Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (12)

Глава 10

През първата си сутрин в Халстед Хол Мария стоеше пред позагубило блясъка си сребърно огледало в спалнята си и дърпаше отчаяно бюстието на отвратителната червена рокля.

— Няма ли начин да намалиш малко деколтето, Бети? — попита тя камериерката, която сплиташе косата й.

— О, съвсем забравих, госпожице. — Бети бързо отиде и взе нещо, което бе оставила на стола при влизането си. — Лейди Минерва ви праща късо наметало. — Метна на раменете й дантелена наметка и закопча копчето. — Съжалява, че никоя нейна рокля няма да ви стане.

— Много мило от нейна страна. — Мария се загледа в отражението си и въздъхна. — Жалко. Съвсем малко смекчава вулгарната рокля.

— Да, госпожице… — съгласи се момичето и се изчерви.

Бети бе страшно плашлива. Откакто се появи рано-рано и завари Мария да си оправя леглото, беше напрегната. Суетеше се и всячески се опитваше да изпълни обичайните си задължения — все неща, които гостенката бе напълно способна да направи и сама.

— Но сте много хубава в нея — добави Бети.

Мария изсумтя.

— Само господарят ти мисли така.

И то, защото очевидно си падаше по добре разголени гърди.

Не можеше да застане пред таен полицейски агент облечена по този начин. Няма да приеме проблема й на сериозно. И непременно ще реши, че тя и Оливър са… интимни. Особено ако Оливър продължи да й мята онези пламенни погледи.

Преглътна. Натан винаги я даряваше с братски погледи, докато Оливър, плъзнеше ли тъмните си очи по тялото й, я караше да се чувства разголена. Ужасно ли беше, че не го намира за толкова неприятно, колкото е редно?

А и онези негови целувки. Страните й пламнаха при спомена за неговите устни върху нейните, за топлия му дъх и предизвиканите чувства. Ето — и в момента краката й омекват. Боже, защо не успява да престане да мисли за това? Въртя се почти цяла нощ и преживяваше отново и отново усещането да се намира в прегръдките му. Пълни глупости! Ласките не означават нищо за него. Не бива да означават нищо и за нея. Та тя има годеник!

Годеник, който никога не я бе целувал по този начин.

Направи неволно гримаса, а Бети се обади:

— Много жалко за дрехите ви, госпожице. Лейди Минерва ни разказа каква буря ви е връхлетяла в океана и как е съсипала гардероба ви.

Мария прехапа устни, за да не прихне. Лейди Минерва очевидно я биваше да измисля всякакви истории. Налагаше се да разбере поради каква причина сестрата на Оливър е искала да я представи в по-благоприятна светлина. Не върви да пита Бети. Ще се наложи сама да се справи.

— Лейди Силия предложи да ви услужи с плетен шал, за да го сложите над пелерината. По думите й ви било студено снощи.

В очите на Мария се появиха сълзи. Сестрите на Оливър бяха толкова мили. Никога не бе имала сестра и остана дълбоко трогната от отношението им към нея.

— Благодари й от мое име, ако обичаш.

— Разбира се, госпожице. — Бети внимателно прикрепяше плитките й на тила с фуркети. — Дано сте спали добре, госпожице.

— Много добре — излъга Мария.

— Твърдото легло не ви ли мъчеше?

— Не.

— Вероятно е миришело малко на застояло, но снощи нямахме време да проветрим добре спалнята. Довечера ще бъде много по-приятно.

Отново я напуши смях. Колко повече да се подобри стая, достойна за принцеса?

Да, мебелите бяха поостарели, столовете поскърцваха, а тапицерията им бе поизносена. Всички сребърни предмети в стаята бяха потъмнели. Но бяха сребърни! Сребърни рамки, купи, огледало. Балдахинът бе от кадифе, а тоалетката и фотьойлите — резбовани. Очевидно стаята бе предназначена за доста по-високопоставен гост от нея.

