Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (28)

Глава 26

Обичам те.

Думите кънтяха в ушите на Оливър, докато я привличаше в прегръдка. Не подозираше колко отчаяно е искал да ги чуе, докато тя не ги изрече, а сега те звучаха по време на всяка сладка целувка, всяка милувка, всяка ласка.

Разказа й всичко. Разголи всяко черно ъгълче на душата си, а тя продължаваше да стои в обятията му, да го целува, да го прегръща и да плаче за него. Беше невероятно.

Щом тя вярва, че той не е дяволът, за който се представяше през всичките тези години, щеше ли той да събере сили да повярва в себе си? Възможно ли бе дори да се превърне в мъжа, когото тя иска? Мъжът, който майка му очакваше да бъде? Ще може ли наистина да промени живота си?

— Обичам те — прошепна отново тя и сърцето му подскочи от радост.

— Боже, Мария, с тези думи откъсваш душата от тялото ми.

— Не ми ли вярваш?

Притисна устни към врата му и пулсът му заби диво.

— Вярвам, че си луда. В това съм сигурен.

— Не по-луда от теб. Не по-луда от влюбена жена.

Ето я отново онази дума; не й бе вярвал, когато я бе чувал от друга, но сега го заливаше с омайно като нектар щастие, каквото не бе изпитвал. Отчаяно искаше да й повярва; искаше да я повали на леглото и да я обладава, докато не се увери, че тя казва истината.

Посегна към копчетата на роклята й, но Мария се дръпна.

— Не. Не бива да го правим точно сега.

— Напротив — сега! — настоя той.

— Господин Пинтър ще се върне и не искам да ни завари…

— Тревожи те какво ще си помисли Пинтър? — прекъсна я той недоволно. — Явно сте си станали много близки с тайния агент от Боу Стрийт, пътувайки насам.

На устните й заигра закачлива усмивка.

— Нали не ревнуваш от господин Пинтър?

— Напротив — промърмори той и я поведе към леглото. — Ревнувам от Джарет, от Гейб и от всеки тип, дръзнал да те погледне.

— Няма защо да ревнуваш. — Обви врата му с ръце. — Ти си единственият, когото обичам.

Ето я пак същата дума. Прониза го право в сърцето. Нима притежаваше сърце? Очевидно — да.

— Това обаче не ти попречи да побегнеш, без да ми кажеш и дума — обвини я той.

— Само защото се опасяваше дали ще си ми верен — отвърна тя нежно.

— Говореше страхът ми. Страхът, че наистина съм наследил характера на баща ми. Страхът, че не съм онзи, когото желаеш.

— И къде е този страх сега?

Погледна го така искрено и доверчиво, че Оливър усети как гърдите му се свиват.

— Изчезна. Един ден без теб ми показа, че желая само теб. — Прокара пръсти през косите й, извади няколко фуркети и остави къдриците да се разпилеят по раменете й. — Скъпа, виждам само теб. Ти си единствената за мен. Никога не бих погледнал друга жена.

Не вярваше, че изрича думи, за които винаги се бе присмивал на приятелите си. Но винаги, когато им се присмиваше, една малка завистлива част от него му нашепваше колко кух всъщност е присмехът му. Сега разбираше и колко празен живот бе водил.

— Как да предпочета друга жена пред онази, която обичам? — добави той.

Мария вдигаше тъмнината, обвила душата му. Само тя виждаше момчето, което — много отдавна — се бе надявало на нещо повече. И мъжът, който сега се надяваше на същото. Само с нея имаше шанс наистина да го постигне.

Брадичката й потрепери и тя стисна с ръце още по здраво врата му.

— Ти… Ти ме обичаш?

Погледна чипото й носле, осеяно с почти незабележими лунички и искрено я увери:

— Искам те през всеки час от деня. Не си представям бъдещето без теб. Идеята да се завърна в празния си дом ми се струва толкова кошмарна, че съм готов да те следвам по целия свят. Кажи ми — това ли е любовта?

Тя му се усмихна сияйно.

— Така ми звучи.

— Тогава значи те обичам, мой остроумен, находчив и прям ангел. Искам да бъдеш моя съпруга. Искам да красиш масата ми, да ме придружаваш на балове и да споделяш леглото ми. — Обзе го непознато досега щастие. — Искам и да имам деца от теб. Много, много деца, които да напълнят всички стаи в Халстед Хол.

Обяснението му в любов й подсказа, че той не й предлага само себе си, но и всичко, което бе пренебрегвал досега; всичко, за което сега бе готов да се грижи и да приведе в ред. Той имаше потребност да въведе този ред.

