— Не. Просто баба ми си въобразява, че ако аз, братята и сестрите ми се задомим, макар и насилени от нея, ще е спокойна за бъдещето ни. Смятам да й покажа колко абсурдно е това нейно хрумване.

— Като се престориш на сгоден за напълно непозната?

— Дойдох тук да потърся лека жена за ролята. Оказаха се обаче скъпи. А и защо да се захващам с някоя от тях, когато ти ще ми свършиш чудесна работа. — Плъзна доста дързък поглед по цялото й тяло. — Според критериите на баба ми си най-неприемливата жена за мен: американка, без знатно потекло, с нахакано поведение и остър език. Но си достатъчно хубава, за да изглежда правдоподобно, че наистина обмислям да се венчая за теб.

Крайно шокирана, тя нямаше сили да помръдне. Не съобразяваше кое е по-лошо: бездушната му готовност да наеме проститутка, за да подведе баба си, или нанесените й с невъзмутима арогантност обиди.

— Нима си въобразяваш, че след като ме засегна по всички възможни начини, ще се съглася на подобна лудост?

В тъмните му очи се появи весело пламъче.

— С оглед на шансовете ви пред господата в коридора… Да, така смятам. Разбира се, ако искаш да видиш братовчед си на беси…

Той тръгна към вратата.

— Спри!

Той застина с ръка на дръжката и въпросително вирнати вежди.

Този негодяй я впримчи в капан и го знаеше!

Никой в Лондон нямаше да се застъпи за нея, или за Фреди. Както се бе досетил, тук никой не ги познаваше. Дори корабът, с който пристигнаха, вече отплава. Ако ги задържат, английските власти вероятно ще склонят да пишат на леля Роуз, за да потвърди думите им. Но докато пристигне отговорът, ще мине доста време, което тя и Фреди — по всичко личи — ще прекарат в затвора. Тя едва ли ще издържи там седмици наред, а Фреди не би преживял и един ден.

Дори и час!

— Не сме крадци, както си съвсем наясно. Защо не се застъпиш за нас? Ще ти повярват.

Той присви очи.

— Защо да го правя? Какво ще спечеля?

— Удовлетворението, че си постъпил правилно.

— Ти наистина си пленително наивна — изрече той провлачено.

— Нямаш ли морал? — Тя се наежи.

— Никакъв.

Ха! Той направо го призна. При това — без капка срам.

— Нали щеше да ни пуснеш, щом се убедиш в невинността ни? Закле се в честта си на джентълмен.

Той се облегна върху рамката на вратата и скръсти ръце пред впечатляващо широките си гърди.

— За твое нещастие не притежавам никаква чест. Определението „джентълмен“ също не ми подхожда особено.

Игривият му маниер я вбеси.

— Защо ли не те намушках със сабята, когато имах възможност?

Думите й само го развеселиха още повече.

— Тогава със сигурност щеше да увиснеш на бесилото. Щеше да е жалко, защото наистина си много хубава.

Тя потисна женската си суета, готова да се поддаде на комплимента му. Вероятно на всички жени говори така.

— Нищо чудно защо баба ти е вдигнала ръце от теб. Само бог знае на какво изпитание подлагаш горките си родители.

Безгрижното му изражение мигом се стопи.

— Родителите ми не се тревожат за поведението ми. За жалост са мъртви.

Произнесе го нехайно, ала не успя да прикрие тъгата в очите си.

— Моля да ме извиниш — откликна тя веднага, проклинайки прибързания си език. — Ужасно е да загубиш родителите си. Знам го добре.

— Не е нужно да се извиняваш. Отчаяха се от мен доста преди да умрат, така че не беше далеч от истината.

— Въпреки това не биваше…

— Стига, госпожице Бътърфийлд. Това няма нищо общо с предложението ми. Ще се престориш ли на моя годеница, или не? — Тя се поколеба и той продължи малко по-ядосано: — Не виждам защо се съпротивляваш толкова. Не те карам да правиш нищо лошо.

Нахалната му забележка прогони моментното й съчувствие.

— Караш ме да лъжа! Да измамя една жена, за да постигнеш целта си, каквато и да е тя. Това е против всички морални принципи…

— А да заплашиш да намушкаш мъж не е ли? — Усмихна й се хладно. — Приеми го като влизане в роля. Все едно си актриса. Ти и братовчед ти ще поживеете в имението ми седмица-две като гости, незаангажирани с каквото и да било. — В черните му очи се появи пламъче. — Дори ще провеся чучело с моя лик, та да го мушкаш на воля.