Затова ли госпожа Плъмтри й отреди тази спалня? За да я сплаши? Или да подчертае предупреждението си за ограничените финанси на Оливър?

Госпожа Плъмтри въобще не подозираше, че Мария с радост би живяла в овехтяло английско имение. Къщата страшно й допадаше. Беше хем красиво, хем — готическо; поочукано, но величествено, като стара дама, съхранила белези от предишната си красота. Сега разбираше кое подхранва фантазията на лейди Минерва да описва толкова живописно подобни къщи в романите си. Та тя живееше в такава.

— Вероятно с радост ще се омъжите за негова светлост — обади се Бети.

Тя не за пръв път правеше опит да узнае повече за внезапния годеж. Боже, прислужниците дори не криеха любопитството си да разберат всичко. Трябваше да внимава, особено след като не бе наясно кои са на Оливър, и кои — на госпожа Плъмтри.

— Да, много съм доволна — отвърна Мария неангажиращо.

— Привлекателен мъж е нашият господар.

Мария я погледна изпитателно. Питаше се дали Оливър налита на прислужничките.

— Отдавна ли работиш за него? — поинтересува се Мария.

— Да, госпожице, в другата къща. След като я продаде, се опасявахме, че дълго време никой няма да ни наеме, но той намери работа на всички в града. Когато отвори отново имението, ни каза, че местата ни при него се пазят. Почти всички се върнахме.

Колко странно; човек уж без морал, а се грижи за прислугата.

— Значи е добър господар.

— Много добър — кимна Бети. — Винаги се отнася любезно с нас. Не вярвайте на гадните клюки, които се носят за семейство Шарп. Страшни хора са. Ако не беше онзи стар скандал, хората нямаше да говорят така злобно за залаганията на лорд Джарет или за състезанията стрелба на лейди Силия.

— Стар скандал ли? — попита Мария, обзета от любопитство.

Страните на Бети пламнаха.

— Извинявайте, госпожице. Мислех, че знаете. Не биваше да го казвам…

— Няма нищо. Какъв…

— Готово. Сега косата ви изглежда чудесно — обяви Бети. — Ако не съм ви нужна повече, ще отида да помогна на другите дами. Вие сте четири, а ние сме само две.

— Добре. Няма да те задържам.

— Благодаря, госпожице. — Бети направи реверанс и побягна.

Стар скандал? Дали има връзка с причудливото хрумване на баба му? Ще събере ли смелост да попита Оливър за това?

Въздъхна, излезе от стаята и пое по коридора. Молеше се да намери мястото за закуска. За щастие попадна на прислужник, който я насочи към трапезарията.

При влизането се изненада да види Оливър — вече закусваше с баба й, сестрите си и Фреди. От лейди Силия бе останала с впечатление, че господарят на имението не е от ранобудните. На Мария й отне доста време да си оправи стаята и вече бе станало почти девет часа.

— А, госпожице Бътърфийлд, ето те и теб — поздрави госпожа Плъмтри. — Оливър точно ми обясняваше каква трагедия е сполетяла сандъците ти. Жалко, че не са ти заели по-елегантна рокля.

Мария вирна брадичка.

— Да, така е.

— Обясних на баба за поръчката на новите дрехи. Ще са готови днес, нали, скъпа?

Тя си пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Да, днес.

Явно цялото семейство се бе включило в конспирацията за дрехите й. Най-добре и тя да участва в играта, особено след като нямаше какво да очаква от Фреди. Той бе прекалено зает да се тъпче с бъркани яйца.

— Смятам да отидем да ги вземем от града — съобщи Оливър. — И ще обиколим магазините, ако ти е необходимо и друго. Съгласна ли си?

Веждите на госпожа Плъмтри се стрелнаха нагоре, но тя запази мълчание.

— Разбира се — отвърна Мария жизнерадостно.

Фреди вдигна рязко глава.

— Не се налага да идвам и аз, нали? Мразя пазаруването.

— Редно е да ме надзираваш — подметка Мария шеговито.

