Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (20)

Глава 18

— Ще го убия — закани се Оливър тихо, докато наблюдаваше как брат му се отдалечава с Мария.

Джарет и другите млади мъже поеха към балната зала, следвани по петите от Силия и Минерва, а той остана до баба си.

— Тя е американка — отбеляза хладно госпожа Плъмтри. — Знаят как да се държат единствено, ако се намират в някоя колониална ферма. Не си дава сметка, че е редно да танцува с теб, но пък и трябва да отбележа: ти доста се позабави да я поканиш.

— Тя ми е годеница — изгледа той свирепо баба си.

— Но ти определено не се отнасяш с нея като към такава. Имам предвид къде беше снощи…

Страните му пламнаха.

— По дяволите, бабо…

Тя отново го перна с ветрилото.

— Откъде се взеха тези отвратителни маниери?

— Ще престанеш ли! — Той грабна ветрилото. — Кълна се: понякога ти и Мария сте в състояние да докарате човек до лудост.

Тя само изсумтя и си взе обратно ветрилото.

— Добре би било да се отпуснеш малко — посъветва го тя. — Ще се отрази добре на душата ти.

Той се изсмя насмешливо.

— И двете с Мария си ви бива. И тя се е замислила за спасението на душата ми. Как да й обясня, че каузата е загубена?

— Нима? — попита баба му тихо.

Има още надежда за него, чу той Мария да говори за неговия прототип Роктон. Винаги има надежда.

Звучеше досущ като нещо, което баба му би казала, затова й хвърли изучаващ поглед. Нима бе поомекнала по отношение на Мария?

Баба му се намръщи.

— Не мога да повярвам, че даде на момичето перлите на Прюданс!

Успокои се. Баба му никога нямаше да приеме Мария като подходяща за негова съпруга.

— Мога да правя с тях каквото поискам.

Истината бе друга: първоначално възнамеряваше да й ги даде само като аксесоар за вечерта. Но когато я видя във вечерния тоалет и усети смущението й от неодобрението на баба му, нещо в него се преобърна.

Как по-добре да увери баба си в намерението си да се ожени за Мария? Само поради тази причина даде перлите на Мария.

— Да отидем да намерим Фоксмур предложи Оливър. — Искам да говоря нещо с него. А ти трябва да се разбереш със съпругата му кога да обявиш годежа ни.

Не е нужно да довеждаш фарса докрай. Още сега имаш възможност да го прекратиш.

— А ти да се откажеш от ултиматума си.

— Никога — отсече тя.

— Ти избираш — изгледа я той непреклонно. — Но ако ти не съобщиш новината, аз ще го направя.

Да я накара да проумее, че няма да се откаже бе единственият начин да я принуди тя да се предаде. Нещата щяха да стигнат дотам, както не се съмняваше. Защото ако годежът бъде официално обявен пред всички, баба му нямаше да се отметне, за да не пострада честта на фамилията, но пък никога нямаше да приеме американка-католичка да влезе в семейството.

Фоксмур приемаше гостите на входа на балната зала заедно с херцогинята, но охотно се откъсна от това задължение и се присъедини към Оливър. Междувременно баба му се заприказва със съпругата му. Оливър не вярваше тя да обсъжда подходящия момент за огласяване на годежа му; просто се преструваше, че това е предметът на разговора й.

— Как така дойде? — смаяно го попита Фоксмур. — Миналата година, доколкото помня, се закле, че би дошъл на бал по случай Свети Валентин само ако те напъхат в клетка! Погледна зад рамото на Оливър и добави: — Наоколо не виждам такава.

— Подигравай се колкото искаш, само ми направи услуга. Помогни ми при тегленето на лотарията.

Фоксмур присви очи.

— Ако си въобразяваш, че ще те оставя да погодиш номер на братята си по време на любимото светско събиране на съпругата ми…

— Не става въпрос за никакъв номер! Искам да нагласиш нещата така, че определена дама да танцува валса преди вечеря с мен.

Приятелят му постави театрално ръка върху гърдите си и възкликна:

— Хм, искаш да танцуваш с определена дама? — Изгледа го изпитателно. — Нали си наясно, че в лотарията са имената само на млади, необвързани и почтени жени?

Оливър стисна зъби и процеди:

— Напълно го съзнавам.

