Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (7)

Глава 5

Мария изслуша оплакванията на лорд Стоунвил от повелята на баба му внуците й да се задомят до година, но се усъмни доколко правилна е преценката му. Възрастната дама очевидно бе доста строга.

— Защо толкова се съпротивлявате да изпълните желанието й? — поинтересува се тя. — Все пак баба ви не ви налага да се обвържете с човек, когото не харесвате. А рано или късно всеки се задомява.

— Не всеки — побърза да възрази той. После тонът му се смекчи. — А и не е редно да принуждава братята и сестрите ми да правят такова нещо прибързано. Ами ако не намерят подходящия човек? Някой, към когото да изпитват истински чувства? Да се ожениш без любов е много по-голям ад, отколкото въобще да не се обвържеш.

Загледа се през прозореца с мрачно изражение.

Дали е бил женен преди? Или говори хипотетично? Мария изгаряше от любопитство, но се съмняваше, че той ще е склонен да сподели. Освен това — какво я засягаше нея? Щом си е наумил да „спаси“ себе си, братята и сестрите си от обвързване с брак, така да бъде. Стига да спази своята част от уговорката, на нея й е все едно.

Изпитваше обаче раздразнение заради циничното му отношение към нейното положение. Да не би да смята, че никой няма да се омъжи за нея, ако баща й не я подсигури добре?

Вярно, понякога мотивите на Натан я озадачаваха, но той неизбежно отвръщаше, че би се оженил за нея и без щедрото предложение на баща й. Не й говореше за любов, ала не го бе виждала и да флиртува с други жени; следователно изпитваше към нея истински чувства, макар и не толкова страстни, каквито описваха в книгите.

Свъси вежди. Лорд Стоунвил виждаше света в мрачни краски. Това бе проблемът му. Не притежаваше морал и слагаше другите в същата категория. Отчаянието на баба му бе напълно обяснимо.

— Леле-мале, я погледни! — възкликна Фреди.

През прозореца се виждаше добре осветена група сгради.

— Кое е това селище? — обърна се Мария към лорд Стоунвил.

— Не е селище — отвърна той, докато конят сви по дълга алея, водеща към светлините. — Това е Халстед Хол, моето имение.

Дъхът й секна.

— Но как… Покривите са толкова много…

— Да. — За миг й се стори, че той няма да добави нищо повече. За нейна изненада последва продължение, изречено със странно отнесен тон: — Хенри VIII дал земята на първия маркиз на Стоунвил като благодарност за извършена услуга. Оттогава е собственост на рода ни.

Тя не виждаше логика защо не изглежда щастлив от това обстоятелство. Беше фантастично да притежават подобно впечатляващо имение. При това семейството му го бе получило от крал!

— Ако не възразяваш, бих попитала: колко стаи има?

— Приблизително стотина.

— Приблизително? — смая се тя.

— След сто никой не ги брои. Приемаме бройката на доверие. След петия вътрешен двор и десетата сграда малко се объркваме. Имението наистина е големичко.

Големичко?! Та то бе направо дворец. Винаги бе смятала, че на подобно възхитително място живеят само кралски особи.

— Сигурно струва цяло състояние да се поддържа — обади се Фреди.

— Нямаш дори представа — процеди лорд Стоунвил през зъби. — За пръв път след смъртта на родителите ми го виждам така добре осветено. Само свещите… — Свъси вежди. — Сега, понеже баба е на гости, явно някой се е престарал заради нея. По дяволите!

Защо ли се ядосваше, запита се тя.

— Това е отговорът на всичките ти финансови неволи — обърна му внимание тя. — Продавате го и семейството ти ще има пари поне за три века напред.

— Ще ми се да беше вариант — въздъхна той горчиво. — В Англия е в сила завещаване по определена линия без право на отчуждаване. С други думи наследниците не могат да продадат имота — и аз включително. Дори вещите в сградите не подлежат на разпродажба.

— Дай го под наем на някой крал — предложи Фреди.

— Наистина само по възможностите на крал е да наеме подобен имот. Кой друг разполага с нужните средства? Същевременно имотът не е модерен по съвременните стандарти. Мебелите са стари, а някои — дори вехти. Повярвай — правил съм опити да го дам под наем.

Начинът, по който го изрече, подсказваше, че имението по-скоро му тежи. Това я изненада.

— Без съмнение ти е трудно да притежаваш истински дворец — отбеляза тя суховато.

— Това не е ли като присмял се хърбел на щърбел, госпожице Бътърфийлд? Ако може да ти се вярва, и ти не си потънала в благоденствие. Баща ти е бил собственик на корабна компания, а ти не разполагаш с никакви средства.