По неизвестна причина Оливър се напрегна.

— Уф, добре. Да си взема ли сабята?

— Върнах му я снощи — обясни Оливър през зъби.

— Ясно — отвърна Мария. Оливър изглеждаше разстроен. Тя погледна към Фреди. — Остави сабята. Оливър ще успее да ни защити, ако се наложи. Убедена съм.

Оливър въздъхна облекчено и тя го погледна озадачено. Напрежението му видимо се бе изпарило. Всъщност той — хрумна й тогава — чака дали тя ще си замине, ако все още се чувства нещастна.

Тази мисъл я хвърли в дълбок размисъл. Откакто разговаря с баба му, изпитваше силно желание да му помогне да надхитри старицата.

За част от секундата се запита дали да не свири отбой в момента. Ако остане, той ще й помогне да открие Натан. Но е вероятно пак да започне да я целува по онзи незабравим начин. Смее ли да рискува?

Налагаше се. Без неговата помощ няма да открие Натан. Все ще успее да отклони няколко целувки, колкото и впечатляващи да са; но ще съумее ли да забрави как накараха кръвта й да закипи и всичко в нея да се разтрепери?

Господи, какво говори това за характера й? Трябва да постави това глупаво увлечение под контрол.

Закуската се оказа напрегната. Бабата на Оливър я засипа с въпроси за семейството й, а тя нямаше представа с кои отговори ще помогне на Оливър. Не обичаше да лъже, но й се видя неразумно да сподели, че общественото й положение е по-високо, отколкото загатна Оливър.

Най-после се нахраниха. Доволна от развоя на събитията, позволи на Оливър да я прегърне през кръста, за да я отведе. Смая се каква наслада изпита от допира му. Излязоха във вътрешния двор и той се наведе към нея.

— Правилно ли разбирам: решила си да не се отказваш от уговорката ни?

— Стига ти да спазиш твоята част от обещаното. Предстои да намерим годеника ми.

— Разбира се — увери я той.

— Защо каза на баба си, че ще купувам рокли в града? Ще заподозре нещо, когато не се върна с нови дрехи.

— След посещението при тайния полицейски агент на Боу Стрийт с теб ще обиколим магазините втора ръка. Предлаганата стока едва ли ще е най-модната, но ще свърши работа.

— Не ми е по джоба…

— Маскарадът е мое дело, значи и разходите са за моя сметка. Ако не желаеш да ги задържиш, ще ги дам на прислужниците или ще ги препродам. Ако ги задържиш, считай ги за бонус за помощта.

— Задържа ли ги, Натан ще ти ги плати веднага щом се венчаем — отвърна тя суховато.

Той я изгледа изпитателно.

— Имаш предвид, щом го намерим. Разполагаш ли с вариант какво ще стане, яко не го открием?

— Не.

Дори не й се мислеше какъв кошмар би последвал.

Час по-късно чиновник ги въведе в претрупания и без прозорци кабинет на господин Джаксън Пинтър. Служителят ги уведоми, че тайният агент от Боу Стрийт, препоръчан от близък приятел на Оливър, скоро ще се върне. И ги остави да чакат.

Оливър седна, а тя започна да снове напред-назад из малкото помещение. Зад остъклени витрини бяха изложени различни оръжия. Това й напомни, че работата на тайните агенти е да издирват и залавят престъпници.

Нещата наистина бяха отчайващи, щом се налагаше да се обърне за помощ към човек, запознат с най-мрачните кътчета на Лондон.

— Това се казва сабя — възкликна Фреди.

— Стой далеч от нея! — предупреди го тя. — Вероятно е много по-остра от твоята.

— Помисли само какво бих могъл да направя с нея — обяви той и я взе в ръка.

— Досега не съм те виждал да правиш каквото и да било със сабя, момче — отбеляза Оливър суховато. — Треперя обаче при мисълта какво би направила с нея братовчедка ти.

Мария го изгледа свирепо, което само разсмя Оливър. Междувременно Фреди бе извадил оръжието от ножницата.

