Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (5)

Глава 3

— Чудесно — обяви Оливър и въздъхна облекчен. До момента вътрешно се колебаеше дали ще успее. Всяка жена, достатъчно смела да насочи сабя срещу него, в най-добрия случай бе непредвидима, а в най-лошия — опасна. — На три и двамата пускаме сабята. Става ли?

Тя кимна и сведе сините си очи към ръката си, стиснала дръжката.

— Едно, две, три — преброи той.

Сабята издрънча на пода.

Портър и Тейт мигом сграбчиха младежа, когото тя нарече Фреди. Той нададе вик и тя се обърна разтревожена към тях. Оливър се наведе, взе сабята и я подаде на собственичката на бордея Поли, за да я отнесе на безопасно разстояние.

— Вкарайте го тук — разпорели Оливър, кимна към вратата на салона и същевременно стисна здраво за лакътя госпожица Бътърфийлд, насочвайки я в същата посока.

— Не така грубо — просъска тя.

— Повярвай, госпожице Бътърфийлд, мога да съм и по-груб. Седни — нареди той и я побутна към един стол. — Опитай се поне за малко да пребориш желанието си да нападаш хората, ако обичаш.

— Не съм…

— А ти — обърна се той към спътника й, — дай тази кожена чанта, която предизвика целия този хаос.

— Да, сър… Тоест, да, милорд…

Оливър взе чантата от младия мъж, пребледнял като платно.

Чантата изглеждаше обикновена: прилична кожа, метален обков по ъглите. Няколкото банкноти вътре не доказваха, че момъкът се е опитал да я открадне. Повечето крадци щяха да задигнат парите и да оставят чантата, за да не събудят подозрения.

— Откъде я взе, Тейт? — попита Оливър.

— От заложната къща на ъгъла. Купих я преди няколко месеца.

Госпожица Бътърфийлд изсумтя и Оливър я погледна мрачно.

— Твърдиш, че принадлежи на годеника ти, така ли?

— Ако огледате отпечатаните букви, ще откриете инициалите му „НДХ“ от едната страна и „Ню Бедфорд шипс“ от другата. Лично поръчах да ги направят.

— Нима?

Тя беше права относно изписаното, но какво от това? Всеки изкусен крадец щеше да огледа добре плячката си, преди да я задигне.

От друга страна тези двамата определено не приличаха на крадци. Бяха прекалено добре облечени, на всичкото отгоре в траур, ако се съди по тъмните тонове. Ню Бедфорд се намираше в Америка, а те несъмнено бяха американци, ако се съди по акцента им.

А това вероятно обясняваше дързостта на дамата. Беше чувал колко са наперени американките. Но чак пък дотам, че да нахлуят в бордей и да опрат върха на сабя във врата на мъж? Да не би да са просто по-сръчни крадци? В такъв случай хрумването да се облекат в черно е хитро. Кой би заподозрял жена в траур в криминално деяние?

Особено такава хубавица. Червеникаворуси къдрици се спускаха около прелестното й лице под черната копринена шапка и воала. Имаше вирнато носле, обсипани с лунички бузи и устни, които те изкушават да ги целунеш. Плъзна поглед по тялото й с вещината на мъж, отдавна свикнал да разсъблича жени. Под плътната пелерина тя определено притежаваше фигура, приканваща да я обладаеш: добре оформени бедра, изкусителна гръд… Точно неговият тип.

Х-м-м-м… Съществуваше ли начин да използва създалата се ситуация в своя полза? Обърна се към Портър и Тейт.

— Пуснете младежа и ни оставете.

— Милорд, според мен… — подхвана Портър.

— Ще си получат заслуженото — увери го Оливър. — Няма да имате основание да се оплаквате.

— А чантата ми? — поиска да узнае Тейт.

— Моята чанта?! — възмути се госпожица Бътърфийлд и скочи на крака. — Как смееш…

— Седни, госпожице Бътърфийлд — нареди Оливър строго. — На твое място бих си държал езика зад зъбите в момента.

Тя се изчерви, но се подчини.

Оливър хвърли чантата на Тейт.

— Вземи я и излез. Ще узнаеш решението ми за тези двамата.

С крайчето на окото си видя как американката се наежва, но поне прояви благоразумието да запази мълчание, докато двамата мъже не затвориха вратата след себе си.

След това обаче скочи от стола и го изгледа свирепо.

— Чантата принадлежи на годеника ми и вие го знаете! Господин Тейт очевидно я е откраднал…

— Познавам Тейт от години, мадам. Има недостатъци, но не е крадец. Щом твърди, че я е взел от заложна къща, най-вероятно е така.

— Приемате думите му за истина и омаловажавате казаното от една дама?

