Джон Конъли
Жената от леса (55)

55

Паркър получи съобщението, докато следеше Смит Едно. Познаваше този тип: мишок, подлизурко, слуга, готов да изпълнява чужди нареждания, независимо от моралния облик на поръчителите, стига да плащат редовно — въпреки че представителите на въпросния тип предпочитаха моралът на възложителите им да има сивкави, клонящи към черно тонове.

Което не означаваше, че Смит Едно страда от липса на интелект. Насочи се към Ашмонт, като ходеше с наведена глава и равномерна крачка, без да поглежда назад, макар със сигурност да подозираше, че Паркър го следва, а може дори да се беше уверил в това. Не че имаше значение. Паркър не възнамеряваше да го следва дълго. При първа възможност щеше да го приклещи и да го подтикне да сподели всичката информация, с която разполагаше, за събеседника си от бара, както и за този, който му плащаше да следи Паркър.

Смит Едно наближаваше улица „Котидж“ и Паркър съкрати дистанцията. Следващото голямо кръстовище беше Диъринг Авеню. Смит Едно вероятно не беше от Портланд, защото тогава надали би влязъл точно в „Мечката“, така че или щеше да хване автобус от „Диъринг“, или беше паркирал наблизо.

Щом пресече „Котидж“, Смит Едно се спря, забелязал нещо от лявата си страна, което все още беше скрито от погледа на Паркър. Бавно се извърна натам. За миг нощта сякаш се сгъсти, сенките притъмняха. Паркър усети метален вкус във въздуха, сякаш наближаваше гръмотевична буря. Чуваше автомобилите в далечината, но звукът им беше приглушен, а очертанията на околните къщи започнаха да се размиват. Изведнъж го обзе чувство, че потъва във вода или го обгръща мъгла, въпреки че не откриваше нито едното край себе си. Само Смит Едно остана същият и непроменен. Двамата мъже се оказаха затворени в пространство, изкривено към нематериалното.

В средата на улицата имаше приклекнало дете: бледо и обезобразено, голо, лишено от пол, с неестествено огънати стави на лактите и краката, закрило очи с дясната си ръка, като че ли да ги скрие от светлина, която само то виждаше. То протегна лявата си ръка към Паркър и въпреки разстоянието детективът усети докосването му върху кожата си. Ноктите му бяха остри и студени като игли.

Смит Едно побягна, но Паркър не можеше да се откъсне от детето. То притежаваше някаква реалност, едновременно присъствие и ефимерност. Изглеждаше така, сякаш човек може да мине през него, но горчиво ще се разкайва, все едно е минал през облак от хлорен газ.

Детето бавно засия. Паркър видя мрежата от вени и артерии под кожата му, а така също подобия на вътрешни органи — бели дробове, бъбреци, сърце, макар атрофирали и видимо нефункциониращи, защото дробовете не се издуваха и свиваха, а сърцето не биеше. Светлината се усили и разложи в спектър, но в този момент Паркър чу рев на мотор и вой на клаксон. Едва успял да се притисне в една паркирана кола, по шосето профуча бус, който прегази детето. То се стопи в мига на сблъсъка, а Паркър се размина на сантиметри, предизвиквайки яростните псувни на шофьора.

Детето беше изчезнало. На негово място имаше само голямо парче мръсен лед, вероятно паднало от някоя сграда или камион заради топенето, върху което личеше следата от гумата на буса. Ако някога бе приличало на дете, вече определено нямаше нищо общо.

Смит Едно също беше изчезнал.

Паркър зачака слухът и зрението му да възвърнат нормалното си състояние, но това не се случи. Гадеше му се. Единственото, което му оставаше, бе да се върне в собствената си кола и да седи зад волана, докато сетивата му що-годе се възстановят. Щом се свести, той се обади в таксиметровата компания, която беше взела Смит Две и партньорката му. Обясни, че си е забравил нещо в таксито, и диспечерът му даде мобилния номер на шофьора. Паркър се свърза с него, но беше твърде уморен, за да съчинява още истории. Представи се като частен детектив и му обеща петдесетачка, ако му каже къде е оставил двамата души, които е взел преди половин час от Форест Авеню.

— За петдесет кинта ще ви кажа и кой е убил Кенеди — отвърна шофьорът.