— По дяволите, Фреди, остави я! — нареди Мария.

— Чудесна стомана. — Фреди я размаха във въздуха. — Дори подарената ми от чичо Адам не е толкова впечатляваща.

— Направи нещо — обърна се Мария към Оливър.

— И в отговор да ме съсече? Не, благодаря. Нека кутрето се позабавлява.

Фреди го изгледа враждебно.

— Няма да ме наричаш „кутре“, ако насоча това към теб!

— Не. Тогава ще те нарека „луд“ — спокойно отвърна Оливър. — Но опитай и да видим какво ще стане.

— Не го насърчавай — намеси се Мария разпалено.

Вратата се отвори внезапно, Фреди се завъртя със сабята в ръка и събори лампата от писалището. Стъкленото шише се разби, маслото се разля, фитилът го запали и избухна пожар.

Мария отстъпи с писък, а Оливър скочи и започна да гаси огъня първоначално с крака, после и с жакета си. Из въздуха се разнесоха ругатни; предимно от Оливър, но и Фреди изтърси няколко по-пиперливи.

Най-после Оливър потуши пламъците и тримата се обърнаха към вратата, където стоеше тъмнокос мъж с непроницаемо изражение.

— Ако сте се надявали да привлечете вниманието ми, успяхте — отбеляза той.

— Господин Пинтър, предполагам — каза Оливър, след като хвърли вече съсипания си жакет и ръкавици в кошчето за боклук. — Моля да ни извините за произшествието. Аз съм Стоун…

— Знам кой сте, милорд — прекъсна го новопристигналият. — Но се питам защо подпалвате кабинета ми.

— Господин Пинтър — обади се Мария, — съжалявам за стореното от братовчед ми. Ще платя за нанесените щети.

— Глупости — възрази господин Пинтър. — Лампата димеше адски, а и без това се канех да купя нова. Колкото до обгорялото място на пода, лесно ще се покрие с килим. — Погледна Оливър. — Милордът сигурно ще ми даде някой. Положително му се намира в излишък, след като продаде ергенската си къща в Актън.

Оливър видимо се скова.

— Явно приятелите ми са клюкарствали по мой адрес.

— Прекарвам си дните като поддържам реда и закона — сви рамене детективът. — Моя работа е да знам какво правят благородниците.

Веждите на Оливър се стрелнаха във въздуха.

— Защото нарушаваме законите ли?

— Защото повечето от вас не ги зачитат. Освен ако нямате изгода.

Нещо тъмно проблесна в очите на Оливър.

— Ясно. Циничното ви отношение към благородниците известно ли е на моя приятел лорд Киркуд? Той ви препоръча.

Думите му сепнаха донякъде господин Пинтър.

— Негова светлост ли ви праща?

— Увери ме, че ако някога ми потрябват услугите на таен агент, мога да разчитам на вашата дискретност. Така ли е?

— Зависи какво искате да разследвам.

— Въпросът засяга мен, не лорд Стоунвил — намеси се Мария.

Поради неизвестни причини господин Пинтър не проявяваше особено желание да си има вземане-даване с Оливър.

— Извинете, задето не ви я представих веднага, господин Пинтър — обади се Оливър. — Това е годеницата ми, госпожица Мария Бътърфийлд.

Информацията определено изненада силно господин Пинтър.

— Имате годеница?!

— Не му е истинска годеница — уточни Фреди. — Бабата на лорд Стоунвил…

— Стига, момко — сряза го Оливър бързо. — Да оставим братовчедка ти и господин Пинтър да обсъдят деловия проблем, става ли?

На път към вратата Оливър умело измъкна сабята от ръката на Фреди. На прага спря и се обърна към Пинтър.

— Направете всичко, което поиска. Добре ще платя за усилията ви.

— Според слуховете, милорд, сте затънали до уши в дългове. Сигурен ли сте, че съм по джоба ви?