— И си готов да танцуваш с една от тях? — засмя се невъздържано Фоксмур.

— За бога, в състояние ли си да го уредиш?

— Естествено — отвърна приятелят му развеселен. — С която поискаш. Междувременно ще сваля луната от небето и ще я поставя в чинията ти, а звезди ще осветяват пътя ти към трапезарията.

— По дяволите, моля те сериозно. Много е важно.

— Тогава защо просто не я поканиш?

— Щях, но братята ми изиграха номер. — Прокара пръсти през косата си. — Докато стигна до нея, бяха навили приятелите си да я ангажират за всички предстоящи танци.

— Боже, говориш за красивото дребно момиче, което Гейб представи на мен и на Луиза, нали? Госпожица… Бътър… нещо. Онази, която ви гостува в Халстед Хол.

— Да, точно тя.

Фоксмур свъси вежди.

— Знам защо си намислил да танцуваш с нея. Наумил си да я прелъстиш! Точно твой тип е, и възнамеряваш да използваш бала на съпругата ми…

— Стига. Фоксмур! Поне веднъж в живота си няма ли да постъпиш както те моля, а не да ме съдиш? Съвсем същият си като Мария и приказките й за морал, състрадание и спасяването на душата. Една услуга ти искам: танц с тази жена, а ти не си готов да ми помогнеш!

Приятелят му придоби загадъчно изражение.

— Значи Мария, така ли?

— Така се казва.

— Вече се досетих. Добре. Искаш да наглася лотарията? Става. Когато пусне хартийката с името си в шапката, ще подгъна крайчето. Така ще знаеш кое да изтеглиш. Много е просто.

Оливър присви очи.

— Да не си го правил и преди?

Фоксмур се усмихна леко.

— Един-два пъти. Влюбените мъже не рискуват избраниците им да са с друг мъж в деня на Свети Валентин.

— Не съм влюбен! — скастри го Оливър. — Ако си въобразяваш…

— Не, не — съгласи се херцогът, но не изглеждаше никак убеден.

За да заличи подозрителното му изражение Оливър се готвеше да му каже, че наистина обмисля съблазняване. Същевременно обаче не желаеше да рискува възможността Мария да е негова партньорка за валса. Това вероятно щеше да е единственият начин да остане насаме с нея, защото братята и сестрите му правеха всичко по силите си да я „бранят“ от него.

Обърна се и я потърси сред тълпата. Танцуваше с Гейб. В ангелската си рокля тя го караше да се чувства като самия дявол, готов да й се нахвърли.

Боже, как само копнееше за нея. Искаше да целува сочните й устни, да зарови пръсти в къдриците й. После щеше да свали дантеленото наметало от раменете, да погали гърдите й, да докосне зърната. Представяше си усмивката й, когато вдигне полите й, зарови устни между краката й и се наслади на нектара й…

Само това искаше: да види усмивката й. Желаеше го дори повече, отколкото да я вкара в леглото си.

Боже, какво му става? Защо сравнява усмивка с едно хубаво, страстно любене?

Но пулсът му се ускори само при спомена за усмивката й вчера, в кабинета му. Искаше тя да говори с него, да се шегува, да го провокира… Всичко, но не и да го избягва както сега. Тогава…

Изведнъж застина като поразен от гръм. Ако тази вечер спечели битката срещу баба си, Мария нямаше основание да остава. Уговорката им щеше да е приключила.

Побиха го студени тръпки. Не биваше да го допуска. Ще повтори предложението си да я направи своя метреса. Този път ще я убеди. Ще я съблазни, ако се налага. Тя не бива да си тръгва; не още. От самата мисъл му призляваше.

— Не си ли съгласен? — попита Фоксмур до него.

Оливър премигна.

— Разбира се — отвърна той, като се молеше отговорът му да е на място.

— И няма да подхвърлиш някоя язвителна забележка как бракът съсипва всеки мъж? — продължи да разпитва настойчиво херцогът.

— Тази вечер не съм в настроение за язвителни коментари.

— Не си чул и думичка от онова, което ти говорих, нали?

Оливър направи гримаса. За момент забрави колко проницателен е Фоксмур.

Херцогът му се усмихна подигравателно.

— Говорех за Киркуд и колко безпомощен изглежда без лейди Киркуд до себе си тази вечер.