Паркър предпочете да узнае адреса. Оказа се едноетажен мотел на Първо шосе. Все пак попита шофьора и дали е чул нещо от разговора на клиентите си.

— Те изобщо не си говореха. Не изглеждаха дружески настроени, дори един към друг.

— Защо?

— Когато ме спряха, бяха хванати за ръце, но щом се качиха, седнаха далеч един от друг, до двете врати.

Паркър му благодари и обеща, че ще остави парите в плик в офиса на компанията на другата сутрин. После се запъти към мотела, показа картата си и двайсетачка на възрастния мъж на рецепцията и го информира, че се интересува от двама гости, мъж и жена. Описа ги с колкото можеше по-големи подробности и посочи приблизителното време, по което са се прибрали тази вечер. Мъжът погледна внимателно картата, след което му я върна, а двайсетачката задържа.

— Не — каза той. Носеше тениска с надпис: „За боулинга трябват топки“.

— Какво не?

— Не, тази вечер нямаме клиенти с това описание.

— Сигурен ли сте?

— Заети са четири стаи — две с млади двойки и две със стари. И като казвам стари, имам предвид много стари. Толкова стари, че може вече да са се гътнали.

— Можеше да ми го кажете, преди да вземете двайсетачката.

— Да си я беше задържал, докато чуеш отговора. Отдавна ли си в този бизнес, синко?

— Мисля вече да се пенсионирам.

— Сериозно?

— Сериозно. Може да продам бизнеса и с парите да си купя туба с бензин, за да изгоря този мотел.

— Не ми пука. Той не е мой. А и като гледам как пръскаш парите си, няма да ти останат за кибрит, камо ли за бензин.

— И сигурно не сте видели такси да взема двама души отвън преди известно време?

— Видях такси, но не съм видял кой слиза и се качва. Не е моя работа.

Паркър реши, че вечерта няма тепърва да стане по-добра. Човек трябва да знае кога да се откаже.

— Ще ме разберете, ако не ви благодаря за отделеното време. Струва ми се, че ви платих достатъчно, за да си спестя любезностите.

— Няма проблем. Но ако някой ден се чудиш къде да преспиш, ще ти направя добро предложение.

— За някое друго място, надявам се — отвърна Паркър и си тръгна.

Паркър още се чувстваше замаян, когато сви по алеята пред дома си. Провери охранителната система с телефона си. Беше му станало навик, откакто едва не го убиха, но все още го дразнеше, защото му напомняше за уязвимостта му. Системата светеше в зелено. Никой не беше прониквал в имота му тази вечер. Ако някой го беше направил, телефонът щеше да даде предупредителен сигнал, а най-близката камера да изпрати снимка на нарушителя.

Той паркира, влезе вътре и отиде право при шкафчето с лекарствата. Изрови оттам някакви хапчета, които трябваше да лекуват едновременно главоболие и гадене — остатък от медикаментите, които му бяха предписали след престрелката. Дори не беше сигурен дали още са в срок на годност, но глътна две и се отправи към кабинета си. Седна до прозореца и се загледа навън в луната над блатото и соленоводните потоци, които се виеха като стопени сребърни нишки към океана.

Мислеше за Смит Едно и Смит Две, и за жената, която беше с тях. Може би щеше да успее да проследи Смит Едно. Все някой трябваше да го познава и да знае къде се подвизава. Другите двама бяха по-интересни. Сигурно трябваше да остане с тях и да остави Смит Едно за друг път.

Всичко това обаче беше само повод да се разсее, да отвлече мислите си от онова, което беше видял на „Котидж“. Дете или парче лед, добило странна форма заради умората и нощните сенки? Само че Смит Едно също го беше видял. Нещо повече, то го беше уплашило. С когото или каквото да си имаше работа, Смит Едно явно бе пропуснал да прочете дребния шрифт в договора.

Паркър усети, че го наваля сън. Знаеше, че трябва да си легне, но не му се искаше да стане от стола си, да откъсне поглед от блатата. Знаеше защо. Надяваше се да зърне Дженифър, да усети нежния воал на присъствието й. Това беше нейното време — нощта, когато баща й се намираше в неназованото пространство между будността и безсъзнанието.

Но Дженифър не се появи и той заспа.