— Определено звучи изкусително — побърза да го увери тя.

— А Фреди ще язди, ще ловува и ще играе на карти с братята ми. Доста по-забавно ще му бъде, отколкото в затвора.

— Стига да ме храните, сър — обади се Фреди, — ще ви последвам навсякъде.

— Фреди! — извика възмутено Мария.

— Какво? Проклетата странноприемница, където сме отседнали, е пълна с бълхи и по-студена от свърталище на вещица. А ти така здраво стискаш кесията, че съм полумъртъв от глад през цялото време. Какво лошо да помогнем на този човек, ако най-после ще спим в прилични легла? Толкова ли е сложно да се престориш, че си сгодена за него?

— Вече съм сгодена, благодаря — сряза го тя. — А и Натан… Докато ние мамим горката баба на този мъж, Натан може да е в беда. Нима очакваш да преустановя търсенето само за да се нахраниш прилично?

— И да избегнем бесилото — обърна й внимание Фреди. — Не го забравяй.

— А, липсващият годеник — намеси се лорд Стоунвил хладно. — Чудех се кога ще го споменеш отново.

Тя го изгледа изпепеляващо.

— Как да не го спомена?! Той е причината да съм тук!

— Така твърдиш ти.

Забележката му я предизвика да изригне.

— Слушай, долен, арогантен…

— Добре. Щом настояваш да се придържаш към тази версия, ти предлагам следното: ти ще се преструваш на моя годеница, а аз ще наема човек да потърси твоя годеник. Размяна на услугите. Таен полицейски агент от Боу Стрийт ще ми излезе по-евтино, отколкото да платя на проститутка за две седмици.

— Боже, съмняваш се в самоличността ми, защото не отговарям на представите ти за дъщеря на заможен човек, а същевременно мърмориш колко ще ти струва да наемеш някого. Мислех, че лордовете безделници разполагат с много пари.

— Не всички. — Той въздъхна. — Но положението ми ще се подобри, когато баба се вразуми. Ще ми помогнеш, нали?

Зададе го като въпрос, но блесналият му поглед подсказваше, че това по-скоро е заповед от човек, свикнал да постига своето.

Но пък от друга страна предлагаше да й помогне да намери Натан. Ако може да му вярва.

— Пределно ясно даде да се разбере, че нямаш чест и не си никакъв джентълмен. Защо да вярвам на думите ти? Как да съм сигурна, че когато всичко приключи, няма да ни предадеш на властите?

— Не можеш да бъдеш сигурна — потвърди той.

— Тогава ще рискувам и ще изляза в коридора.

Тя тръгна към вратата.

— Чакай!

Тя спря. Бръснещият й поглед към него установи, че няма и следа от самодоволната му усмивка и високомерно вирнатите черни вежди.

— Ами ако се закълна в гроба на майка ми да спазя думата си? — Впи очи в нейните. — От тази клетва не се отмятам.

Побиха я тръпки. Нещо в отчаяния му поглед прикова вниманието й. Сякаш доловил настроението й, той се окопити. Отново придоби ненавистното й отегчено и нехайно изражение. Дори се запита дали не си с въобразила моментната му уязвимост.

— Госпожице Бътърфийлд, не ме принуждавай да ходя в кабинета на съдия-следователя, където да прекарам часове да обяснявам случилото се. Нямам нито време, нито търпение да го правя.

— Приемаме предложението — обади се Фреди напористо.

— За бога, Фреди… — стъписа се Мария.

— Трябва да го направим, Мопси. Няма да лежа в затвора заради твоите принципи. Освен това той ще ни помогне да намерим Натан. Нали точно това искаш?

Тя въздъхна примирено. Фреди имаше право. Чувстваше се уморена от издирването на Натан; уморена да бъде нащрек всеки миг в този проклет град; уморена да слуша постоянните оплаквания на Фреди. Май беше готова да приеме нечия помощ.

Погледна лорд Стоунвил.

— Колко дълго ще играя тази роля?

— Най-много две седмици. По-вероятно е да отнеме дори по-малко.