— Вярно, но той никога не е живял в палат.

— Нито пък аз през по-голяма част от времето. — Загледа се замислено през прозореца. — Рядко идвам тук. Имението беше затворено.

— Защо?

Последва мълчание и тя се запита дали въобще я е чул. След малко обаче той промълви:

— Най-добре е да оставим някои места да потънат в разруха.

Думите му я шокираха.

— Как така, милорд?

Той видимо се стегна.

— Няма значение. И не ме наричай „милорд“. Така се обръщат към мен слугите. Ти си моя годеница, забрави ли? — Звучеше раздразнен. — Ще те наричам Мария, а ти се обръщай към мен с Оливър.

— На драматурга Оливър Голдсмит ли си кръстен?

— За жалост — не. Кръстен съм на пуритана Оливър Кромуел.

— Шегуваш се.

— Не, за жалост. Баща ми го намираше за забавно, а и с оглед на неговата склонност към… безпътство…

Бог да й е на помощ.

Внезапно я обзе паника. Как ще се преструва на годеница на мъж, собственик на такава къща?!

— Аз съм кръстен на крал Фредерик — обади се Фреди.

— На кой от всичките? — попита лорд Стоунвил.

— Много ли са били? — учуди се Фреди.

— Поне десетина — отвърна маркизът суховато.

— Не знам на кого точно. — Фреди свъси вежди.

В очите на Оливър се появиха весели пламъчета и Мария побърза да се обади:

— Леля Роуз по-скоро се е стремяла името да звучи кралски.

— Точно така — побърза да се съгласи Фреди. — Просто на който и да е крал Фредерик.

— Разбирам — кимна Оливър тържествено, но на устните му се появи усмивка. Насочи поглед към нея. — А ти? На коя Мария си кръстена?

— На Дева Мария, естествено — обясни Фреди.

— Естествено — засмя се Оливър. — Защо ли не се досетих?

— Католици сме — обади се Фреди.

— Майка ми беше католичка — уточни Мария, — но не и татко. Но понеже майката на Фреди също е католичка, и двамата бяхме възпитани като такива.

Не че някога се бе отнасяла сериозно към това. Баща й вечно мърмореше срещу глупостта на религията.

По устните на Оливър се появи дяволита усмивка.

— Значи и католичка на всичкото отгоре? Баба ще получи удар.

Уморена от обидните му коментари по неин адрес, тя подхвана:

— Виж, сър…

— Пристигнахме! — обяви той.

Мария хвърли поглед навън и стомахът й се сви. Халстед Хол се стелеше до безкрай в двете посоки и на зимната лунна светлина сияеше като скъпоценен камък. Предната фасада можеше да се определи като скромна — липсваше грандиозно стълбище и внушителни колони, — ако я нямаше назъбената каменна фасада и бойниците в ъглите. Да не говорим за масивната дъбова врата, която в момента се отваряше, за да ги посрещне. Все едно се бе озовала в двора на крал Артур.

Завтеклите се слуги и прислужници в красиви ливреи обаче определено бяха от този век.

Оливър видимо се напрегна.

— Баба явно е довела и своя помощен персонал. — Изчака кочияшът да спусне стъпенката, помогна й да слезе и я побутна да го хване под ръка. — Баба седна ли да вечеря вече? — Въпросът, зададен с нетърпящ възражения тон, бе отправен към появилия се прислужник.

— Не, милорд.

— Чудесно. Кажи на готвачката, че на масата ще има още трима.

Мария се бе вкопчила в ръката на Оливър, за да не загуби самообладание. Не че никога не бе имала прислуга. След като баща й започна да се замогва, той нае няколко души, но не ги облече в скъпи униформи. Тукашната прислуга пърхаше около тях, поеха пелерината й, палтата и шапките на мъжете сякаш е чест да обслужват „негова светлост“. Това я притесняваше, особено след като Оливър не откъсваше високомерния си поглед от тях.

Минаха под аркада и се озоваха във вътрешен двор между четири стени, всяка с по една-две врати. Той я отведе до втора тежка дъбова врата. Чувстваше се като кралска особа, която развеждат из палат.

Прекосиха огромно преддверие, от чийто размери дъхът й секна.

— Оттук е официалният вход — обясни Оливър. — Средновековният му вид плаши доста.

— Според мен е невероятно красив.

— Баба го обожава. То е едно от любимите й места и винаги настоява да го използва.

Мария я разбираше защо. В двата края на помещението имаше две мраморни камини. Над богато резбованата врата изпъкваше родов герб.

Запленена от всичко наоколо, тя се стресна от гласа зад тях.