— Дама ли? Такава ли си? — Изгледа я пренебрежително и се захвана да си закопчава ризата. — Нахълтваш в бордей, повела само този младок да те защитава. Опря сабя във врата ми и се опита да го измъкнеш. Как очакваш да приема казаното от теб само защото си жена? — Погледна към застиналия от ужас Фреди. — Вероятно ме смяташ за толкова глупав, колкото и братовчед ти.

Тя пристъпи към него с ръце на хълбоците.

— Престанете да произнасяте така презрително думата „братовчед“! Фреди не е мой съучастник в никакво престъпление.

— Тогава защо с теб е той, а не предполагаемият ти годеник?

— Годеникът ми е изчезнал! — Пое дълбоко въздух. — Казва се Натан Хайът и е бизнес партньор на баща ми. Дойдохме в Лондон, за да го намерим. Татко почина, след като Натан замина и сега трябва да се върне, за да ръководи „Ню Бедфорд шипс“. Писах му няколко писма, но не ми е отговарял от месеци. Разпознах чантата му, когато видях приятеля ви с нея близо до мястото, където са видели Натан за последно и проследихме онзи мъж с надеждата да ни отведе до годеника ми.

— Аха… — Отиде до стола, където бе метнал вратовръзката си и си я сложи. — И очакваш да повярвам на тази небивалица, защото…

— Защото това е истината! Питайте хората в „Лондон маритайм“! Натан дойде тук преди четири месеца, за да преговарят за някакви кораби, но преговорите се провалили, той изчезнал и оттогава никой не го е виждал. Предположили, че се е върнал в Америка. Собственикът на пансиона, където се бил настанил, каза горе-долу същото. — Започна да крачи, видимо раздразнена. — Не е отбелязано да е пътувал с кораб на компанията. И най-лошото: писмата ми си стоят в пансиона неотворени! — Обърна се и го погледна угрижено. — Случило му се е нещо ужасно и вероятно приятелят ви знае какво. Натан никога не би заложил чантата. Подарих му я за Коледа. Не би се разделил с нея.

Отчаянието й звучеше убедително. Цял живот Оливър беше живял в Лондон и бе виждал множество измамници и мошеници. Никой не съумяваше да прикрие закоравелите си пороци под привидно благонадеждна външност. Докато тя…

Забеляза учестеното й дишане, загриженото й изражение. Изглеждаше невинна. Едно от предимствата сърцето ти да е затворено за света е, че долавяш искреността, сблъскаш ли се с нея.

Най-вероятно тя говореше истината. Какъв смисъл да лъже? Нищо не му пречеше да я задържи, докато историята й се потвърди. Той обаче не възнамеряваше да постъпи така. Нейното окаяно положение я правеше идеална за плана му. Но преди да й направи предложение за замисленото от него нетрадиционно споразумение, не беше зле да разбере в какво точно се набърква.

— На колко години си?

Тя премигна насреща му.

— На двайсет и шест. Какво общо има това?

Значи беше невинна, но не дете, слава богу. Баба му не би скрила подозрението си, ако доведе вкъщи току-що завършила ученичка.

— И баща ти притежава корабна компания? — поинтересува се той. Богат човек, който разполага с връзки. Това би било проблем.

— Притежаваше. Да. — Вирна брадичка. — Името му е Адам Бътърфийлд. Питайте, когото искате. В корабната индустрия всички го познават.

— Но дали познават теб, скъпа. Това е въпросът.

— Това пък какво значи?!

— Дотук не си ми дала никакви доказателства, че си негова дъщеря. — Закопча си жакета. — Имаш ли препоръчителни писма?

Тя вирна още по-войнствено брадичка.

— Не очаквах да са ми нужни. Надявах се да открия Натан в „Лондон маритайм“.

— Попитайте в канцеларията на корабната компания — вметна младежът услужливо. — Ще ви осведомят с кой кораб пристигнахме.

— Ще ми кажат с кой кораб са пристигнали госпожица Бътърфийлд и господин Фредерик — отбеляза Оливър. — Ами ако само се представяте за тях?

— Мислите ни за лъжци?! — възмути се тя и почти се задави от гняв.

Нищо подобно, но не печелеше нищо, ако й го съобщи.

— Просто обръщам внимание на факта, че не сте ми дали никакво основание да ви вярвам. В Америка вероятно е по-различно, отколкото в Англия. Собствениците на корабни компании са готови да гарантират за всичките си пътници. Доколкото баща ти е богаташ…

— Така е — подхвърли Фреди. — Чичо Адам разполагаше с куп пари.

— И въпреки това дъщеря му не е наела човек да открие годеника й, както би постъпила всяка почтена дама?

— Тревожех се за него! — намеси се Мария. — Пък и… в момента всички пари на татко са блокирани заради компанията, а това може да бъде уредено единствено в присъствието на Натан.

Боже, нещата се уреждаха от хубаво по-хубаво.