Мария си пое сепнато дъх. Всеки друг мъж щеше да се обиди, дори да извика господин Пинтър на дуел. Оливър присви очи, ала не демонстрира други признаци на гняв.

— Продадох ергенската си квартира в Актън, както споменахте. Все ми е останала някоя и друга лира.

— Ще струва повече от няколко лири, ако поема случая.

В очите на Оливър се появиха игриви пламъчета.

— Ще го поемете. Мария умее да убеждава. — Закачи сабята на закачалката, откъдето я бе свалил Фреди, и намигна шеговито на Мария. — На ваше място обаче бих държал оръжията по-далеч от нея.

Мария пламна. Маркизът и Фреди излязоха. Господин Пинтър отиде до вратата и извика служителя да почисти. Това й позволи да огледа по-добре тайния полицейски агент.

Беше висок и строен, трийсетинагодишен — по-млад, отколкото очакваше. Облеклото му се свеждаше до черни шевиотени панталони, обикновен сив жакет и бяла ленена риза. С четвъртитата си брадичка и плътните черни вежди приличаше малко на ястреб. Някои жени дори биха го нарекли привлекателен, ако… приемат хладината на безизразното му лице.

Господин Пинтър й направи знак да седне на стола пред писалището.

— Значи сте годеница на негова светлост, така ли?

Очите на господин Пинтър, сиви и проницателни като бръснач, я прецениха бързо с професионален поглед. Слава богу, че беше с пелерина. Иначе кой знае какво щеше да си помисли за нея.

— Всъщност, нещата са по-сложни.

Сутринта, на път за града, с Оливър се разбраха каква версия ще поддържат пред господин Пинтър. Ще продължат с маскарада, дори когато възложат на агента да намери Натан. Фреди очевидно не бе надал ухо какъв е планът, но той рядко слушаше какво става около него.

Тя описа подробно сложните условия в завещанието на баща си. Приключи, но изражението на господин Пинтър ни най-малко не й подсказа какво мисли той. Това доста я обърка.

— Затова — заключи тя, — докато господин Хайът не бъде открит, бъдещето ми виси на косъм.

— А маркизът как се вписва?

Сега предстоеше трудната част.

— Срещнахме се, докато търсех Натан. Едно нещо доведе до друго и се сгодихме. — Донякъде отговаряше на истината. — Затова, надявам се разбирате, колко е важно да открия господин Хайът и да разреша този проблем възможно най-скоро.

— С други думи в момента имате двама годеника и се надявате да ви отърва от единия.

Страните й пламнаха.

— Може и така да се каже.

— Сега ми става ясно защо лорд Стоунвил е готов да заплати за услугите ми. Не може да сложи ръка върху парите на баща ви, докато не открия годеника ви.

— Нещата не стоят така!

Не си бе дала сметка, че обстоятелствата търпят и такава интерпретация.

— Откога познавате негова светлост? — Господин Пинтър присви очи.

Обзета от колебания дали да повтори думите на Оливър пред баба му, или да каже истината, предпочете да отговори уклончиво.

— Не много отдавна.

— Значи не сте наясно с репутацията му пред жените?

Тя вирна брадичка.

— Всъщност знам доста неща. Просто не обръщам внимание.

— Ясно. — Той се наведе напред и я изгледа презрително. — Открили сте как да хванете благородник и да наследите състоянието си, без да се омъжите за мъжа, избран от баща ви. Господин Хайът вероятно е много стар и грозен.

Тя се изпълни с негодувание.

— Нищо подобно! Натан е чудесен представителен млад мъж, за когото всяка жена би се омъжила с гордост!

Тя осъзна допуснатата грешка. Особено след като господин Пинтър се облегна назад с лукаво изражение.

— Всъщност не сте сгодена за лорд Стоунвил, нали?

Боже, никак не я бива да участва в подобен маскарад.

— Аз… Ами… Разбирате ли… Просто…

— … е комплицирано — довърши той суховато. — Досетих се.

