Джон Конъли
Жената от леса (114)

114

Паркър беше сигурен, че не се е объркал, когато джипиесът го насочи към един път, означен като частен, ограден с вечнозелени растения, които протягаха черните си силуети към нощното небе. Телефонът звънна отново и той отби и спря, без да поглежда през рамо, когато задната дясна врата се отвори и Луис се измъкна навън.

— Защо спряхте? — попита Куейл, с което окончателно потвърди предположението на Паркър. Където и да беше англичанинът, явно виждаше аудито.

— Пътят е тъмен. Не искам да налетя на някоя канавка.

Почуди се дали Куейл не го наблюдава с инфрачервени очила. В такъв случай можеше само да се надява дърветата да ги крият достатъчно и Луис да се движи ниско до земята. При следващите думи на Куейл си отдъхна.

— Има отбивка вдясно, на около четвърт миля по-нататък. Свий по нея и карай, докато видиш две къщи. Ще забележиш варел за масло на двора. Спри там и чакай с ръце на волана. Остави телефона на високоговорител.

Паркър последва инструкциите. Стигна бавно до завоя, откъдето пътят поемаше нагоре, по-неравен и тесен отпреди. Ако насреща се зададеше друг автомобил, трябваше един от двата да се научи да левитира, но за щастие не се наложи. Стигна до къщите. Първата беше най-обикновена — едноетажна дървена постройка, вероятно с две спални, дневна и баня. Другата беше по-голяма и по-стара, на две нива и с причудливо украсен купол, въпреки че отдавна беше занемарена и обитателите й безспорно я деляха с част от дивите животни наоколо.

Паркър спря до варела, но не изключи двигателя. Не мислеше, че Куейл възнамерява да го убие, поне не преди да вземе книгата, така че когато от храстите вляво се появи Морс с пистолет в ръка, се опита да не се страхува твърде много за живота си. От Куейл нямаше и следа.

— Изключи стартера — каза гласът на англичанина по телефона.

Паркър се подчини и за известно време настъпи тишина. Море се спря, но продължи да го държи на мушка.

— Въоръжен ли сте?

— Да.

— Слезте от колата и коленичете на земята — нареди Куейл. — Кажете на госпожица Морс какво носите и тя ще ви освободи от него.

Паркър отвори вратата и слезе с вдигнати ръце, след което коленичи на влажната земя. След секунда Морс вече беше до него.

— Къде е? — попита тя.

— В кобура под лявото ми рамо.

Тя го заобиколи и застана пред него.

— Извадете го с лявата си ръка, само с палец и показалец.

Паркър някак си успя да го направи и й го подаде като умряла риба.

— Хвърлете го внимателно в краката ми.

Паркър направи и това. Пистолетът падна на сантиметри от десния й крак.

— Други?

— Не.

— Ще ви обискирам. Ако намеря друго оръжие, ще ви застрелям.

Паркър реши, че не му се умира.

— Нож на левия пищял, револвер в кобура на десния глезен.

— Легнете по очи с ръце на тила и сплетени пръсти.

Земята миришеше на разлято гориво, а отблизо се виждаха парченца стъкло. Паркър се опита да не ги допира с лице, докато Морс го обискираше за свое лично спокойствие, след като вече бе взела ножа и револвера.

— Трябва да отидете на лекар — каза той, когато тя доближи лице до неговото и той усети неприятния й дъх. — Може да имате рак.

Морс не отговори, но след малко раздели краката на Паркър с върха на обувката си и го срита силно в топките. Причерня му и се сви на кълбо със затворени очи.

— Дръжте се по-възпитано — каза Морс.

Паркър остана неподвижен известно време, докато се увери, че няма да повърне. Тъкмо се изправяше отново на колене, когато от старата къща излезе Куейл.

— Не бива да я дразните — посъветва го той. — Имала е тежък живот.

Болката бавно отшумяваше, но гаденето се усилваше. Паркър вече определено искаше да размаже Морс.

Куейл приклекна до него.

— Книгата — каза той.

— Оуен Уийвър — отвърна Паркър.

— Няма да стане така. Ако книгата не е в ръцете ми до трийсет секунди, ще рискувам и ще кажа на госпожица Морс да ви убие.

Паркър не виждаше смисъл да спори.

— В багажника е.

— Дайте ми я.

Паркър някак си успя да се изправи. Чувстваше се нестабилен и го болеше, но поне стоеше на крака. Морс и Куейл също се приближиха до багажника на колата, но от различни страни. Бояха се, че може все пак да не е сам, но гледаха не където трябва.

Паркър отвори багажника. Книгата лежеше в кутията за обувки с предната корица нагоре.

— Подайте ми я — каза Куейл.

Паркър взе книгата и я вдигна, така че да се видят празните страници.

— Оуен Уийвър — повтори той.

— Господин Уийвър? — извика Куейл. — Покажете, че сте жив.

— Добре съм — обади се един глас от къщата. Паркър предположи, че е на втория етаж, защото един от прозорците беше отворен.

Паркър подаде книгата на Куейл и той протегна ръка да я вземе. Миг преди да я докосне, Паркър я пусна и тя се разпадна, а листовете й се разпиляха на вятъра.

В този момент се случиха едновременно няколко неща.

Куейл проследи хвърчащите листове и посегна да ги хване. Морс се прицели и стреля, но не срещу Паркър, а срещу фигурата на Луис, която се показа между дърветата. Паркър се хвърли на земята, удряйки бездруго натъртените си топки, и запълзя към собствените си оръжия.

А накрая първият етаж на старата къща избухна в пламъци.