Сигурно е луда въобще да обмисля предложението му. Но той я хвана в капан. Пък и ако наистина наеме човек да потърси Натан…

— Добре — склони тя. — Две седмици, не повече. — Той понечи да се усмихне широко и тя добави: — Но трябва да се закълнеш в гроба на майка си да ми помогнеш да намеря Натан, както обеща. И след като изпълня условието ти, ще пуснеш и двамата ни да си вървим и ще сложим край на тази нелепост да ни арестуват за кражба.

— Както желаеш — подхвърли той непринудено.

— Закълни се!

Инстинктът й подсказваше, че наистина става въпрос за клетва, от която не се отмята.

На брадичката му трепна мускул. После той кимна.

— Кълна се в гроба на майка ми да направя всичко по силите си да намеря твоя годеник. Също така след две седмици ще бъдете свободни да си тръгнете.

Тя издиша облекчено.

— Много добре. Приемам предложението ти.

— Чудесно. Стойте тук. — Отвори вратата и повика някого. Появи се едър, непознат мъж. — Наблюдавай ги, докато се върна — нареди му лорд Стоунвил и излезе в коридора.

„Пазачът“ им я изгледа, все едно е качествено парче месо, и Мария му обърна гръб. Забрани си да мисли какво ги очаква сега, когато се оставиха на милостта на лорд без морал. Не искаше да си припомня жестоките сцени от романите, където злодеите държат затворени в къщите си жени и правят непристойни неща с тях.

В тази част описанията бяха лаконични, но Мария наваксваше пропуснатото с въображението си. Доста бе слушала от практичната си леля как мъже и жени общуват в спалнята. Лесно си представяше как злодей от рода на лорд Роктон се настанява между краката на жена и получава исканото.

Или злодей като лорд Стоунвил.

Фреди се приближи до нея, погледна пазача им и прошепна:

— Стоунвил ми се струва свестен и почтен.

Тя потисна истеричния смях, предизвикан от забележката му.

— О, съвсем свестен и почтен. Срещнахме го в бордей, а сега ни изнудва да мамим баба му.

— Поне не ни предаде на властите. А и разбра откъде се е взела чантата. Можеше да ни прати в затвора още щом сабята падна на пода.

Отговаряше на истината. Изслуша ги, без да е длъжен да го прави. Но пък това бе само защото тя „ще му свърши чудесна работа“.

Вратата се отвори. Влезе лорд Стоунвил с разни неща в ръце. Кимна на едрия мъж, който излезе.

Лорд Стоунвил метна върху канапето яркочервена рокля и други дамски аксесоари.

— Преоблечи се. Когато те представя на баба, не бива да си в траур. Ще породи въпроси, а не искам да се досети, че е измама.

Мария предпазливо разгледа какво е донесъл. Белите ръкавици, чорапите и шапката изглеждаха приемливи, но роклята беше крещящо безвкусна — от евтина коприна и с неприлично дълбоко деколте.

— Нали не очакваш да облека това?!

— Според Поли ще ти стане. На ръст си горе-долу колкото едно от момичетата й.

Момичетата й? Поли вероятно е собственичката на бордея. Нищо чудно, че той бе толкова близък с жените тук, както забеляза Мария.

— Другите неща стават, но роклята е скандална.

— Само нея успях да набавя за толкова кратко време — процеди той през зъби. — Утре ще ти купим други, но сега ще облечеш тази.

Възмути се от повелителния му тон, ала не посмя да възрази. С нетърпение очакваше с Фреди да се измъкнат невредими оттук.

Лорд Стоунвил я наблюдаваше нетърпеливо.

— Хайде, сложи я.

— Не преди ти и Фреди да излезете — отсече тя.

— Съжалявам, скъпа. Не бих го извел навън, където нашите приятели са готови да преосмислят решението си да го пуснат. Нито ще ви оставя двамата сами, та да избягате през някой прозорец. — Хвърли й бегъл поглед. — Повярвай, виждал съм повече жени по корсети и фусти, отколкото са годините ти.

— Безусловно ти вярвам — изсумтя тя. — Поне се обърнете.

— Добре. — Той се обърна с гръб към нея, а Фреди последва примера му. — Но побързай. Искам да сме в Халстед Хол навреме за вечеря.

— Прави каквото ти казва — обади се Фреди. — Ще припадна от глад.