— Нима страстните им чувства вече се изпариха? — попита Оливър и остана смаян от разочарованието, което изпита при тази мисъл.

— Ето го онзи Стоунвил, когото познавам! Но нищо подобно. Не си ли чул? Тя е бременна. Първото им дете ще се появи всеки момент.

Неочаквано гърдите му се стегнаха. Киркуд ще става баща? Не очакваше този ден да настъпи. Сега всички негови приятели щяха да имат деца, само… не и той.

Свъси вежди. Какво значение имаше. Той не желаеше деца. Не си представяше по-лош баща от себе си.

Тогава защо образът на Мария, трудна с дете от него, се мярна в главата му? Защо си представяше как седи в лодка със синеоко момченце и му показва най-подходящите места за риболов в езерото в Халстед Хол? Или как чете на тъмнокосо момиченце, което, подобно на Силия навремето, постоянно смуче палеца си?

По дяволите! Всички приказки на Минерва за детските му приключения отравяха съзнанието му и го караха да мечтае за необременените години, които бе изживял. Приискваше му се да има дете, на което да предаде целия си опит.

Но това нямаше да стане.

— Разбрах, че на Киркуд не му се е идвало тази вечер, но съпругата му настояла — продължи Фоксмур. — Искала да узнае последните клюки и той трябва да й ги разкаже. — Херцогът изсумтя. — Киркуд няма понятие как се събират клюки, но жена му явно е заслепена от любов и му се доверява.

В това се състои проблемът: любовта те заслепява, докато те впримчи. А вече впримчен, започваш да виждаш всичко достатъчно ясно, но вече си потънал в страдания.

Той бе прекалено умен и няма да се поддаде.

Но с напредването на вечерта, докато стоеше принуден да наблюдава как Мария танцува с поредица от млади привлекателни мъже, започна да се пита дали всъщност е толкова умен. Дори само да я вижда в ръцете на друг го дразнеше до краен предел.

Един от идиотите я разсмя на няколко пъти. Друг задържа ръката си на талията й след края на танца. А последният преди тегленето на лотарията прояви нахалството да прошепне нещо в ухото й, от което тя поруменя. На Оливър му идеше да пребие мъжа на място. Всъщност — през живота му никога не му се бе искало да пребие толкова много мъже наведнъж.

Успя някак си да запази спокойствие, докато джентълмените се събираха за тегленето на лотарията. Видя Мария да пише името си на листче и да го пуска в цилиндъра на Фоксмур, но не успя да види дали приятелят му прегъна крайчето, както беше обещал. Затаи дъх, докато мъжете започнаха да теглят листчета и се успокои, едва когато Фоксмур погледна многозначително едно от листчетата и обърна шапката така, че именно него да изтегли Оливър. След това на висок глас обяви името:

— Госпожица Мария Бътърфийлд.

Мария не каза нищо, а изражението й бе непроницаемо.

Но беше негова за следващия танц, независимо дали й харесва, или не. Щеше да е негова и по време на вечерта. Възнамеряваше да се възползва до краен предел от обстоятелството.

* * *

Мария си бе надянала любезна учтива маска на лицето. Макар приятелите на Гейб и Джарет да бяха мили, възпитани мъже, имаше чувството, че всички останали гости шепнат по неин адрес. Приказките осезаемо се засилваха, когато беше с някого от братята Шарп, а присъстваха на бал, организиран от техни приятели! Представяше си как ги одумват при други светски събирания.

Но може и пък да не ги канеха на други събирания. Стори й се, че Силия и Минерва танцуват само с братята си или с техни приятели. Мария видя Минерва на няколко пъти да стои сама, без партньор за поредния танц. По от изражението й ставаше ясно, че пет пари не дава за носещите се около нея сплетни.

Между танците Мария дочу отделни подмятания: „Горкото американско момиче…“, „Да, семейство Шарп…“, „Не е за вярване…“. Една особено неприятна дама се канеше да й загатне за скандала около Оливър, но за щастие в момента кавалер на Мария бе един от добрите приятели на Гейб, който бързо накара дамата да млъкне.

През цялото време Мария бе наясно къде е Оливър и какво прави. Той не танцува с нито една жена, което й се стори любопитно и ласкателно, макар да съзнаваше, че не бива да се поддава на това чувство. Той я наблюдаваше — по-скоро изпиваше с очи — почти през цялото време.

