини, а космите и ноктите издаваха наличието на наркотици. Тялото си намираше начини да увековечи края си.

Паркър знаеше, че Мокси не би повдигнал темата, ако не разполагаше с информация, която му се искаше да сподели.

— Но?

— Аутопсията показва, че е родила малко преди смъртта си, и то в края на третия триместър. Нещо, свързано с разположението на тазовите кости, но от полицията смятат, че са намерили плацентата и пъпната връв в същото полусъхранено състояние като тялото.

— Колко време е минало между раждането и смъртта?

— Трудно е да се каже, но не повече от ден-два, ако не и по-малко. При наличието на пъпната връв и плацентата може да са били само няколко часа.

— Връзката ти даде ли приблизителна възраст?

— Около двайсет и пет.

— Значи не е тийнейджърка.

Може и да живееха в двайсет и първи век, но Паркър се потискаше при мисълта колко много момичета продължаваха да крият бременността си от срам или страх от родителския гняв, докато не дойдеше време да родят, сами и необгрижени, при риска от най-тежки последици за майката и детето.

— Не — отвърна Мокси, — въпреки че възрастта не е гаранция, че някой няма да роди далеч от болницата или дома си, независимо дали по своя воля или не.

— Къде тогава е детето?

— Предполага се, че ако е било мъртво, е щяло да бъде заровено заедно с майката. Може да е оцеляло.

— Или заровено някъде наблизо — отбеляза Паркър.

— Защо ще го заравят отделно от майката?

— Или е било отмъкнато от животни.

— Тогава защо не са изяли и майката?

— Сериозно ли държиш да го обсъждаме на закуска? — попита Паркър, докато си мислеше, че бебето би било по-лесно за ядене.

— Не съм чул нищо за следи от животни по тялото.

— Значи майката умира или от усложнения при раждането, или от ръцете на друг човек, а бебето остава при този, който я е заровил в земята?

— Или е оставено някъде — в болница или благотворителна организация.

Рано или късно полицията щеше да започне да проучва архивите за изоставени деца. Една по-точна оценка за момента на смъртта на младата жена щеше да бъде от полза, но изоставянията вече бяха сравнително рядко явление. Засега обаче щяха да работят по версията, че останките на бебето са заровени някъде близо до майката.

Паркър се облегна на стола си и поръча още кафе. Изчака сервитьорката да напълни чашите им и зададе очаквания въпрос:

— Защо те вълнува всичко това?

— Щатската полиция крие някои подробности.

Всъщност беше в реда на нещата полицията да не разкрива всички улики, намерени на местопрестъплението, и особено онези детайли, които можеха да бъдат известни само на човек, тясно свързан с престъплението и евентуално — отговорен за неговото извършване. Така следователите установяваха фалшивите признания и обвинения и отбиваха набезите на лудите и всички останали, които само им губеха времето.

— И ти знаеш тези подробности?

— Точно така, въпреки че само един от тях има връзка с мен.

Паркър изчака.

— Звезда на Давид — издълбана не в падналото дърво до гроба, а на едно друго близо до него.

— Не е задължително да има връзка между звездата и трупа.

— Не, но ако има област, в която този щат не изпитва недостиг на специалисти, то това са дърветата. Засега всичко е ориентировъчно, но звездата вероятно е издълбана приблизително по същото време, когато тялото е било заровено в земята.

— И си сигурен, че е Давидова звезда?

— Изпълнена е много внимателно. Не мисля, че има място за съмнение.

— Някой споменавал ли е за престъпление от омраза?

— Стана дума. Медицинският експерт още чака резултатите от токсикологията. Ще минат пет седмици, докато са готови, но аз не се сещам за много случаи на отравяне от омраза. Освен това е само Давидов щит — никакви свастики, никакви антисемитски символи. Прилича на белег, паметник, ако щеш, нищо повече.

Паркър хвърли поглед към торбичката до Мокси.

— Чашите на Тора.

— Чашите на Тора — повтори адвокатът и вдигна ръка за поздрав. — Може да се изненадаш, но аз вярвам в доброто у хората — защото виждам предимно лошото и оптимизмът е единственото, което ме вдига сутрин от леглото. Мисля, че някой е погребал тази жена, но се е погрижил за детето — надявам се, от благородни подбуди. Не знам дали съм прав, но човекът или хората, които са били замесени в това, сега са доста разтревожени. Когато полицията ги намери — а вътрешното ми чувство подсказва, че това ще се случи, защото човек, който отделя време, за да издяла Давидов щит като импровизиран паметник, не ми изглежда професионален убиец, — те ще имат нужда от съвет и защита. Да речем, че това ще бъде моята услуга към мъртвата жена. И твоя също, въпреки че ще ти бъде заплатено.

— Какво искаш да направя?

— Моят източник е изчерпан. Каквото можех да науча, вече съм научил.

От тези думи Паркър отсъди, че връзката на Мокси е по-скоро някой приближен на медицинския експертен екип, отколкото на щатската полиция.

— Нямам много приятели в Огъста — каза той.

— Аз съм адвокат. Нямам никакви. Научи каквото можеш. Разследвай успоредно с полицията. Иска ми се да вярвам, че детето е живо.

— Напук на всичко.

— Именно.

— Щатската полиция няма да се зарадва, че ходя по петите й.

— Това не е убийство — поне засега, а може и никога да не бъде. Единственото установено престъпление е нерегистрирано погребение.

Сметката дойде. Мокси плати в брой и остави щедър бакшиш.

— Е? — попита той.

— Явно си намерих нова работа — отвърна Паркър.

Адвокатът се ухили.

— Добро момче! Жалко, че в случая необичайните ти способности няма да влязат в действие. По дяволите, сигурно няма да се наложи дори да повишиш глас…