— Фреди, ще престанеш ли поне веднъж да мислиш за стомаха си?

Тя разкопча роклята си, за да облече другата. Но нямаше да може да я закопчее сама. Боже, щеше да й е нужна помощ.

— Фреди, ела да ме закопчаеш.

Видя как мускулите на гърба му се напрегнаха.

— Не мога!

— О, за бога. — Лорд Стоунвил се приближи. — Знам, вие американките сте превзети, но чак пък толкова.

Преди да успее да възрази, той започна да закопчава роклята. За неин ужас от лекия аромат на одеколона му и от пръстите, които умело се справяха с копчетата, по тялото й се разля странна топлина. Това не вещаеше нищо добро.

— Доста вещо се справяш с дамски рокли. — Постара се да звучи не принудено. — Явно имаш богат опит.

— Такива сме ние, безпътните — отвърна той суховато. — Постоянни се упражняваме, упражняваме, упражняваме.

Думите му я накараха да се замисли колко ли жени е вкарал в леглото си. Навсякъде ли ги докосваше, както леля й твърдеше, че правят мъжете? В съзнанието й нахлуха различни образи и тя преглътна. Трудно бе да избегне подобни видения, докато пръстите му шареха така нежно и гальовно по гърба й. Не помагаше и фактът, че процес му се забави доста, когато се захвана с най-долните копчета.

— Роклята е прекалено тясна за мен — отбеляза тя леко засрамена.

— Не. Просто проклетите копчета са малки. — Усети дъха му върху бузата си и неволно потрепери. — Дребни са за пръстите на мъж.

Макар и изпълнена със скептицизъм, тя си глътна корема; това явно помогна, защото най-после той се справи докрай. Сега обаче тя осъзна, че роклята е далеч по-скандална, отколкото предполагаше огромна част от бюста й се показваше навън. Съмнението й се потвърди, когато той застана пред нея и очите му се изпълниха с похот.

— Много е подходяща — промърмори лорд Стоунвил.

Гърленият му глас стана причина пулсът й да се учести. А когато погледът му се задържа с интерес върху разголената й плът, веднага й дойде наум едно от предупрежденията на леля Роуз относно ухажорите: Мъжете ще искат да докосват гърдите ти. Не им позволявай.

Тя се изхили притеснено и той вирна вежда.

— Едва ли е като роклите, които си свикнала да носиш.

— Не е. Моите са ми по мярка. С тази няма да мога да хапна.

В този момент и Фреди се обърна и веднага отбеляза:

— Няма да ти навреди да свалиш някой килограм, Мопси.

Тя го изгледа свирепо, но лорд Стоунвил я изненада с думите:

— Братовчедка ти е прекрасна и така. — Огледа я от главата до петите с неприкрито възхищение. — Наистина е идеална.

Страните й пламнаха. Не бе свикнала мъже да й правят спонтанни комплименти. Баща й бе прекалено практичен, а Натан — прекалено погълнат от работата си в компанията. Неопитността й в това отношение предизвика недоверието й към ласкателствата на лорд Стоунвил.

— Имаш предвид „идеална“ да постигнеш целта си.

Той се усмихна.

— Да, и това. — Изчака я да си прибере роклята и другите вещи. После й помогна да наметне пелерината и с доста галантен жест й предложи ръката си. — Тръгваме ли?

За миг тя не помръдна. Умът ли си бе загубила, та поставяше живота им в неговите ръце? Този мъж можеше да направи какво ли не с тях, да ги отведе, където никой няма да ги намери, а нямаше начин да го спрат. Но поне избегнаха затвора.

Хвана го под ръка, а тъмните му очи проблеснаха победоносно.

— Умно решение, госпожице Бътърфийлд — отбеляза той, докато я отвеждаше към вратата. — Няма да съжаляваш.

За жалост тя се съмняваше дълбоко в това.

* * *

Каретата пое, а Оливър си извади часовника и го погледна. Малко след шест вечерта. Отлично. Щяха да пристигнат навреме за вечеря.

Погледна хубавата жена, седналата срещу него. Жалко, че беше с пелерина, защото роклята отдолу очертаваше фигурата й много добре. И още по-жалко, че не му бе позволено да свали която и да е от дрехите.