— Не всички стаи, надявам се — засмя се тя. — Та те са най-малкото триста!

— Тогава трябва да се захванем още сега — имитира той шеговития й тон. Сърцето му бе на път да се пръсне. Отново посегна към копчетата по гърба на роклята й. — Тези неща не се оставят за последния момент.

Тя започна да развързва вратовръзката му.

— Явно ще бъдеш доста похотлив съпруг…

Свали роклята й.

— Дори представа нямаш колко — промърмори Оливър и погали вече разголената й гръд.

Мария простена и се притисна към него.

Не говориха повече, докато се разсъбличаха. Усещането бе страшно непознато за него. Онази част от ума му, която постоянно будуваше, докато люби жена, сега си бе дала почивка.

Чувстваше се като младеж, нетърпелив да обладае великолепното й тяло, да проникне в нея, за да й демонстрира дълбочината на чувствата си.

Точно се наведе, за да целуне шията й, когато тя го отблъсна и скочи от леглото.

— Не заключих вратата!

Той я хвана през талията и я притегли да легне отгоре му.

— Никой няма да дойде, скъпа. А ако случайно стане, това само ще ускори тръгването ни към олтара. Мен ме устройва напълно.

Погледна го озадачена.

— Защо винаги ме прелъстяваш, когато някой ще ни завари? Първо ме целуна, когато знаеше, че баба ти ще влезе в салона. После ми се нахвърли в каретата, едва ли не пред очите на половин Лондон, а след това…

— Как да ти обясня? — ухили се той. — Възнамерявам до края на дните ми само ти да си в леглото ми, затова трябва да те науча на всичко, което знам. — Плъзна ръце по едрата й гръд. — Ето първия урок: люби ме, скъпа моя годенице. Сега, когато си легнала върху мен така съблазнително, пусни ме в себе си.

По страните й плъзна очарователна руменина.

— Може ли да го направя?

Той се засмя.

— И отгоре е не по-малко хубаво, повярвай ми.

На лицето й имаше изписано любопитство, докато се отпускаше на петите си, за да се намести по-добре. Той протегна ръка и докосна деликатната зона между краката й.

— Хайде, ангел мой, люби ме, преди да полудея.

С несигурна усмивка тя се надигна, а щом усети члена му, наместил се пред интимните й част, бавно се отпусна.

Тялото й подхвана ритъм, от който той се изпълни с блаженство. Не откъсваше очи от разпилените й по раменете коси и сияещото й лице. В този миг прозря защо мъжете се женят. Усещането да обладаваш тяло, което обожаваш, беше фантастично.

Съвсем скоро двамата се потопиха в обзелата ги страст. Ритъмът на движенията им стана по-бърз и той се изплаши дали няма да се освободи, преди тя да е намерила своята наслада. В момента, когато усети, че повече не издържа, тя отметна глава и извика. И двамата едновременно потрепериха от конвулсии. Той изля семенната си течност в нея, като се молеше да са заченали дете. Искаше този миг да бъде съхранен завинаги в образа на подскачащ весело син, или на смееща се дъщеря.

Мария се отпусна върху него. Задоволена, едва дишаше. Сърцето му ликуваше. Неволно се засмя. Ако не внимава, тя ще го превърне в същество, готово по повод и без повод да лее романтични стихове.

Тя вирна вежди.

— Кое е толкова смешно, сър?

— Щастлив съм — отвърна той. — И ще бъда още по-щастлив, когато намерим човек в расо, за да използваме изваденото специално разрешение.

— Ами ако размисля и реша вместо това да стана твоя метреса? — подразни го тя. — Така ще запазя наследството си.

Думите й го върнаха в действителността. Какво бе станало при срещата й с Хайът?

— Това ли искаш? — попита той.

— Не — отвърна тя нежно. — Искам теб.

— Желанието е взаимно. — Претърколи я, така че сега тя бе под него, целуна я по шията и добави: — И те искам отново още сега.

В този миг на вратата се почука. С разтревожено изражение тя докосна устните му с пръст. Той го взе между зъбите си и плъзна език по връхчето. Не спираше да наблюдава как сапфирените й очи потъмняват от възбуда.

Отново се почука. Той изруга едва чуто.

— Какво има? — провикна се тя.

— Фреди вътре ли е, Мария? Стори ми се, че чух гласове.

Разпознал гласа на Пинтър, Оливър свъси вежди.

— Не е тук — отвърна тя и се опита да се надигне, но Оливър я възпря и започна да обсипва брадичката й с целувки.

— Нямаше го в пекарната — продължи Пинтър. — Собственикът на странноприемницата каза, че се е върнал, но пак излязъл. Не знаеше накъде е тръгнал.