През останалото време гледаше неодобрително партньорите й. Един от тях дори подхвърли, че лорд Стоунвил изглежда ревнува.

Забележката му й се стори доста неправдоподобна.

Но сега, когато идваше към нея, тя изпита огромна радост, че именно той е изтеглил името й. След като прекара цялата вечер с усмивка на лицето, правеше се, че не чува язвителните забележки и се преструваше, че е в Англия, за да търси „брата“ на Фреди — Натан, — копнееше да е с някого, който истински я познава.

Дори пред братята на Оливър се чувстваше длъжна да се преструва на ангелското създание, което те пък се чувстваха длъжни постоянно да защитават. И макар мъжът, от когото искаха да я предпазят, да крачеше със заплашително изражение към нея, тя усети радостна тръпка да преминава по тялото й.

Оливър застана пред нея, докато тегленето на лотарията продължаваше. Фреди изтегли името на хубаво девойче и веднага започна да се перчи. Мъж на име Джайлс Мастърс изтегли името на Минерва. Той изглеждаше от доволен, по-доволен, но не и Минерва.

Оливър се наведе да прошепне нещо в ухото й и тя спря да обръща внимание на тегленето на лотарията.

— Прекрасно се забавляваш тази вечер, виждам — бяха думите му.

— Защо мислиш така? — прошепна тя в отговор.

— Усмихваш се на всеки млад глупак, който те хване за ръката — измърмори недоволно той.

— А ти ги гледаш навъсено — обърна му внимание тя. — Значи ли това, че балът ти се струва ужасен?

— Нямаше само да ги гледам навъсено, ако зависи от мен. Забрави ли, че имаш годеник?

— Мним.

— Говоря за Хайът.

Тя преглътна надигналото се в гърлото й чувство за вина. След това обаче й хрумна нещо и тя го изгледа с любопитство.

— Откога защитаваш интересите на годеника ми?

По лицето му пробягна недоволно изражение.

— Според мен сгодена жена не бива да насърчава ухажването на млади господа.

Това вече бе прекалено!

— А според мен мъж, който се преструва на сгоден, не хуква по бордеи под носа на мнимата си годеница — процеди тя през зъби.

Той се накани да й отговори, но лотарията бе приключила и дойде време всички да застанат на дансинга.

Намериха си мястото и той се обърна към нея:

— Съвсем си права. — Очите му, пълни с разкаяние, се впиха в нейните. — Беше страшно недостойна постъпка. Никога повече няма да се повтори.

— Това за извинение ли да го приема? — скастри го тя.

— Не — отвърна той със сериозен, напрегнат тон. — Сега ще последва. Извинявай, задето те изложих пред прислугата си. Съжалявам, че се отнесох така пренебрежително. И искрено се разкайвам, задето те накарах да мислиш, че означаваш толкова малко за мен. Това не отговаря на истината.

Тя сведе очи, та той да не забележи колко силно й въздействаха думите му.

— Няма значение…

Той хвана ръката й, прегърна я през талията и я притегни скандално близо до себе си.

— Напротив. Има огромно значение — повтори той думите й, изречени в кабинета на господин Пинтър.

Музиката започна и той я поведе във валса с умението на човек, който го е правил много пъти. В ръцете му обаче тя не се чувстваше като всяка една от жените му. Погледът му бе впит в очите й, а ръката му я държеше собственически, от което пулсът й се ускори.

— Ако ще ти послужи за утеха, снощи прекарах ужасно — промълви той.

— Радвам се. Заслужаваше го. — Тя се усмихна. — Но това не ме засяга.

— Престани да се преструваш, че не те интересува — почти я скастри той дрезгаво. — И двамата ни засяга и ти го знаеш. Държа на теб повече, отколкото можеш да си представиш.

Искаше да му повярва, но как да го направи?

— Говориш така, само за да ме вкараш в леглото си.

Той се усмихна тъжно.

— Не примамвам жени в леглото си, скъпа. Обикновено те идват сами. — Усмивката му изчезна. — За пръв път се извинявам на жена. Досега пет пари не давах какво мислят за мен. Ситуацията не е обичайна за мен.

