Джон Конъли
Жената от леса (44)

44

Заместник-шериф Рене Келет трябваше да признае, че охраняването на празна дупка в земята не беше най-тежката задача на света, но определено беше една от най-досадните. През повечето време слушаше музика на мобилния си телефон и работеше върху дипломната си работа. Току-що беше завършила двугодишно обучение по наказателно право и сега учеше за бакалавър по обществена сигурност. Работата в шерифската служба й харесваше, но амбицията й беше да се премести във федерална агенция, а това не можеше да стане без съответното образование.

От една страна, заработваше допълнителни часове, като седеше в колата си и разкарваше случайни ловци и зяпачи, които се приближаваха до мястото на гроба, и й плащаха да учи. От друга страна, издирването на Пътнам, Нюхаус и Колдикът беше рядко събитие за този щат и беше заредено със значимост и вълнения, които видимо липсваха в тази гора.

Това бе втората смяна на Келет като охрана на гроба и тя се надяваше да бъде последна; човек не можеше дълго да чете и слуша музика в усамотение, без мислите му да се зареят нанякъде, а в такава обстановка посоката им не беше приятна. Може би някой художник или писател би намерил вдъхновение в заобикалящия пейзаж, но тя не беше нито едното, нито другото и вместо да си представя велики картини или да обмисля литературни шедьоври, с тревога си мислеше как напоследък майка й все повече забравя или запомня погрешно разни неща; как, понеже баща й си беше отишъл, щеше да се наложи сама да се грижи за нея, защото по-големият й брат не струваше и пукната пара, когато се наложеше да помогне на някого другиго, освен на себе си; как това щеше да се отрази на плановете й да постъпи в Службата за вътрешна сигурност или — ех, мечти — във ФБР; и защо, след като беше привлекателна жена без особени комплекси и странности, интимният й живот беше в пустинна засуха.

Въпреки всичко тя изпълняваше старателно задълженията си. Поне веднъж на час обхождаше пътеката, както за да се раздвижи, така и за да провери покривалото на ямата, защото от север се беше надигнал вятър, който люлееше колата й, а щом беше достатъчно силен за това, нищо чудно да вдигне една мушама и да я запрати към Флорида. Не валеше, което все пак бе известно утешение. Това място бездруго беше мрачно, със или без прясно изровен гроб.

Келет беше сред първите пристигнали на мястото след откриването на тялото. Досега не беше срещала човешки останки в такова състояние. И тя, като всички полицаи, се беше нагледала на мъртъвци, но не беше виждала труп, който е лежал толкова дълго в земята и при все това е в известна степен запазен. Гледката трябваше да й напомни за старите филми на ужасите и да я накара да настръхне, но вместо това тя изпита единствено смазваща тъга, от която още не можеше да се отърси докрай, а и фактът, че прекарваше дълго време край гроба, не й помагаше.

Не й помагаше и мисълта, че някъде наблизо може да има погребано бебе, макар вече да й се струваше, че това е малко вероятно, пък и шефовете й като че ли мислеха по същия начин. Горските почти приключваха с претърсването, а резултат нямаше. Ако бебето беше умряло заедно с майката или скоро след това, логично бе да е погребано заедно с нея. Келет можеше да им го каже от самото начало.

Вятърът се усили и размишленията й бяха прекъснати от специфичен звук: плющенето на мушама, може би онази върху гроба. Веднъж вече се беше налагало да я оправя, но не беше спец по възлите и този недостатък като че ли щеше да продължи да я тормози. Първия път, когато пристягаше въжетата, поне беше още светло, а сега се беше смрачило и трябваше да го прави на светлината на фенерчето си.

Тя слезе от колата и първата капка дъжд я удари по главата тежко, като хвърлена от небето монета.

— О, и това ли!

Не трябваше да вали. Глупави метеоролози… а и колко бяха метеоролози, само те си знаеха. Повечето просто четяха прогнозата. Ако имаха някаква квалификация, тя беше в сферата „Как да изглеждаме добре преди закуска“.

Келет грабна шапката си и я върза под брадичката си, после наметна дъждобрана и се запъти към гората. Дърветата спираха малко пороя, но не можеха да направят кой знае какво. Само за минута пътеката, която си беше коварна и в сухо време, бе станала смъртоносна. Келет внимаваше къде стъпва, но бдителността невинаги е достатъчна: тя се подхлъзна точно когато видя покривалото на гроба, и падна тежко на дясното си коляно. Не я заболя, но крачолът й се изкаля и подгизна. Огледа го и с облекчение установи, че няма скъсано — годината тъкмо започваше, рано беше за купуване на нова униформа.

Келет погледна надясно. И без фенерче се виждаше, че мушамата се вее на вятъра. Тръгна бавно към нея, без да бърза, за да не се подхлъзне отново. Все пак там нямаше улики. Решението да се държи гробът покрит беше продиктувано колкото от стремежа да се следват правилата по книга, толкова и от уважение към тялото, намерено там.