Докато й помагаше да се облече, едва се въздържа да не прокара устни по чувствените извивки на шията й. Усещането определено беше странно: намираше се достатъчно близко до жена, за да я докосне, а не му бе позволено. Беше свикнал да получава от жените каквото желае; понякога дори те го насърчаваха.

Шията на госпожица Бътърфийлд щеше да е вкусен ордьовър преди пир от деликатеси. Само устните й бяха в състояние да направят един мъж щастлив; да не говорим за изящните й сочни гърди. За миг се впусна във фантазии как я притиска в ъгъла, целува я до забрава, а после плъзва ръка в така достъпната под бюстието гръд…

Потисна ругатня, усетил членът му да се размърдва в панталоните. Изключено бе да съблазни госпожица Бътърфийлд. Освен проблема с нейната девственост, годеникът й можеше да се появи всеки момент и да усложни нещата.

А дори ако тя склони, по-късно ще съжалява. Не биваше да нарушава „моралните й принципи“ и да я тласне паникьосана да побегне.

Братовчед й зяпаше през прозореца, а тя седеше напрегната и видимо нащрек. На изящните й устни нямаше и следа от усмивка, а раменете бяха изправени, все едно се готвеше за битка. Беше решила, че той е злонамерен съблазнител и дори спасяването на братовчед й от бесилото не промени мнението й.

Всичко това обаче доста го интригуваше.

Жените рядко изричаха на глас какъв го намират по характер. Девствените бяха прекалено ужасени, за да го сторят, защото майките им ги бяха предупредили колко е опасен, а омъжените нямаха търпение да споделят леглото му и не се захващаха да корят неговото вероломство. Освен когато говореха зад гърба му и с наслада повтаряха гадните слухове относно смъртта на родителите му. Свъси вежди.

Моля да ме извиниш. Ужасно е да загубиш родителите си. Знам го по-добре от всеки друг.

Усети болезнено свиване в гърдите и се скова. Какво го интересува дали тя съжалява, или не? Или че ненатрапчивото й съчувствие проникна под защитната му обвивка и сгря частица от онова мрачно тъмно място в душата му?

Съчувствието й не означаваше нищо. Тя не бе в течение на клюките за семейството му. Научи ли ги, ще се отдръпне ужасена. Не бе от жените, които биха приели клюките за опасния му характер като възбуждащи; беше прекалено „морална“ за такова нещо.

Отърси се от тези мисли. Разполагаше само с час, за да я подготви.

— Налага се да спомена някои неща, преди да стигнем в имението. — Тя го погледна леко презрително, а той прецени, че така дори е по-добре. Щеше да му помогне да държи хубавицата на разстояние. — Уговорката ни да се включа в издирването на годеника ти, по очевидни причини, трябва да остане тайна между нас тримата.

— И дума няма да пророня — обяви седналият до него Фреди.

— Нито пък аз, естествено — добави тя.

— И не забравяй да се правиш на готова да се омъжиш за мен — уточни Оливър.

— Разбрах.

— Наистина ли? Това означава да се държиш сякаш компанията ми ти допада.

За негова изненада на устните й се появи лека усмивка.

— Ще успея да се справя. — След това, осъзнала, че се размеква, изтри усмивката от лицето си. — Но ти трябва да се държиш отговорно.

— Имаш предвид да не те съблазнявам ли?

Тя го зяпна.

— Не! Исках да кажа… Спомена за някакви неотложни грижи. — В тона й се прокрадна тревога. — Боже, призна, че нямаш нито чест, нито морал!

Твърдеше го пред всички почти през целия си съзнателен живот, но тази вечер съжали. Неочаквано възможността да шокира млади дами вече не му се струваше толкова привлекателна.

— Повярвай, госпожице Бътърфийлд, с мен целомъдрието ти е в безопасност. — Тя го изгледа скептично и Оливър добави: — Не си от типа жени, които предпочитам. Почтените жени само създават излишни проблеми.

— Не се и съмнявам — забели тя очи. — Вижда се с просто око.

Това го свари неподготвен. Тя обаче продължи невъзмутимо:

— Мъж без морал не би се захванал с жена, която го притежава. Тя не би допуснала той да й стори нещо неприлично.

Фреди се закашля. Оливър го разбираше. Госпожица Бътърфийлд умееше да стигне до същината на нещата.

— Да, така е — принуди се да потвърди той. После присви очи и попита: — Какво включва да се „държа отговорно“?

