Джон Конъли
Жената от леса (60)

60

Паркър позвъни на Маела Ломбарди от колата си, но и мобилният, и домашният й телефон го прехвърлиха към гласова поща. Предположи, че Моли Боу вече се е опитала да се свърже с нея, за да я предупреди, че му е дала номерата й, което сигурно беше разумно. Ако Ломбарди укриваше отчаяни жени от бруталните им мъже, надали имаше добро отношение към мъжкия пол като цяло. Дори в сегашното си настроение Боу вероятно би улеснила нещата.

През повечето време Паркър се движеше в посоката, противоположна на натовареното движение, и попадна в задръстване чак в покрайнините на Портланд. Зачуди се дали да не остави срещата с Ломбарди за другата сутрин, понеже се беше стъмнило, а не искаше да безпокои възрастната жена, която може би вече вечеряше пред телевизора. После се сети, че тази възрастна жена е помогнала на достатъчно жертви на насилие, за да напълнят метрото, и вероятно е свикнала да я вдигат от дивана в неудобни моменти. Пробва телефоните за четвърти път, но отново без успех. Докато преминаваше по моста Каско към Южен Портланд, реши да звънне на Моли Боу. Нямаше да се изненада, ако бе успяла да предупреди Ломбарди и сега учителката беше заета да заковава кепенците на прозорците си, но в такъв случай подценяваше упоритостта на Паркър.

Боу звучеше напрегнато по телефона, но това може би беше остатък от предишния им разговор.

— Един бърз въпрос — каза Паркър. — Говорила ли си с Маела Ломбарди?

— Не. Опитах се, но не успях да се свържа.

— Аз също.

— Къде си?

— В Южен Портланд. Пътувам към Ломбарди.

— Обикновено вдига телефона. Рядко е изключен — по очевидни причини.

— Ако е имала намерение да пътува извън града, кого би предупредила?

Мълчание.

— Не мога да ти дам повече имена. И това на Маела не биваше да ти давам.

— Добре, разбирам — отвърна Паркър и наистина беше така, макар че много му се искаше да не разбира. — Ще огледам къщата и ще се ориентирам. Но ако ти се обадя отново, бъди готова да позвъниш на някои хора. Засега обаче недей да тревожиш никого.

Моли се съгласи. Нямаше кой знае какъв избор, а много мразеше да няма кой знае какъв избор. Осведоми най-подробно Паркър за това, но той затвори телефона — вече беше схванал основното.

 

 

Къщата на Ломбарди беше тъмна, на алеята нямаше кола. Той натисна два пъти звънеца на вратата, в случай че е заспала, а после обиколи имота. Всички врати и прозорци бяха заключени и не изглеждаха насилвани. Той светна с фенерчето си, за да огледа вътре.

Тъкмо се канеше пак да се обади на Моли Боу, когато в отсрещния двор се появи една жена. Паркър й показа картата си. Беше четиресетинагодишна и дългата й, преждевременно посивяла коса говореше или за огромна самоувереност, или за блажен непукизъм. Съдейки по небрежното, но скъпо облекло, би заложил на първото, но въпреки това смяташе, че прическата не й прави услуга. Вероятно някой би я описал като „представителна жена“, но не и той. Кари Грант беше представителен. Много мъже бяха, но Паркър намираше, че за жените е по-добре да избягват такива определения.

Съседката се представи като Дакота, което пасваше на останалата част от описанието й, и сподели, че живее на „Орчард“ от десет години. Познаваше добре Маела Ломбарди, бяха работили заедно в няколко местни организации. Попита дали има нещо тревожно и Паркър отговори, че засега няма, но много би искал да разговаря с учителката.

— Не съм я виждала от няколко дни — каза Дакота.

— Това необичайно ли е?

Дакота се намръщи и сбърчи нос. Така изглеждаше още по-млада, ако човек не гледаше проклетата й коса.