Тя стигна до ямата. Възелът, който беше вързала по-рано, се беше развързал. Тя хвана въжето, но вятърът го изтръгна от ръката й и краят му я удари по бузата. Келет рядко ругаеше — намираше го за признак на лошо възпитание, — но в този момент беше на косъм от изричането на първата сричка на мръсна дума.

— Стига де!

Не беше сигурна на кого говори — може би на Бог, ако Той не беше твърде зает да разтървава людете, твърдо решени да се обезглавят взаимно в Негово име. От друга страна, Бог явно имаше достатъчно свободно време, за да помага на футболистите да отбелязват тъчдауни и на разни прости хорица да печелят от лотарията, така че защо да не отдели няколко секунди, за да не прави живота й по-труден, отколкото бездруго си беше? Келет понякога си мислеше, че Бог определено трябва да подреди по-добре приоритетите си.

Тя отново хвана въжето, но изведнъж замръзна на място. Не беше видяла или чула нещо особено, но ясно долавяше ускорения пулс на сърцето си, напрежението в мускулите на краката си, рефлекса на пилоерекция, от който кожата й настръхна заради съкращението на малките мускулчета в основата на космените фоликули.

Страх, какъвто никога не беше изпитвала.

Келет пусна въжето и посегна към пистолета си, като дясната й ръка се стрелна над лявата и летвата и пистолетът се преместиха в синхрон. Едновременно с това тя се скри зад най-близкия смърч, съзнавайки, че светлината на фенерчето я превръща в лесна мишена, ако остане на открито.

— Тук е заместник-шериф! — извика тя. — Достъпът в района е забранен. Преминавате през сцена на престъпление.

Тя се ослуша, но не чу отговор — само ромоленето на дъжда по листата, клоните и пръстта. Пое си дълбоко дъх и се опита да установи източника на заплаха. Беше обърната с лице към пътеката и колата си, но не виждаше никакво движение в тази посока. Вече се осланяше само на атавистичните си инстинкти, а единственото й предположение беше, че каквото я бе уплашило, се намираше някъде на юг или запад, защото докато се занимаваше с въжето, беше зад нея.

Келет рискува да погледне иззад ствола на дървото и видя ясно очертан силует на едно възвишение между две дървета на юг от гроба. Въпреки дебелите дрехи, беше сигурна, че това е жена. След броени секунди фигурата се обърна и изчезна.

Келет изпусна стаения дъх. Просто зяпач. Не си струваше вниманието. Щеше да отбележи случая в дневника и да предупреди Мел Уайт, когато дойде да я смени, просто за да го има предвид и да се оглежда.

Тъкмо прибираше пистолета в кобура, когато чу влажен, хлъзгав звук и нещо цопна в калта и водата в основата на гроба. Едва тогава Келет забеляза, че кожата й е все така настръхнала, а пулсът — ускорен. Извади отново оръжието и тихо се приближи.

Мушамата продължаваше да плющи под дъжда и не се виждаше добре какво има отдолу, но все пак се забелязваше ясно движение, като че ли някакво голямо животно ровеше в пръстта, за да се скрие от приближаващия хищник.

Шляп.

Тя чувстваше страха му, защото беше същият като нейния, и различаваше формата му, защото беше същата като нейната. Съществото легна свито в ямката, оставена от тялото на мъртвата жена, и въпреки че очертанията й бяха променени при изваждането на тленните останки и последвалото търсене на детето, то като че ли се намести лесно в кухината.

Шляп.

Съществото сякаш осъзна по-непосредствена заплаха от тази, от която беше избягало, и се обърна към Келет. Тя усети миризмата на гнило, видя кухите орбити на очите му, видя корема му — уголемен, но изсъхнал, каквото е било и каквото е могло да бъде. Но това не беше същество само от кости и стара кожа: Келет видя дърво и бръшлян, клони и дребни животински кости, като че ли бе събирало разни неща оттук-оттам, за да запълни собствените си липси. Съществото раззина паст като звяр, може би да извика от тревога или да изръмжи предупредително.

Шляп.

После то отново се раздвижи; видя се една дупка дълбоко в склона, която беше наскоро изкопана или останала скрита, и то впълзя със змиевидни движения в нея, докато накрая се виждаше само едно ходило, кост на пета, а после и тя се скри, и калта запълни дупката подире й, сякаш никога не е била, сякаш присъствието й в този свят беше измислица на неспокоен ум, който помътня. Келет се свлече до дървото, а то я подкрепи, преди тя да падне на земята и да остане там, в съзнание, но сляпа за всичко наоколо, докато двигателят на Мел Уайт не я изтръгна от ступора и тя отиде да го посрещне, без да му казва нищо за това, което беше видяла, освен за фигурата в далечината.