Джон Конъли
Жената от леса (67)

67

Мокси Кастин, общо взето, беше спрял да мисли за случая. Беше наел Паркър, с което бе направил необходимото за жената и детето й, в случай че беше оживяло. Мокси не беше добър или особено благочестив евреин, но схващаше тънката разлика между мицве и мицва. Формално погледнато, мицве беше нещо, което човек прави за друг, добро дело; мицва беше израз на Божията воля. Финансирайки издирването на изчезналото дете, Мокси убиваше два заека с един куршум: вършеше добро дело и по всяка вероятност изразяваше Божията воля.

Много от колегите на Мокси в юридическите среди на Мейн бяха на мнение, че е чиста лудост да се замесва с Чарли Паркър. Той не мислеше като тях, въпреки че понякога беше склонен да се съгласи. По свой си начин присъствието на Паркър в живота му сигурно покриваше няколко мицвота^[1].

Освен това Паркър правеше професионалния живот на Мокси интересен, а в някои случаи дори достоен. Точно в момента адвокатът преглеждаше папката на жена, която твърдеше, че се е подхлъзнала на изкуствения сняг в един търговски център, при което е получила фрактура на глезена, изкълчване на рамото и сексуално посегателство от пластмасов елф. Мокси не беше сигурен, че пластмасов елф е в състояние да извърши сексуално посегателство, бидейки неодушевен предмет във формата на митично същество, но от показанията на жената и неколцина шокирани свидетели ставаше ясно, че се е приземила по интимен и неудобен начин върху протегнатия крак на един от елфите на Дядо Коледа. Това можеше да докара още десет бона обезщетение, така че Мокси изиска да увият въпросния елф в найлон и да го запазят за доказателство. Изходът от делото беше пределно ясен, трябваше само да се оцени размерът на щетите, но това трудно можеше да се счете за мицве и категорично не можеше да мине за някой от 613-те мицвот, въпреки че нямаше време да проверява.

Затова, когато секретарката се обади по интеркома, Мокси беше признателен за повода да се откъсне от интимните подробности за натъртванията вследствие на падането върху елфа още преди да чуе причината за обаждането.

Жената в гората.

 

 

След като отказа да пътува чак до Бангор, за да чуе нещо, което Моли Боу трябваше да му каже още при предишната им среща, Паркър се видя с нея в Огъста, което, макар и да не беше на равни разстояния от Портланд и Бангор, поне беше еднакво неудобно и за двете страни.

Когато стигна до „Дебелата котка“, Боу вече го чакаше. Пиеше нещо със здравословен и органичен вид, вероятно със соево мляко, което според Паркър изначално убиваше смисъла от посещаването на кафене. Приближи се до нея, подаде й ръка и й поиска три долара.

— За какво?

— За кафе. Мисля, че трябва да платиш и бензина ми, но първо ще изчакам да чуя какво ще ми кажеш.

Боу измърмори и извади петарка от чантата си.

— Искам си рестото.

Паркър си поръча „Американо“, остави щедър бакшиш и й върна двайсет и пет цента.

— Рестото.

— Странен човек си ти.

— Идея си нямаш. — Той отпи от кафето си. — Е, какво пропусна вчера?

Боу не обичаше да се чувства притисната и всяка дума беше като трън на езика й.

— Името на Маела не е единственото, което знам.

Паркър бездруго подозираше това.

— Също в Мейн?

— Не, това беше вярно — Маела е единствената в този щат. Другото име е на жена в Сиукс. Тя също се опитвала да се свърже с Маела, а като не успяла, позвъни на мен.

— И?

— Каза ми, че преди няколко седмица при пожар в Кадилак, Индиана, загинал мъж на име Ерол Доби. Имал ресторант и бизнес с редки книги. Бил силно ангажиран с нашата дейност. По същото време изчезнала и приятелката му, Естер Бакмейър, която също участвала.

— Какво смята полицията?

— Няма данни, че не е злополука. Доби обичал да пуши трева вечер и един-два пъти едва се разминал. През 2008 година изгубил част от колекцията си в пожар и оттогава изглеждал по-предпазлив.

— А Бакмейър?

— Доколкото разбирам, тя не е имала волна или неволна склонност към пожари. Двамата с Доби били добри хора. Е, поне Доби е бил, а Естер може още да е. Божичко, знаеш какво имам предвид. Не трябва да говоря за нея в минало време.

— И аз направих същото тази сутрин, докато говорех с полицията за Маела Ломбарди. — Той улови погледа на Боу. — Не съм споменал името ти и Соланж Кориво не настоя, но те предупреждавам, че ако сведенията ти имат връзка с разследването, ще трябва да ги споделя с полицията.

