Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (4)

Глава 2

— За бога, Фреди, не изоставай! — просъска Мария Бътърфийлд на върлинестия си братовчед, докато крачеше по калната улица.

Набелязаната „жертва“ пред тях налагаше бързо темпо. Не стига, че трябваше да понасят отвратителното английско време, но ако загубят и „водача“ си, нямаше да успеят да намерят Натан Хайът. В никакъв случай не биваше това да ги сполети, особено след като пропътуваха разстоянието от Дартмът, Масачузетс, за да си върне годеника.

— Сигурна ли си, че кожената чанта в ръцете на този тип наистина е на Натан? — едва успя да попита останалият без дъх Фреди.

— От двете страни има отпечатани букви, точно каквито бях поръчала да направят на неговата. А и този мъж беше в района на „Лондон маритайм“. Там са видели Натан за последен път преди три месеца. Стига ми само да я погледна по-отблизо, за да съм напълно сигурна.

— И как ще успееш? Не очаквай аз да го направя. Отказвам да си имам вземане-даване с някакъв си английски дявол.

— Нали сабята на кръста ти служи да ме браниш?

Всеки ден, откакто пристигнаха в Лондон, Фреди излизаше, препасал напъхана в ножница старата сабя на баща си. Привличаше всеобщо внимание, защото вече никой не ходеше със сабя на кръста.

— Тя е, за да брани мен — уточни Фреди. — Чух, че тук са готови да се дуелират за щяло и нещяло. Не съм дошъл отнякъде си, та някой да нащърби любимата ми сабя.

— Дойде, защото по-големите ти братя се грижат за своите семейства, а и леля Роуз щеше здравата да те смъмри, ако не беше ме придружил! — Фреди поруменя и тя смекчи тона: — Но едва ли ще се наложи да се дуелираш. Ще убедим онзи да разгледаме кожената чанта на спокойствие. Ще го направим, след като видим накъде се е запътил. Все се надявам да ни отведе при Натан.

— А аз се надявам да ни отведе до пекарна с пайове. Хапнахме за последно преди повече от три часа. — Сякаш по даден сигнал коремът му изкъркори. — Нали не си решила да ме умориш от глад?

Тя въздъхна. Фреди постоянно говореше за храна. По думите на леля Роуз всеки млад мъж на двайсет и една яде като ламя, но в момента Мария предпочиташе той да яде колкото врабче. Имайки предвид колко бързо Фреди „поглъща“ наличните им средствата; „защитникът“ й излизаше доста скъпичко.

Мечтаеше си Натан да беше останал в Америка, където му е мястото; мечтаеше си и баща й да не беше починал…

Налегна я тъга. Още не можеше да повярва. Вярно, от известно време баща й изгуби обичайната си жизненост и енергичност, но тя не очакваше той да почине внезапно на шейсет и пет години.

Хрумна й нещо обезпокоително. Ако Натан не е получил последните й писма, значи дори не знае нито за смъртта на баща й, нито че сега той е единствен собственик на „Ню Бедфорд шипс“, при положение че се венчаят, както бе планирано.

Ами ако не се ожени за нея? Това ли е причината да не получи никакви известия от него през последните няколко месеца? Да не би да се е възползвал, за да се измъкне от тяхното вричане?

Всеки мъж на негово място щеше да се отчая от постоянните настоявания на баща й Натан да докаже, преди да се ожени за жената, която щеше да наследи половината компания, че е достоен да я ръководи. Именно тези изисквания пратиха Натан в Англия да продаде изгодно клипери на „Лондон маритайм“. Възможно ли беше да се е отказал?

В очите й се появиха сълзи. Не. Не би постъпил така. Та той бе мъж на честта. Връзката им не бе толкова страстна, колкото на други двойки, но все пак държеше на нея, както и тя — на него. Очевидно се бе случило нещо ужасно. Той никога не би загърбил задълженията си. Тя бе длъжна да го намери. Не беше готова да загуби и него.

Но фактът, че кожената чанта се намираше в ръцете на друг, не вещаеше нищо добро. Натан никога не би се разделил с нея. Онзи тип пред тях най-вероятно я бе откраднал.

Ускори крачка и сърцето й заби по-учестено. Довършен от подлите англичани, Натан вероятно лежи мъртъв в някое поле. Ако е така…

Няма да мисли за това в момента, защото ще се срине.

— Мопси… — обади се Фреди.

— Не ме наричай така! Вече не сме деца.

На всичкото отгоре Натан намираше обръщението за неподходящо към дама. Държеше на тези неща, защото бе израснал във висшето общество на Балтимор, преди да се прехвърли в малкия Дартмът преди шест години като партньор на баща й.

— Извинявай, Моп… Мария — промърмори Фреди. — Все забравям. — Приближи се по-плътно до нея. — Все пак според мен не е редно да сме навън по тъмно. Тази част на града не изглежда особено безопасна. А онези дами ей там са… малко… разголени.