— Обеща да намериш годеника ми и очаквам да спазиш думата си.

— Да, вярно — годеникът ти.

Постоянно го забравяше. Трудно му бе да си представи жена да прекосява океана, за да издири годеника си. Никоя не би направила подобно нещо за него.

Но и той не би го искал. Щеше да означава, че някой държи на него повече отколкото е разумно, като се има предвид характерът му.

— Разкажи ми за Натан — предложи той, макар и малко суховато. — Защо е било толкова важно да дойдеш ти, а не да пратиш човек от компанията на баща ти?

— Вече обясних. Парите на татко са обвързани с компанията. Моите опекуни отказаха да предприемат каквото и да било по отношение на Натан, приемайки, че е прекалено зает да договаря сделката. А аз не разполагам със самостоятелни средства, за да наема някого.

— Човекът можеше да пътува с кораб на компанията, както сте дошли и вие. Щеше да е безплатно.

— Да, но тук щяха да му трябват пари, за да се издържа, докато го търси. С Фреди сме свикнали… да живеем оскъдно.

— Меко казано — промърмори Фреди.

Тя го изгледа свирепо.

— Вярно е — не се предаваше той. — Докато бяхме малки, на чичо му бе трудно да изхранва всички ни. Поне докато не се появи Натан и не се сдружи с чичо Адам. После нещата се оправиха.

— Натан е на трийсет, но бляскаво борави с пари — заяви Мария с гордост. — Татко знаеше отлично как се строят кораби, но Натан умееше да ги пласира.

На Оливър започна да му се прояснява.

— А в замяна баща ти е предложил на Хайът единствената си дъщеря за съпруга.

— Не е така — възрази тя. — С Натан вече бяхме приятели, когато татко заговори за брак. Понеже нямаше син, който да наследи неговата половина от компанията, щеше да я остави на Натан. Татко не го е принуждавал да се ожени за мен. Той само…

— … е направил предложението по-съблазнително — отбеляза Оливър.

— Не беше толкова хладнокръвно…

— Нима? Хайът получава половината от компанията, а ти получаваш съпруг. И тук е често срещана обичайна практика.

И то такава, която го отвращаваше.

— Не съвсем… Татко не… О, как да ти го обясня? Гледаш на всичко толкова цинично!

— Или ти не забелязваш целия цинизъм? — подметна той кротко. — Кажи ми, скъпа, ако Хайът толкова е искал да се ожени, защо не го е направил преди това?

Тя поруменя.

— Защото татко настоя, преди да се венчаем, той да се научи да ръководи компанията.

— И той не възрази?

— Искаше да спечели благословията на татко.

Колкото повече научаваше за „годежа“, толкова повече се ядосваше.

— Ако бях влюбен в някоя жена, нямаше да се бавя да си я подсигуря, със или без съгласието на баща й.

— Да, но ти не съблюдаваш правилата, нали? — скастри го тя.

— Какво ще стане, ако Хайът не се ожени за теб?

— Има възможност да откупи моята половина. Ако не желае, посочените от татко опекуни ще намерят купувач. И в двата случая ще разполагам със средства.

— Тогава за него е много по-изгодно да се ожените, нали?

Поради незнайна причина се вбесяваше от идеята тя да бъде разменена като стока. От подобни сделки никога нищо добро не излизаше.

По лицето й премина сянка.

— Не виждам какво общо има това?

— Интересното е, че ти и аз сме в почти сходни ситуации. Баща ти се опитва да наложи волята си от гроба, а баба прави всичко възможно да го стори, преди да е попаднала там. Но и двамата не желаят да ни дадат никакво право на избор.

— Просто не разбираш. Това е всичко…

— Разбирам по-добре, отколкото си представяш.

— Твоята ситуация е по-различна. — Тя присви очи. — Макар да не я схващам напълно.

— Тогава най-добре да ти я обясня.

— Да. Не бих искала да допусна гаф като твоя предполагаема годеница.

— Не се притеснявай. Ще се справиш. Ако маневрата ми не накара баба да се откаже от изискванията си, няма да го постигна с нищо. Планът ми непременно ще успее.

Към следващата част или към съдържанието

Сабрина Джефрис Истината за лорд Стоунвил (6)

Метаданни

Данни

Истината за лорд Стоунвил

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 4

Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (6)