— Всъщност да. Обикновено ме предупреждава, когато ще пътува, за да наглеждам къщата й. Не че наоколо често стават обири, но е хубаво човек да бъде предпазлив.

Оказа се, че Маела Ломбарди има племенница на име Джанет Хауърд, която живее наблизо, на Арлингтън Лейн, и Паркър подкара натам. Паркира пред къщата и натисна звънеца. Отвори му млада жена, която можеше да мине за петнайсетгодишна, ако не бяха трите малки деца — две момченца и едно момиченце, — които я дърпаха за ръцете и я наричаха „мамо“, като в същото време любопитно надничаха към непознатия мъж на вратата.

— Джанет Хауърд?

— Да?

За втори път през последния половин час Паркър се идентифицира и обясни, че би искал да разговаря с Маела Ломбарди.

— Леля ми живее на „Орчард“ — отвърна Хауърд. — В момента вероятно си е вкъщи.

— Не е. Чудех се дали ви е казала, че ще пътува някъде?

— Маела никога не пътува. Не одобрява почивките.

— Би ли ви предупредила, ако все пак й се наложи да замине?

— Може би, но както вече казах, тя си е домошар. — Жената изшътка на децата си и за няколко секунди настъпи тишина. — Да се обадя ли в полицията?

Паркър отвърна, че решението е нейно, но ако иска първо да огледа къщата, той с удоволствие би я придружил.

— Няма на кого да оставя децата. Тази седмица мъжът ми е нощна смяна.

Паркър виждаше, че тя започва да се тревожи.

— Ами жената, която живее срещу нея — Дакота? Бихте ли се съгласили тя да влезе с мен? — предложи той.

Хауърд прие с радост идеята и само помоли един от двамата да й се обади веднага щом огледат къщата. Паркър се върна на Орчард Роуд, където Дакота вече чакаше в двора на Ломбарди — Джанет Хауърд й се беше обадила, за да я предупреди, че е позволила на Паркър да влезе в къщата. Той все още не смяташе, че има опасност за замърси евентуално местопрестъпление: напълно възможно беше Ломбарди да е заминала за ден-два, да е паднала, да се е разболяла. Освен това не нахлуваше в частна собственост, тъй като имаше разрешение от племенницата й. Но за всеки случай сложи ръкавици и отключи входната врата с ключа на Дакота.

Алармата не се задейства: това беше първото необичайно нещо, което направи впечатление на съседката.

— Маела винаги включва алармата, когато излиза — каза тя. — По дяволите.

Тя повика Маела по име, но никой не отговори. Паркър я помоли да изчака до вратата и да не пипа нищо, докато той огледа вътре.

Не му трябваше много време, за да установи, че къщата е празна. Леглата бяха оправени, кухнята и банята — безупречно чисти. По лавиците на библиотеката имаше много поезия, книги за алтернативен начин на живот, феминистки съчинения, издания на полумистични автори като Карлос Кастанеда, Робърт М. Пърсиг и Халил Джубран, но сравнително малко художествена литература. Върху сандъка, служещ за малка масичка в дневната, също беше струпана купчина книги в същия стил, заедно с най-новия брой на „Мейн Сънди Телеграм“, отворен на страницата с главоблъсканиците. До вестника имаше химикалка и бифокални очила.

Дакота не беше помръднала от мястото си до вратата, но Паркър я виждаше, тя него — също. Тя стоеше, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си и присвита от безпокойство.

— Тук винаги ли е толкова подредено? — попита той.

— Маела е такъв човек.

Паркър отново погледна очилата. Предвид възрастта й, Ломбарди вероятно имаше нужда от точно такъв модел и при шофиране.

— Случайно да знаете дали има резервни очила в колата си?

— Не, съжалявам. Сега, като го споменахте, си мисля, че наистина кара с очила, но не знам дали има отделни.