Боу не възрази. Личеше си, че е стресната.

— Вечерта след пожара някой е опитал да отвлече една от сервитьорките на Доби, Лейла Патън, точно пред дома й — продължи тя. — Развикала се и се съпротивлявала, и успяла да докопа нападателката си с ключ. Предполага, че я е одрала лошо по лицето, защото по ключа имало кръв.

— Нападателка?

— Да, била е жена. Маскирана, но без съмнение жена.

— И каква е връзката с Ломбарди?

— Някъде преди пет години — жената от Сиукс не беше съвсем сигурна за датите, защото никой не води архиви — Доби и Бакмейър може би са изпратили една жена към Мейн през Чикаго. Била в напреднала бременност.

— Имала ли е име?

— Карис.

— А фамилия?

— Не знаеше, а поне един от другите, които са знаели, вече е мъртъв.

Паркър записваше всичко в бележника си. Вече не разчиташе на паметта си така, както в добрите стари времена, когато беше по-млад и енергичен.

— Трябва ми името и номера на жената в Сиукс.

— Не. Тя ми каза всичко, което знае. Гарантирам това. Можеш да ми пратиш и ченгетата, ако искаш, но нищо няма да се промени.

— Съжалявам, но както ти казах, вероятно ще се наложи. Предполагам, че няма да ти създадат неприятности, но ако продължаваш да криеш името си, аз ще си имам проблеми.

— Все едно.

— А Лейла Патън? Някой има ли нейния телефон?

И пак, в добрите стари времена Паркър просто щеше да набере 411, но поне половината от хората, които познаваше, вече използваха само мобилни телефони, да не говорим за тези под трийсет години.

— Ще питам.

Паркър винаги можеше да се пробва с полицията в Кадилак, в случай че Патън беше подала жалба за нападението, но хранеше смесени чувства към ченгетата от малките градове поради опита си в миналото и факта, че поне едно от тях се беше опитало да го бие. Предвид обстоятелствата трябваше да простят предпазливостта му.

— Можеш ли да го направиш веднага?

Боу излезе навън, за да се обади по телефона. Паркър я гледаше как ходи напред-назад. Личеше си, че разговаря, а не просто предава съобщение. Това беше добре.

Той прегледа бележките си. Карис беше необичайно име и със сигурност не бяха много изчезналите жени с него — ако, разбира се, тя беше обявена за изчезнала. Липсата на загрижени хора, които се интересуват дали намерената жена не е тя, подсказваше, че може би не е.

Моли Боу се върна.

— Ще се обади на Лейла и ще я пита дали може да ти даде номера й. Не й казах, че вероятно така или иначе ще я откриеш. Реших, че няма да бъде от полза.

Боу остави телефона си на масата с изключен звук, така че ако някой се обади, екранът да светне, без да вдига шум.

— С теб сме от една кръвна група.

— Искрено се надявам да грешиш. — Тя прехапа устни. — Видях Сребърната тревога за Маела. Тези неща помагат ли?

— Понякога, ако някой просто се е запилял нанякъде.

— Но Маела не е, нали?

— Съмнявам се.

— Не виждам логика. Защо някой ще иска да нарани Маела, Доби или когото и да било друг заради тялото, намерено в гората? Единственото, което биха знаели те, е името й.

— Ако това наистина е Карис, тя е бягала от някого. И тъй като е била бременна, това вероятно е бил бащата или човек, нает от него.

— Но да убиеш човек само за да разбереш какво е станало с едно бебе…?

— Виждала си немалко мъже, готови да убият жените си, задето са се опитали да си тръгнат с децата си.

Боу се замисли.

— Така е. Дори разбирам яростта и нарцисизма, провокиращи подобни действия. Но ако мъртвата жена наистина е Карис, тя е починала много отдавна. Вече никой нищо не може да й направи. Какво би опитвал да постигне този човек чрез Маела и другите?

— Да намери детето. Останалото може да е отмъщение.

— Отмъщение?

Паркър вече мислеше на глас, почти забравил за Боу.

— За намесата. За помощта им за Карис. За прикриването на детето. Трябва да е бащата. Няма кой друг.

Екранът на телефона светна. Боу го взе и отново излезе, като взе химикалката и листчето, които Паркър бързо й подаде. Когато се върна, на листчето беше написан номер.

— Лейла Патън е съгласна да говори с теб — каза тя.

 

 

Паркър изпрати Боу до колата й. Слънцето грееше приятно топло върху лицата им. Човек би се изкушил да излезе и без връхна дреха, стига да вярваше в продължителното благоразположение на времето и Господ. Паркър не беше склонен да отдава прекомерно доверие на нито едното.

