Джон Конъли
Жената от леса (62)

62

Паркър седеше в кабинета у дома си и осведомяваше Мокси Кастин за почти несъществуващия напредък в разследването, когато алармата на телефона му се задейства. След няколко секунди пред къщата спря необозначен автомобил с мигаща лампа, показваща, че шофьорът е служител на полицията. Паркър вече беше говорил с Моли Боу, за да я предупреди за вероятността Маела Ломбарди да е изчезнала и да я помоли за разрешение да насочи полицията към нея. Все още не го беше получил.

— Не трябваше изобщо да ти казвам за Маела. Ако полицията се замеси, ще бъда принудена да издам и други имена.

— Няма как да те принудят за каквото и да било. И нали нямаше „такава информация“?

— Тогава защо ще ги пращаш при мен?

Паркър трябваше да признае, че този аргумент не е съвсем лишен от логика, но пък не беше и съвсем издържан. Ако Ломбарди наистина беше изчезнала, то Боу беше спомогнала за първоначалното задвижване на издирването й, така че беше постъпила добре, като бе споменала името й на Паркър, независимо от съображенията си за конфиденциалност.

В същото време Паркър трябваше да признае, че: а) Ломбарди можеше изобщо да не е изчезнала и б) дори да беше, изчезването й не беше непременно свързано с намерените останки в Пискатакуа. Работата й с жени в риск я правеше прицел на отмъстителните пориви на много изоставени партньори, както Боу можеше да потвърди от личен опит. Възможно бе Боу да разполага с информация, която би помогнала на полицията да открие Ломбарди, но правеше всичко по силите си да стои встрани от разследването.

Понякога главата го заболяваше от тази професия.

Дори да имаше някакви съмнения за повода за посещението, те скоро бяха разсеяни, когато вратата на колата се отвори и от нея слезе цивилен полицай. Казваше се Кес Каръл — съкратено от Кестрел, което беше най-екзотичното име сред познатите на Паркър, а ръстът й от метър осемдесет и осем на боси крака пък я правеше най-високата жена, която бе срещал — и беше единственият детектив в полицията на Кейп Елизабет. Паркър беше имал удоволствието да работи с нея по няколко случая и всеки път бе оставал впечатлен от праволинейността й. Каръл беше над петдесет и пет годишна и можеше отдавна да се е пенсионирала, но работата като че ли й носеше удоволствие, а Паркър беше последният човек, който можеше да оспори такъв аргумент.

Той отвори вратата още преди да е натиснала звънеца и я покани на кафе. Каръл седна на кухненската маса, докато домакинът й намери чаши. Кафето вече цвърчеше.

— Извинявай за късното посещение — каза Каръл.

— Бездруго нищо не правех. Предполагам, че идваш заради Маела Ломбарди?

— Обади се племенницата й и каза, че е говорила с теб.

— Притеснена ли беше?

— По-скоро смутена, не спря да се извинява.

— Двете не са много близки.

— И тя така каза. Ти обаче си подпалил чергата под краката й.

— Може да няма причина за тревога.

— След като ти си замесен?

Паркър наля кафе за двамата и сложи мляко и захар на масата.

— Е? — попита Каръл, като си наля мляко. — Каква е историята?

— Всичко тръгна от неизвестната жена от Пискатакуа. Мокси Кастин ме нае да открия коя е и какво е станало с детето й. Не мога да ти кажа откъде съм го научил, но е възможно — само възможно — Ломбарди да е имала някаква връзка с въпросната жена.

— Продължавай.

— Опитвах се да разбера защо една бременна жена би се озовала в Мейн, за да свърши в импровизиран гроб след раждането. Ако е имала роднини тук, отдавна щеше да се е разбрало.

— Освен ако точно те не са я заровили — или пък бащата.

— Но защо им е да крият смърт при раждане? Това не е престъпление, освен ако не се докаже умишлена немарливост.

— Знаеш как е в този щат. Навлезеш ли в затънтената провинция, въобще не можеш да обясниш защо хората правят едно или друго. Та какво те отведе при Ломбарди?

— Казаха ми, че поддържа неофициално убежище за жени, бягащи от домашно насилие. Ами ако онази жена е бягала от бащата на детето си? Ако е била отчаяна? Ако се е бояла да се обърне към щатските институции или „Планирано родителство“ и прочее организации? Дори да не я е виждала лично, Ломбарди може да познава някой, който я е виждал.

— Но не смяташ ли, че Ломбарди би ни потърсила, ако имаше някаква информация?

— Точно това се надявах да я попитам. Може би е искала да предпази мрежата от убежища, защото, доколкото схващам, тя е само една брънка в цялата верига.

— Или?

— Или жената я е принудила да обещае, че няма да я издаде.

— Защо?

— Защото този, от когото е бягала, е бил толкова страшен, че е заплашвал не само нейния живот, но и този на детето й и на всеки, който би й помогнал.

— Много смело предположение.

— И по-смели съм правил.

Каръл отпи от кафето и се задави.

— Това е отвратително.

— Органично, без кофеин.

— И каква му е идеята?

— Кара ме да се чувствам добродетелен.

— Е, щом ти помага. — Каръл не отмести чашата, а предпочете да я държи с ръце, наслаждавайки се поне на топлината, ако не на вкуса й. Пролетта може да беше дошла, но нощите продължаваха да носят белега на зимата. — Що се отнася до Ломбарди, не съм склонна да подам Сребърна тревога, докато не мине още малко време.

Сребърната тревога беше сигнал за изчезнал възрастен човек, при който се поставяха табели по шосетата, подканящи шофьорите да се оглеждат за тях.

— Казах на племенницата й, че нищо не й пречи да разпространи молбата си по таблата за обяви в квартала, Фейсбук, Туитър и прочее — добави Каръл, — а ако Ломбарди не се обади до сутринта, ще задействам процедурите. Хауърд обаче беше категорична, че леля й никога не е показвала признаци на деменция. Ако се е качила в колата си и е потеглила нанякъде, значи е знаела какво прави и къде отива.

— Освен ако не е тръгнала против волята си.

Паркър й разказа за петната и миризмата.

— Знаеш ли — отбеляза Каръл, — много сенки ти се привиждат. Трябва да оставиш безкофеиновото кафе и да пробваш обикновено. Може да ти помогне.

Каръл пробва отново кафето, за да се убеди, че наистина е толкова неприятно, колкото й се беше сторило първия път, след което изля остатъка в мивката и остави чашата.

— Познаваш ли Соланж Кориво? — попита тя.

— Само по име.

— Ще се наложи да й предам всичко, което ми каза.

— Това са спекулации. Сама виждаш колко са ненадеждни.

— Надеждни или не, сега тя води случая и всяка информация й е важна. Очаквай да ти се обади по някое време утре, особено ако Ломбарди още не се е появила. Ще иска да узнае повече за възможната връзка между Ломбарди и жената в гората.

— Аз нямам нищо против, но източникът ми може да има.

— Съмнявам се, че ще й пука. Пие кафето си с много кофеин и яде месото сурово.

Паркър й благодари и я изпрати до колата й.

— Как е дъщеря ти? — попита тя, като отвори шофьорската врата. Беше виждала Сам няколко пъти и веднъж дори я беше возила с включена сирена. Детето остана много впечатлено.

— Добре е.

— Във Върмонт беше, нали?

— Да.

— Далечко е.

— Така е.

Каръл стисна леко ръката му със странно нежен, интимен жест.

— Пази се.

— Ти също.

Паркър проследи колата й с поглед. Обзе го неочаквана самота, от която очите му запариха.