— Значи си тук почти сама, без никакви средства, въпреки богатството на баща ти и известно положение в обществото? — Оливър се чудеше как да изкопчи още информация. — Очакваш да повярвам, че дъщеря на заможен собственик на корабна компания, възпитана да прави каквото й се казва и да уважава нормите на приличието, ще прекоси океана, за да издири годеника си, ще го търси в бордей и ще нападне първия джентълмен, който…

— О, я стига! — скастри го тя. — Обясних вече защо се държах така.

— Освен това — побърза да се включи и Фреди, — чичо Адам не е… не беше като другите богаташи. Започнал е като войник в морския флот. Не си придаваше важност. Обичаше да повтаря, че се е появил на белия свят като беден незаконороден син на слугиня, но ще умре богат незаконороден син на слугиня, а това е по-добре, отколкото да си богат надут задник.

— Фреди, престани! — простена тя. — Не ми помагаш.

— Затова, сър — продължи невъзмутимо Фреди, с което безкрайно развесели Оливър, — Моп… Мария не е като другите жени. Прилича на баща си. Не слуша, когато й казват да седи кротко и да си мълчи.

— Забелязах — отвърна Оливър суховато. Това бе точка в нейна полза. — А майка й? Не е ли научила братовчедка ти на обноски?

— Ако искате да знаете… — вклини се госпожицата напористо.

— О, тя е починала при раждането — побърза да обясни Фреди. — Пък и е била просто дъщеря на магазинер, също като мама, нейната сестра. Чичо Адам ни приюти, след като татко почина, та мама да отгледа Мария. Затова я придружих дотук. — Изпъчи гърди: — За да я защитавам.

— И се справяш отлично — подметна Оливър саркастично.

— Не му обръщайте внимание — нареди му госпожица Бътърфийлд с блеснали очи. — Нищо не се е опитал да открадне, не виждате ли? Влезе заради мен. Да огледа дали чантата е щампована с буквите и надписа.

— Но го заловиха да бяга с чантата. Затова мъжете отвън нямат търпение да го видят на бесилото.

— Те са глупаци! Фреди не е крадец. Повече от видно е.

— Права е — реши да се намеси услужливо глуповатият Фреди. — С два леви крака съм. Хукна ли нанякъде, все се блъскам в нещо. Сигурно затова ме хванаха.

— Именно в такива случаи на глупаците като цяло им се разминава. Хората отвън не се интересуват от истината. Те искат кръвта на братовчед ти.

Върху лицето й се изписа паника.

— Не бива да им позволите да се стигне дотам!

— Бих могъл да кажа добра дума за него, да ги успокоя и да ви измъкна от тази каша, ако…

— Ако какво? — Тя моментално се наежи.

— Ако приемеш предложението ми.

Примамлива руменина плъзна по красивото й лице.

— Не бих се разделила с непорочността си, дори от това да зависи живота ми!

— Споменах ли отнемане на непорочност?

— Е… не. — Тя премигна. — Но като имам предвид що за човек сте…

— Какъв точно? — поинтересува се той развеселен.

— Такъв, който посещава бордей — вирна брадичка тя. — Чувала съм много за вас, английските лордове и вашата поквареност.

— Не желая непорочността ти, скъпа. — Плъзна бърз поглед по тялото й и потисна въздишка. — Идеята е изкусителна, но в момента имам по-големи грижи.

А и никой знатен мъж не е чак такъв глупак, че да съблазни девственица. Няма по-сигурен начин да се види обвързан с интригантка. Освен това той предпочиташе жени с опит. Знаят как да задоволят един мъж, без да се интересуват от чувствата му.

— Вероятно ще те изненадам — продължи той, — но рядко не успявам да намеря жена, която доброволно да скочи при мен в леглото. Не ми се налага насилствено да вкарвам там крадла, пък макар и хубавица.

— Не съм крадла!

— Откровено казано, не ме интересува. Напълно си подходяща за плановете ми, а това е важното.

Тя притежаваше същия нахакан нрав като сестрите му, който хвърляше баба му в отчаяние. От възпитание като това на жената пред него американците определено се възхищаваха, ала англичаните го презираха. Майка й бе дъщеря на магазинер, а баща й — незаконороден американец, участвал в Гражданската война. А същата тази война бе отнела единствения син на баба му. Не можеше и да мечтае за нещо по-добро.

И най-хубавото бе, че тя се намираше в беда; значи нямаше да му струва цяло малко състояние като леката жена, която бе възнамерявал да наеме за целта си. Но понеже я срещна в бордей, щеше да използва и това, за да разстрои допълнително баба си.

— Водя с баба ми битка и възнамерявам да я спечеля. Ти можеш да ми помогнеш. Ще ви измъкна — теб и Фреди — от сегашната деликатна ситуация, но искам да направиш нещо за мен.

— Какво? — Изгледа го изпитателно.

Той се усмихна при мисълта как ще реагира баба му, когато я доведе вкъщи.

— Да се престориш на моя годеница.