От другата страна на паркинга една жена поставяше бебето си в кошчето на задната седалка. Докато беше заета с това, другото й дете — около тригодишно момченце — се спусна да бяга. Паркър тъкмо щеше да извика, когато майката видя какво става и сама се завтече да го хване.

Ето колко лесно се случва, помисли си Паркър: стига миг невнимание.

Неизвестната жена вече имаше евентуална самоличност: Карис. Но как беше стигнала дотам никой да не се интересува от нея? Лош късмет? Психично заболяване? Бедност? Всичко това бяха обстоятелства, не извинения. Не можеха да оправдаят безименен гроб. За нея вече беше късно, но за детето може би не. И Мокси Кастин, и Паркър отлично разбираха това.

Той потупа покрива на колата на Моли Боу, когато потегли. Раздразнението й отдавна беше изчезнало, защото на нея също й пукаше.

Все пак бяха от една кръвна група.

 

 

Мокси Кастин се опитваше да си спомни последния път, когато е водил толкова смущаващ разговор по телефона като този. Мъжът отсреща звънеше от обществен апарат и изглежда, вярваше, че Мокси разполага със същите ресурси за проследяване като Агенцията за национална сигурност. Прекъсваше разговора на всеки три минути — сигурно беше гледал твърде много филми и смяташе, че това е времето, нужно за установяване на местоположението. Мокси се опита да го убеди, че това не се прави така още от осемдесетте години; не че и тогава беше проследявал обаждания, също както не проследяваше и сега. Непознатият обаче изтъкна, не без логично основание, че точно така би казал човек, който иска да проследи обаждането, и с това изтекоха поредните три минути.

Съдейки по гласа и представите за телефоните и полицейската работа, мъжът не беше млад. Беше родом от Мейн, личеше си по акцента. А най-същественото беше, че този човек можеше да е отговорен за заравянето на неизвестната жена, което означаваше, че би знаел и какво е станало с детето.

— Ние не сме я убили — каза мъжът, когато се обади за трети път.

Мокси записа „НИЕ“ с големи букви в тефтера си до бележките, които си водеше със своя собствена стенография.

— Кои „ние“? — попита той.

Мъжът осъзна, че е допуснал грешка, но вече не можеше да върне думите назад. Мокси погледна часовника си. Бяха минали деветдесет секунди, оставаха още толкова.

— Няма значение.

— Добре.

— Когато я намерихме, беше започнала да ражда сама в гората, но много кървеше. Моята… един от нас знаеше нещичко за първата помощ, но не успяхме да я спасим.

— Как се казваше тя? — попита Мокси.

— Карис — отвърна мъжът след кратко мълчание. — Това беше първото й име и засега друго няма да кажа.

— Ами детето?

— Детето беше живо. И още е. Помоли ни да го гледаме. Искаше да се погрижим за него.

— Защо не се обадихте в полицията или социалните служби?

— Тя ни накара да обещаем, точно преди да умре. Каза, че ако го направим, момченцето ще бъде в опасност от бащата.

„Момче“, отбеляза си Мокси, и реши да рискува.

— Откъде да знам, че ми казвате истината? Не искам да ви засегна, но в такива случаи получаваме какви ли не обаждания.

— Защо ще ви се обаждам, за да ви лъжа?

Мъжът звучеше искрено озадачен. При други обстоятелства Мокси би споделил колко много хора му се обаждат само за да го излъжат, обикновено за да избегнат решетките. Правото не беше подходящ бизнес, ако човек ценеше истината или правдата. Мокси едва успяваше да не се удави в цинизъм.

— Е, хората говорят какво ли не, защото им се иска да се почувстват значими или се чувстват самотни.

— Аз знам, че не съм значим, а не съм и самотен.

— Някои са просто луди.

— И луд не съм.

— Да, не звучите като луд — призна Мокси, — но няма как да разбера дали ми казвате истината, ако не…

— Издълбах Давидов щит на едно дърво наблизо, след като я погребах.

— Казаха го по новините.

— Издълбах го на един смърч на север. Понечих да добавя и дата, но размислих, така че кората под звездата е наранена.

Това лесно можеше да се провери.

— Добре — каза Мокси, — вече ви вярвам. А защо издълбахте звездата?

— Защото тя носеше такава на шията си. Реших, че така ще бъде редно.

— Пазите ли медальона?

— Времето изтече — каза мъжът и телефонът замлъкна за трети път.

— Свържи се с Паркър и следващия път, като звънне мъжът, го пусни на високоговорител. Искам и той да чуе.

Ала телефонът не звънна повече.