Тя хвърли поглед към отворената врата зад гърба си, наведе се през писалището и прошепна:

— Моля ви, не казвайте истината на никого. Важно е да запазите тайната ми, докато открием годеника ми.

— Важно за кого? За вас или за негова светлост?

— И за двамата. Умолявам ви, сър…

— Разкажете ми за годеника си — насърчи я той. — Говоря за истинския. Нужно ми е да знам къде е бил, кое ви навежда на мисълта, че е изчезнал, всичко, което сте научили. — Погледна я строго. — И този път искам истината. Не поемам случай, когато замесените страни ме лъжат.

— Истината… Да, сър… — Тя сведе засрамено поглед.

Описа подробно какво бяха предприели с Фреди и подробно отговори на всичките му въпроси.

— Сега искам да ми обясните какво общо има лорд Стоунвил.

— Той… ми помага.

— Защо?

Защото обвиняват братовчед ми, че е обрал негов приятел.

— Няма общо с издирването на годеника ми — промълви тя напрегнато.

Той я изгледа изпитателно.

— Има, ако цената за помощта му е по-висока, отколкото е допустимо, почтена млада жена да заплати.

Тя веднага схвана намека и силно се изчерви.

— Не е. Уверявам ви.

— Кажете ми, госпожице Бътърфийлд, познавате ли характера на мъжа, към когото сте се обърнали за помощ?

— Достатъчно добре.

— Знаете ли, че майка му уби баща му, а после се самоуби?

Крайно шокирана, Мария остана безмълвна.

Ами ако се закълна в гроба на майка ми да спазя думата си? От тази клетва не се отмятам.

— О, горкият Оливър — прошепна тя.

— На ваше място не бих бързал да му съчувствам — тросна се господин Пинтър. — Оттогава живее разхайтено. Мъжът, на когото сте се доверили да ви помогне, е известен с безбройните си връзки с оперетни танцьорки и леки жени. Обикаля хазартните зали и бордеите на Лондон, докато Халстед Хол се съсипва.

Нещо така силно сви гърдите й, че й бе трудно да диша.

— Къде е станало?

— В ловната хижа на имението. Защо?

Най-добре е да оставим някои места да потънат в разруха.

Сега горчивите му думи придобиха нов смисъл.

— Колко годишен е бил?

— На шестнайсет, май.

Сърцето й се сви.

— Та той е бил момче, за бога! Не изпитвате ли, макар и малко, състрадание? Загубил е родителите си по възможно най-отвратителния начин и на съвсем крехка възраст се е оказал глава на семейство с четирима по-малки братя и сестри. Ако ви бе сполетяло подобно нещо, нямаше ли да се зъбите на света? Или да се отдадете на произволно поведение?

Господин Пинтър свъси вежди.

— Не. Щях да се поуча от трагедията и да водя по-трезв живот. Вместо това той, братята и сестрите му постоянно скандализират обществото с безразсъдното си държание.

Тя се замисли за семейство Шарп. Бяха чаровни, а сестрите му се отнесоха така мило с нея. Припомни си думите на прислужничката за отношението на обществото към тях, и възнегодува.

Изправи се и изгледа тайния агент изпепеляващо.

— Съдите ги, без да ги познавате лично. Как смеете?

Видимо стъписан, господин Пинтър също стана.

— Не съм ви съобщил най-лошото. След смъртта на родителите му той наследи всичко. Според твърденията на някои хора дори е присъствал, ако разбирате какво загатвам.

Побиха я студени тръпки.

— Не, не ви разбирам, сър. Нима намеквате…

— Нищо не намеква — изкънтя леден глас зад нея.

Обърна се, видя Оливър на прага и стомахът й се сви. Очите му бяха присвити. Напомни й за сокол, готов да се устреми към плячката си.

Оливър пристъпи така решително в помещението, че чак лешовете на пелерината му се развяха.

— Господин Пинтър бе съвсем ясен в мнението си за мен. Аз съм негодник и женкар. На мен не може да се разчита. И най-важното: вероятно съм убил родителите си.