Джон Конъли
Жената от леса (19)

19

Паркър гледаше слънцето, което грееше ниско над блатата и хвърляше златни отблясъци върху морето. Изгряваше, залязваше, изчезваше. Един ден, втори ден. Къщата отразяваше ехото от собствените му стъпки и ничии други. Той прегърна самотата. Още скърбеше, а толкова стара скръб не може да бъде споделена. Човек трябва да я преживява сам.

Колко време мина, откакто му ги отнеха — съпругата му и първото му дете? Имаше ли вече значение? Годините му с тях бавно се изплъзваха, месеците се свиваха до минути, дните — в секунди. Чувстваше как губи спомени. Сюзан и Дженифър, майка и дъщеря, се стопяваха като далечен сън. Затова Паркър трябваше да затвори вратата си за другите хора, поне за малко. В тишината можеше да изрови спомени и да възвърне любимите си същества.

А ако почакаше достатъчно дълго, можеше да го обгърне различна тишина, покой на вслушване.

Той седеше неподвижно до прозореца, зад който светлината бавно чезнеше в очакване на здрача — онзи миг, когато сенките се полюшват на ръба, преди да бъдат изцяло погълнати от спусналата се нощ, — докато не му се стори, че я зърва. Движение там, където нищо не се движеше; изгубено момиче, потрепващо като мушица над пейзажа, а обезобразеното му лице беше милостиво скрито от косите, гората и начеващата нощ.

Дженифър, изгубената дъщеря.

Мъртвата дъщеря.

Едва тогава той отвори уста.

— Кажи ми.

Гласът му накара движението да спре; детето само наклони леко глава, дочуло думите на баща си през преградата на стените, през плетеницата от клони, през мъглите, които искаха да ги задушат.

какво да ти кажа?

— Кажи ми кой съм.

ти си баща ми

— Кажи ми защо съм тук.

за да умреш

— А какъв е смисълът?

не мога да ти кажа

— Уморих се да не знам.

не бива да се страхуваш

— Но е така.

аз ще бъда с теб, когато настъпи

— Ами Сам?

Другата му дъщеря, живото дете, с което мъртвото също говореше.

тя няма да бъде там накрая

— А ще бъде ли в безопасност?

тя винаги е в безопасност

— Съжалявам, че те предадох.

не си ме предал

— Съжалявам, че не успях да те защитя.

ти не можеше да ме защитиш

— Ако бях до теб…

тогава и ти щеше да умреш заедно с мен, заедно с нас

— Аз го исках. Исках болката да свърши.

не бъди егоист, тате

Тате.

— Ти не разбираш.

разбирам

— Не мога да продължавам така.

но трябва

— Защо?

защото те се събират

— Кои „те“?

защото са близо

— Кой е близо?

небоговете

— Небог?

не, тате, не ме слушаш не един, а много

— Не разбирам.

има богове в боговете, три в едно, отражения на старите

— И какво искат Небоговете?

искат да сложат край на всичко

— А как се очаква аз да им попреча?

като живееш

— Да се живее, е трудно.

да се умре, е по-трудно

Той напрегна взор да я види. Сенките я поглъщаха в себе си.

а ти ще умреш

— Остани.

ще има болка, но аз ще бъда там, за да я споделя

— А после?

ще продължим заедно към морето

Черният мрак се сгъсти и тя изчезна.

Паркър затвори очи. Всички тези сънища, всички тези скърби. Краят им не се виждаше.

Но приближаваше.