Джон Конъли
Жената от леса (48)

48

Наричаха се Бакери: индивиди, които бяха постигнали значително богатство, власт и влияние, донякъде благодарение на енергията и находчивостта си, но най-вече чрез съюзяването си със сили, по-древни и тайнствени от всяка религия. Така те се бяха обрекли на проклятие и затова им се искаше същото да сполети всички останали.

В момента петима от тях — трима мъже и две жени — седяха на маса в Дъбовия салон на „Феърмонт Копли Плаза“ в Бостън, грандамата на хотелските барове в града. През последните години заведението се беше преименувало на „ДЪБЪТ бар + кухня“, но този квинтет, подобно на много други особи със синя кръв в града, отказваха да приемат промяната. За тях това завинаги си оставаше Дъбовият салон.

Компанията не привличаше внимание, ако не се броеше внимателното, но ненатрапчиво обслужване от сервитьора. Тази вечер барът забавляваше половин дузина подобни компании от стари редовни клиенти, всички в ежедневно облекло — ежедневно за тях, което означаваше сака и вратовръзки за господата, рокли за дамите. Заменяха коктейлите с джин и бяло вино и отклоняваха предложенията за храна, защото имаха резервация в „Л̀Еспалие“ за осем часа. Подобно на срещата им, резервацията беше уредена в последния момент, но без особени затруднения.

— Е? — попита една от жените, гледайки към Главния Бакер, който ги беше повикал, щом питиетата бяха сервирани и нямаше опасност разговорът им да бъдат дочут. — Предполага се, че това не е среща от вежливост.

Главният Бакер вдигна чашата си за безмълвен тост и отпи, преди да отговори.

— Куейл е в Нова Англия.

Жената, която беше задала въпроса, направи кисела физиономия, като че ли виното не допадаше на небцето й.

— Къде?

— В Мейн.

— Защо?

— Следите ли случая с тялото на жената, открито в северните гори?

— Струва ми се, че четох нещо по темата. Не беше ли бременна?

— Не точно, родила е малко преди смъртта си. Куейл смята, че знае коя е. Явно я издирва от известно време.

— Значи вече може да си ходи у дома — обади се един слаб, мургав мъж с вид на тъжен, измършавял гарван. — Издирването е приключило.

Другите кимнаха, един дори се засмя.

„Празноглавец“, помисли си Главният Бакер. Никой не смееше да погледне другите в очите. Всички се бояха да не срещнат отражение на собственото си безпокойство.

— За съжаление, усилията му не са приключили — каза той. — Сега търси изчезналото дете.

— Говорили ли сте с него? — попита гарванът.

— Не пряко, но той установи контакт. Помоли за помощта ни, въпреки че в случая думата „помоли“ е по-скоро евфемизъм.

Куейл действаше самостоятелно, ако се изключи поредицата партньори от женски пол. Някога се радваше на по-голяма публичност, но сега я избягваше. Въпреки това имаше значително влияние и не биваше да му се противоречи.

— За какво му е дете на човек като Куейл? — попита другата жена.

Главният Бакер долови почти загриженост в тона й. Тази дама членуваше в управителните съвети на множество благотворителни организации, включително поне две, специализирани в търсенето на лечение за редица детски болести. Лицемерието й, помисли си Главният Бакер, вероятно беше пуснало толкова дълбоки корени, че и самата тя вече не го забелязваше.

— Не мисля, че се интересува от самото дете — обясни той. — А и наистина да го искаше, вие наистина ли бихте държали да узнаете причините?

Жената не отговори, но мълчанието й беше достатъчно красноречиво.

— Защо тогава упорства? — попита мъжът, който се беше засмял. Изражението му отново се бе върнало до обичайната самодоволна усмивка. Главният Бакер се отнасяше подозрително към хора, които се разсмиват твърде лесно. Смяташе го за дълбока неспособност да открият нещо смешно.

— Майката е притежавала нещо, което Куейл иска. Той смята, че сега предметът се намира при този, който държи детето.

Нямаше нужда да питат защо въпросният предмет е от такова значение за Куейл. Адвокатът имаше един-единствен мотив да съществува: да реконструира Счупения Атлас, който да наложи нов ред в света по свой образ и подобие.

— Каква помощ иска от нас? — попита втората жена.

— Контакти: с полицията, с общинските власти, с всички други, които имат отношение към проблема.

— Ще се подчиним ли?

— Естествено.

— Като настояваме да бъдем информирани за развоя на събитията?

— Когато е възможно.

Главният Бакер изчака одобрението да утихне. Доближаваха се до сърцевината на нещата.

— Куейл вярва, че е близо — каза той. — По-близо от всякога.

— Колко близо? — попита гарванът. — Чували сме го и преди. Баща ми е слушал същите твърдения от устата на Куейл.

Нова порция смях.

— Дядо ти също. Както и моят.

Главният Бакер изчака да замълчат. Това бяха хора със стара кръв, а старата кръв биваше апатична и безчувствена.

— Последните липсващи страници — каза той, — ако вярваме на Куейл.

Останалите четирима асимилираха информацията.

— А после? — попита жената с благотворителни наклонности.

— Ако Куейл е прав, светът ще се превърне в отражение на Атласа. Небоговете ще се завърнат, а Старият Бог ще премине в небитието. Всичко ще бъде погълнато от пламъци.

Вече никой не се смееше. Тези Бакери, също като предшествениците си, градяха съществуването си с убеждението, че ще предадат сметката от сделката си на идните поколения. Че нямаше да доживеят да видят последиците от действията си, а може би и този пакт със злото, сключен още с раждането на вселената, това вековно съглашение щеше да се окаже мит, оригинално обяснение за добрия им късмет. Нямаше да се наложи да плащат за успеха си. Небоговете не съществуваха. Нямаше Погребан Бог, изгубен нейде под пръстта и камъните на този свят, който чака да бъде открит, също както нямаше Стар Бог, изискващ благоговение и почит. Имаше само живот и после — нищо.

Но не, те знаеха истината. Просто се надяваха да са си отишли, преди да бъде разкрита.

— Значи — каза гарванът — трябва да сътрудничим на Куейл за собственото си унищожение и гибелта на близките си хора?

Той имаше семейство — деца, внуче. Останалите също. Само Главният Бакер нямаше наследници.

— Винаги е било така — напомни Главният Бакер. — Сега абстрактното заплашва да стане конкретно. Вие какво очаквахте?

— Повече време.

— По всичко личи, че може да не ви бъде дадено. Защо според вас запазих маса в „Л̀Еспалие“?

— Мисля, че изгубих апетит — отвърна гарванът.

Главният Бакер го стисна за рамото.

— Намери го. Това може да се окаже последната ни Тайна вечеря.