Оливър зарови лице в рамото й и тихо изръмжа от раздразнение. Тя прехапа устни, за да не се разсмее.

— Вероятно е отишъл да търси храна. Провери в съседните гостилници. Едва ли е далеч.

— Защо не дойдеш с мен да…

— Не мога — прекъсна го Мария. — Не… Не ми е добре.

— Да извикам ли ханджийката? — попита той със смесица от тревога и подозрителност.

— Не! — бурно възрази тя. — Не съм облечена.

— Което ме радва — прошепна Оливър в ухото й.

— Иди… Иди да потърсиш Фреди, докато си почина — предложи тя на Пинтър. — Сигурно ще съм по-добре, докато се върнеш.

— Добре — съгласи се Пинтър. — Но ми се ще да тръгнем най-късно по обяд. Трябва да се срещнем с адвокат, преди Хайът да заведе дело срещу теб.

— Дотогава ще съм се оправила — извика тя към вратата. — Ти само намери Фреди.

Едва когато стъпките се отдалечиха, Оливър се обади.

— Какви ги приказва Пинтър? Какво дело?

— Нищо, нищо — промълви тя и започна да целува гърдите му.

Той обаче долови, че тя просто иска да го разсее. Нещо не беше наред.

— Кажи ми какво стана — настоя Оливър.

— Предпочитам да не говорим за това.

Той я погледна строго.

— Казах ти всичко, което искаше да знаеш за мен. Сега е твой ред.

— Обещай, че няма да предприемеш нищо.

Не ти обещавам, скъпа. Познаваш ме достатъчно добре.

— Тогава ще си мълча. — Тя вирна брадичка по начин, който той вече добре познаваше.

— Е, щом е така, ще попитам Пинтър — отсече той и понечи да стане.

— Чакай!

Погледна я очаквателно.

— Ти си проклет, арогантен…

— Така е. Какво стана с Хайът?

Тя изруга тихо, облегна се на таблата и придърпа чаршафа над голото си тяло.

Докато му разказваше за подлата измама на Натан, Оливър едва сдържаше гнева си. Но когато стигна до частта как ще я съди за развалянето на годежа, кръвта му кипна. Скочи от леглото.

— Ще го убия с голи ръце!

— Не, няма. Затова не исках да ти кажа. Ако се намесиш, нещата ще станат още по-лоши. Няма да позволя на Натан да открадне моята половина от „Ню Бедфорд шипс“ и няма да допусна ти да се разправяш с него, докато си афектиран, защото само ще му развържеш ръцете.

— И как смяташ да действаш?

— Господин Пинтър ще наеме адвокат. Той ще намери начин.

Оливър свъси вежди.

— Като твой съпруг имам право на глас.

— Още не си ми съпруг — напомни тя. — И няма да бъдеш, докато проблемът не се реши. Не желая да въвличам теб, или семейството ти в тази история. Не желая да ви забърквам в пореден скандал.

— Добре — промълви той.

Не възнамеряваше обаче да стои настрана. Просто щеше да смени тактиката. Ще я успокои, доколкото може, а после лично ще се погрижи за негодника.

— Обещаваш ли да оставиш нещата на мен и на адвоката?

— Обещавам да не го удуша, докато не ми разрешиш. Нищо повече.

— Обещаваш ли да не се намесваш и по друг начин? — продължи да настоява тя.

— Толкова много обещания искаш да изтръгнеш от мен. — Целуна я, а после се заигра с гърдите й. — Ще бъда много по-сговорчив, ако… ме предразположиш.

На устните й се появи усмивка.

— И как точно?

Оливър положи всичките си умения, за да я задоволи по начин, който тя не си бе представяла за възможен.

След това и двамата се почувстваха изцедени. Той се отпусна до нея и се престори на заспал. Съвсем скоро тя също се унесе.

Той стана бързо и започна да се облича. През цялото време я наблюдаваше дали няма да се разбуди. За щастие явно бе изтощена от предишната нощ, защото въобще не помръдна.

Дело за нарушаване на дадена дума можеше да продължи години. Освен това щеше да навлече на Мария и семейството й доста неприятности. Време бе да й докаже, че е в състояние да се грижи за нея; че е мъжът, когото тя иска до себе си; че е достоен за любовта й.

Знаеше как да се разправя с типове като Хайът. Ненапразно бе внук на Хети Плъмтри.

За жалост имаше само един начин да е сигурен, че Хайът ще излезе от живота й завинаги. Потупа джоба на жакета, за да се увери, че кадифената кутийка за бижута е още там и тръгна да търси Натан Хайът.