— Както виждам, успя да дойдеш навреме за вечеря, Оливър.

Заедно с придружителя и се обърнаха. На върха на стълбището с позлатени перила видя красива млада жена, хванала под ръка сивокоса дама, която изучаваше Мария с нескрит интерес. Зад тях се появиха двама млади мъже и още една млада жена, изглеждаха неспокойни.

— Добър вечер на всички — поздрави Оливър хладно. — Да ви представя годеницата ми. Госпожица Мария Бътърфийлд и братовчед й, господин Фредерик…

Мария си даде сметка, че той не знае презимето на Фреди.

— Дънс — прошепна тя.

— Фредерик Дънс — окопити се Оливър. — Мария, това са братята ми лорд Джарет и лорд Габриел. Сестрите ми лейди Минерва и лейди Силия. И баба ми — госпожа Хестър Плъмтри.

Братята и сестрите му промърмориха поздрави. Възрастната жена кимна на Мария, но очите й останаха впити в крещящо евтината рокля с безсрамно дълбоко деколте.

— Интересно ми е да се запознаем, госпожице Бътърфийлд.

Изрече го страшно сдържано.

— За мен с чест да се запознаем, мадам — обяви Мария.

Надяваше се да не е объркала обръщението. Защо баба му е „госпожа“, а останалите — „лорд“ и „лейди“?

— Мария и братовчед й са американци — продължи Оливър непринудено. — Запознахме се съвсем наскоро. Последва вихрено ухажване, ако разрешите да се изразя така. — Стисна ръката й. — Нали така, скъпа?

— Доста вихрено — потвърди тя, защото не знаеше какъв отговор се очаква от нея.

— Доколкото обитаваната от нея квартира не е най-приветливата, поканих я да отседне тук заедно с братовчед й. — Изрече го предизвикателно. — И без това след сватбата ще живее тук, а разполагаме с предостатъчно място.

Мария едва не се задави от думите му, предизвикали у един от мъжете смях, който почти веднага секна след строгия поглед на госпожа Плъмтри.

Бабата отново обърна очи към Мария, изпълнени със странен блясък. Младата жена недоумяваше какво ще последва. Битката се водеше с оръжия, които тя определено не владееше.

Затова истински се изненада, когато възрастната дама обяви:

— Ще наредя да приготвят кралските покои за гостите ни, ако нямаш нищо против.

— Не разбирам защо въобще си даваш труда да ме питаш за мнението ми — отвърна Оливър с леден тон. — Очевидно си пренесла цялата си прислуга тук без мое знание и без мое одобрение.

— Щом се очаква всички да се задомите в рамките на година, не бива да изглеждате като просяци.

— Най-важното е какво впечатление се оставя, нали? — подметна той подигравателно.

Тя се направи, че не е доловила сарказма.

— Като стана въпрос, трябва да пуснем обява във вестниците за предстоящата ти сватба. Балът във Фоксмур е следващата седмица. Добре ще е на него да обявиш годежа си. Или възнамеряваш да се ожениш дотогава?

Оливър стисна по-силно ръката на Мария.

— Зависи. Вероятно ще има спънки да се сдобием със специално разрешение, защото Мария е католичка.

Госпожа Плъмтри препъна ли се, или на гостенката така й се стори?

Дори да беше така, бързо се окопити.

— Да, вероятно ще е препятствие, но ще успеем да го преодолеем.

— Естествено — отвърна Оливър спокойно. — Мъж с моята титла общо взето получава всичко. Нали каза, че искаш бързо да се задомим?

Госпожа Плъмтри присви очи.

— А семейството на госпожица Бътърфийлд? Не държи ли да присъства на сватбата?

— Родителите й са покойници. Имаш късмет в това отношение, защото едва ли желаеш дъщерята на магазинер и незаконният син на прислужница да присъстват на тържеството.

Мария му стисна ръката. Да, ролята й бе да ужаси достатъчно баба му, та тя да оттегли ултиматума си, но той изкарваше семейството й по-черно, отколкото беше. И, естествено, не спомена нищо за „Ню Бедфорд шипс“, нищо за постигнатото от баща й.

Госпожа Плъмтри изгледа Оливър хладно и промълви:

— С радост бих посрещнала на сватбата всеки от семейството на бъдещата ти съпруга.

Ако се съдеше по мрачното му изражение, не този отговор бе очаквал.

— Кажи ми, Оливър — обади се тъмнокосият му брат, — къде срещна прекрасната си годеница?

Мария изтръпна от коварната усмивка, появила се по устните на Оливър.

— Странен въпрос, Джарет. Всъщност се срещнахме в бордей.