Сериозно съсредоточена да не изпуснат мъжа пред тях, тя не бе обърнала внимание какво ги заобикаля. Огледа се и сърцето й се сви. По прозорците наоколо стояха надвесени оскъдно облечени жени. Гърдите на повечето почти изскачаха от деколтетата.

Спомените как прибираше баща си от подобни места, където всички други отказваха да стъпят, я сковаха.

— Ей, господине — подвикна една от тях на Фреди, — обещавам моите номера да ти харесат много.

— А аз ще съм твоя за половин лира, скъпи — подхвърли друга.

Мария не разбираше напълно смисъла на думите им, но ако съдеше по руменината, плъзнала по обсипаните с лунички бузи на Фреди, предложенията определено бяха доста… непристойни.

— Да се връщаме в пансиона — продължи Фреди.

— Не още. Онзи отпред явно стигна крайната си цел и спира. Ето ти случай да погледнем кожената чанта отблизо.

Проследиха с поглед как мъжът се шмугна в една от сградите и приближиха входната врата. Отвътре се чуваха необуздан смях и звуци от цигулка. През открехнатата врата се виждаха танцуващи двойки и такива, ангажирани с… разюздано поведение.

— Не бива да влизаш вътре — отсече Фреди. — Не е подходящо за почтени жени.

— Виждам. — Тя потрепери и се загърна по-плътно с черната си пелерина. — Несъмнено е бордей.

— Мопси! — Страните му пламнаха и добиха цвета на разрошената му коса. — Не бива да говориш така!

— Защо? И двамата знаем, че всяка събота вечер татко посещаваше такъв. — Обърна се към него. — Защо не влезеш ти? Няма да направи впечатление, ако вътре се появи мъж. Намери чантата и огледай дали е на Натан.

— И ако е неговата — какво?

— Придумай мъжа да излезе, за да говоря с него. Сплаши го, че майка му е отвън и ще влезе, ако не се подчини. Никой млад мъж не би го искал. — Фреди изглеждаше скептичен и тя въздъхна. — Ако го направиш, ще ти купя колкото пая кажеш.

— Добре. — Изтегли сабята си и й я подаде. — Вземи я. Не бива да стоиш беззащитна на улицата.

Жестът му да се раздели със скъпоценната си сабя я трогна.

— Благодаря. — Побутна го. — А сега влизай.

Фреди заизкачва стълбите с дълбока въздишка. За да остане незабелязана, тя се оттегли в сенките и едва се удържа да не се разсмее, долавяйки с какво колебание пристъпва братовчед й. Всеки негов връстник би влязъл охотно в бордей, но както обикновено Фреди мислеше само за храна. И независимо колко поглъщаше, оставаше слаб като върлина, а на нея роклите й отесняваха. Не беше честно.

Впрочем като цяло животът не беше честен спрямо жените. Ако беше мъж, тя щеше да бъде наследник на компанията на баща си и той никога нямаше да привлече външен човек.

Вярно, тя харесваше Натан. Беше умен и доста привлекателен; за подобен тип мъж всяка жена би минала през огън, за да го направи свой съпруг. А и тя не разполагаше с големи шансове да се сдобие с друг добър съпруг в Дартмът. В малкото рибарско градче имаше едва неколцина образовани ергени, а колоритното минало на баща й с нищо не допринасяше да се омъжи за истински джентълмен.

Понякога се питаше дали Натан въобще би я приел за своя бъдеща съпруга, ако не беше наследница на „Ню Бедфорд шипс“.

Не, не беше справедливо да разсъждава така. Той винаги се държеше прекрасно с нея. Не по негова вина няколкото разменени целувки не се оказаха разтърсващи. Явно тя бъркаше някъде; или очакваше прекалено много от него.

Баща й изглежда беше прав. Наистина прекаляваше с четенето на готическите романи на Минерва Шарп. Едва ли съществуваше чаровник като виконт Чърчгроув или храбрец като херцог Улфплейн; или някой толкова омайващ, колкото злосторника маркиз Роктон.

Свъси вежди. Как е възможно да мисли за Роктон в такъв момент? Достатъчно лошо е, че тайно се зарадва, когато той се измъкна от лапите на правосъдието в края на романа. Да фантазира за злодей, вместо да мисли единствено за Натан, й се стори обезпокояващо.

Да не би да не е нормална жена? Определено е по-дръзка и със собствено мнение от повечето познати й жени. И обожава да чете за убийства и избухнали скандали. Баща й го смяташе за „неестествено“.

Въздъхна неволно.

Внезапни викове отвътре „Спри!“, „Крадец!“, „Спрете го!“ я изтръгнаха от мислите й. Боже, да не би Фреди… Едва ли е…

Направил го е, естествено! Фреди не разсъждаваше!