Паркър отново излезе навън и провери пощенската кутия. Имаше само рекламни материали. Върна се в къщата и я огледа още веднъж, като този път отдели по-голямо внимание на всяка от стаите, но не откри нищо интересно. Накрая провери телефонния секретар. Имаше две съобщения от Моли Боу и няколко празни позвънявания от собствените му опити да се свърже по-рано.

Мобилният телефон на Дакота иззвъня. Тя погледна екрана.

— Племенницата й.

— По-добре вдигнете.

— И какво да й кажа?

— Че леля й я няма и ще се отбия да поговорим възможно най-скоро.

Дакота вдигна, а Паркър продължи да се оглежда между трапезарната маса и свода на кухнята, мъчейки се да открие някаква причина за безпокойство, но той не познаваше Маела Ломбарди и нейния стил. Единственото му сведение от Дакота беше, че Ломбарди поддържа безупречен ред в дома си, а той не искаше да вдига излишна тревога. Съседката твърдеше, че не е виждала Ломбарди от няколко дни, но в това нямаше нищо необичайно. Същото важеше и за факта, че племенницата й не знаеше за отсъствието й. Нямаше нищо незаконно в това една възрастна жена да се поразходи, без да информира армията, военноморските сили и националната гвардия. Алармата не беше активирана, но може би е бързала и е забравила да я включи.

И все пак нещо не беше наред, усещаше го с нюха си… В стаята се носеше слаба, но неприятна миризма. Най-силна беше до фотьойла, който гледаше към телевизора. Паркър коленичи и забеляза едва видимо петно по дамаската, както и едно на пода. Приближи се и го подуши. Някой бе повърнал тук, и то наскоро. Пипна едно от петната с пръст. Беше леко влажно.

И какво толкова? Възрастните хора също се разболяваха. Това нищо не значеше. Само че Маела Ломбарди поддържаше изрядна чистота и ако беше повърнала, щеше да почисти по-добре след себе си. Разбира се, това не беше основание да натисне паникбутона, но все пак бе странно.

Не виждаше какво повече може да направи тук. Благодари на Дакота за помощта й, изчака я да заключи (обърна внимание, че активира алармата) и се върна при Джанет Хауърд. Седна на кухненската маса, където децата й играеха на компютърни игри, и я попита колко често се чува с леля си.

— Не всеки ден — отвърна младата жена с нотка на вина в гласа.

— Но се разбирате добре, нали?

— Като цяло, да.

Паркър стъпваше предпазливо. Не му се щеше да я отблъсне.

— Не искам да любопитствам.

— Различаваме се по някои въпроси.

— Какви например?

— Хм… тя е доста либерална.

— За какво?

— За всичко. Гей бракове, аборти. Обществени проблеми, сещате се.

— А вие не сте.

— Никой не може да бъде либерален колкото Маела.

— Колко често се чувате все пак?

— Обаждам й се веднъж седмично или на десетина дни, за да се уверя, че е добре.

Паркър си даде сметка, че отново е там, откъдето беше тръгнал. Представа си нямаше дали Маела Ломбарди е изчезнала или не.

— Леля ви да е боледувала напоследък?

— Маела? — засмя се Хауърд. — Здрава е като бик. Защо?

— В къщата миришеше на повърнато. Не много, но се усещаше, видях и петна.

— Не е в стила на Маела, макар да се съмнявам, че би си признала, ако не се чувстваше добре. И на собственото си погребение ще твърди, че всичко е наред.

Усети се какво е казала и на лицето й се изписа смущение.

— Божичко. Да се обадя ли в полицията?

— Няма да навреди. Жената е възрастна.

Хауърд не изглеждаше въодушевена, но и кой би бил в такава ситуация?

— Маела няма добро мнение за полицията — каза тя.

— Защо?

— Такива са разбиранията й. Ако повикам ченгетата, дано наистина да е изчезнала. Ако просто е излязла на кино и вечеря, здравата ще се ядоса.