Завтече се по стълбите със сабята в ръка и нахлу вътре точно навреме, за да види как мъж препречва пътя за бягство на Фреди, който стискаше чантата като щит към гърдите си.

— Хванах те, крадецо! — изкрещя мъжът.

Сърцето й се сви.

На няколко крачки зад Фреди стоеше господинът, когото проследиха. Беше полуразсъблечен и с почервеняло лице. Зад него набъбваше тълпа от посетители, любопитни да видят какво става. В коридора започнаха да се появяват и разголени в една или друга степен жени.

— Поли, извикай пристава — нареди застаналият пред Фреди мъж на една от жените.

О, не! Това бе истинско бедствие!

Двама от „гостите“ приближиха Фреди, който мърмореше:

— Само исках да я разгледам, това е всичко…

Тя вдигна сабята и я насочи към най-близкия тип.

— Пусни го! Иначе ще те разполовя като портокал!

— Като портокал ли? — обади се глас вдясно от нея. — Това ли е най-страшната ти заплаха, скъпа?

При вида на високия мъж, появил се откъм салона, я обзе паника. Беше без жакет и вратовръзка, а ризата му зееше разкопчана до средата на гърдите. Самоувереният му вид обаче подсказваше, че е в състояние да контролира всяка ситуация, независимо как е облечен.

— Стой назад! — насочи тя сабята към него, докато наум се молеше да успее да си послужи с проклетото оръжие. Не подозираше, че сабята е толкова тежка. — Просто ми дайте братовчеда, сър, и ще си вървим.

— Нейният „братовчед“ се опита да ми открадне кожената чанта, милорд — обади се мъжът, когото бяха проследили дотук.

Милорд?! Пулсът й се ускори. Високият тип не приличаше на онези, които си представяше, когато четеше романите на госпожица Шарп, но определено притежаваше тяхната арогантност. Тенът му бе смугъл, а от впитите му в нея очи я побиха тръпки. Ако е благородник, тя и Фреди бяха загазили здравата.

— Вие дръжте жената, лорд Стоунвил, а ние ще се погрижим за съучастника й. Ще предадем крадците на пристава, щом пристигне.

— Не сме крадци! — Тя насочи острието към мъжа зад Фреди. Едва държеше тежката сабя. — Ти, господине, си крадец! Кожената чанта принадлежи на годеника ми! Нали, Фреди?

— Не съм сигурен — отвърна Фреди плахо. — Изнесох я в коридора, за да я разгледам по-добре, а този се развика. Не знаех какво да предприема и побягнах.

— Много правдоподобно звучи, няма що — присмя се онзи, когото бяха следили.

— Слушай, Тейт — обади се лорд Стоунвил, — ако госпожица…

Обърна въпросително вдигнатите си черни вежди към нея и тя отговори, без да се замисли:

— Бътърфийлд. Мария Бътърфийлд.

— Ако госпожица Бътърфийлд ми даде сабята, обещавам да разреша възникналия спор удовлетворително за всички.

Да не би да очаква от нея да повярва, че полуоблечен лорд в бордей ще отсъди справедливо? Английските лордове от книгите спадаха към две категории — почтени джентълмени и развратни злодеи. Този приличаше по-скоро на злодеите, а тя не бе глупачка, готова да се остави в ръцете на такъв човек.

— Имам по-добър план. — Със силно разтуптяно сърце тя пристъпи напред и опря върха на сабята във врата на лорд Стоунвил. — Или им кажете да пуснат братовчед ми, или ще ви пронижа.

Той дори не трепна. По лицето му се изписа необяснимо веселие, когато обгърна с ръка острието.

— Нямаш никакъв шанс, скъпа.

Тя замръзна. Не смееше да мръдне, за да не пореже дланта му.

— Чуйте ме добре, госпожице Бътърфийлд — продължи той със спокоен, овладян тон, от който тя настръхна. — Вече сте уличена в кражба. Освен това заплашихте да нападнете благородник. И за двете престъпления наказанието е бесило. Склонен съм да омаловажа нападението, но само ако пуснете сабята. В замяна ще позволя да изложите доводите си в своя защита и на „братовчед“ ви относно кражбата. — Изрече думата „братовчед“ с неподправен сарказъм. — Ще ви изслушам и ако обяснението ме задоволи, двамата ще бъдете свободни да си вървите. Ясен ли съм?

Беше я впримчил в капан и го знаеше.

Полагайки старание уплахата й да не проличи, тя попита:

— Заклевате ли се в честта си на джентълмен да ни пуснете, ако обясним всичко?

Ако той прояви разбиране, значи не е злодей. Освен това тя нямаше кой знае колко голям избор.

На устните му се появи тънка усмивка.

— Кълна се. В честта си на джентълмен.

Тя погледна към Фреди, вече на път да припадне. И отново обърна очи към лорд Стоунвил.

— Отлично. Постигнахме споразумение.