Държеше я така нежно, че й идеше да заплаче. Всяко негово движение й действаше като съблазън: краката му се приближаваха, когато тя отстъпваше, ръката му притискаше талията; звуците на вала й вдъхваха желание вечно да се върти из балната зала с него. Умът й нашепваше да му се съпротивлява, но сърцето й не го слушаше.

Сърцето й се държеше глупаво!

Загледа се над рамото му.

— Баща ми посещаваше бордей. Така и не се ожени повторно и ходеше там… да задоволява… потребностите си. Наложи се няколко пъти да го прибирам, когато братовчедите ми работеха, а леля се грижеше за баба ми, която живееше наблизо.

Нямаше представа защо споделя тези неща с него, но изпита облекчение да ги каже на някого. Дори леля й и братовчедите й предпочитаха да се преструват, че никога не се бе случвало.

— Беше унизително… Той… забравяше да се прибере, а на нас ни трябваха пари, затова се налагаше да отида да го прибера.

— Мили боже…

Погледна го в очите.

— Заклех се никога повече да не изпадам в това положение. — Вирна брадичка. — Затова със задоволство приемам Натан за свой годеник. Той е внимателен и почтен. Не би ходил по бордеи.

Оливър я изгледа с потъмнели от гняв очи.

— Не. Готов е да те изостави на милостта на мъже, които го правят.

Тя се насили да се усмихне.

— Има повече от един начин да бъдеш изоставен. Ако съпругът постоянно е в бордей, все едно е от другата страна на океана. Резултатът е един и същ.

По лицето му се изписа дълбока покруса. После извърна поглед.

— Мама никога не е прибирала татко от бордей — обяви той със странен, безизразен тон. — Но не се съмняваше, че ходи там. През ранните години се караха за това, когато се прибираше. След това той се оттегляше с гръм и трясък, а тя плачеше в продължение на часове.

— Тя откъде знаеше къде е ходил той? — попита Мария шепнешком. Сърцето й се късаше за малкото момче, принудено да гледа кавгите на родителите си за такива неща. За пръв път й споменаваше детайл от живота на майка си и баща си.

— Защото той се връщаше вонящ на евтин алкохол и жени. Миризма, която не се забравя.

Мария го зяпна. Рано сутринта, когато застана на прага на вратата й, вонеше на алкохол, но не и на парфюм. Малка подробност, но съчетана с думите на Кити, й донесе лека утеха.

— Щеше ми се да имаше начин да го накарам да спре — продължи той горчиво. — Накрая тя сама се погрижи за това.

Нима загатваше, че майка му съзнателно е убила баща му? Нали твърдеше, че е било трагичен инцидент?

— Страхотна двойка сме, какво ще кажеш? — заяви той и хвърли поглед наоколо. — Танцуваме под звуците на най-глупавата музика, заобиколени от десетки хора, които разговарят за незначителни неща, а ние обсъждаме бордеи и мъртъвци.

— По-добре е, отколкото да не говорим за нищо, не смяташ ли?

Той я погледна мрачно.

— Прозвуча като баба ми.

— Нямам нищо против. Започвам да я харесвам.

— И аз я харесвам… Когато не ме тормози, по дяволите.

Мария го изгледа с любопитство.

— Защо така често ругаеш в мое присъствие? Други мъже не го правят. А и не ругаеш пред други жени, доколкото съм забелязала. Защо постоянно го правиш пред мен?

— Не знам — призна той. — Край теб съм естествен. Това е обяснението, предполагам. И тъй като съм цапнат в устата нехранимайко като цяло…

Тя докосна устните му с пръст.

— Не говори така. Не си толкова лош, колкото се изкарваш.

Даде си сметка, че хората ще забележат интимния й жест и отново постави ръка на рамото му.

— Не мислеше за мен така доскоро — тросна се той грубовато.

Ръката му обаче нежно притисна талията й, сякаш не можеше да й се насити.

— Да го приемем като снизхождение от моя страна — предложи Мария.

Изтанцуваха валса докрай в мълчание, което само засили раздразнението й. Погледът му обаче не се откъсваше от лицето й, а нейните очи останаха впити в неговите. С всяка следваща крачка телата им се приближаваха; накрая тя бе убедена, че са далеч по-близо един до друг, отколкото благоприличието допуска. Но това ни най-малко не я интересуваше. Изпитваше истинско блаженство.

А и нищо не се бе променило. Между двамата съществуваше само това неловко привличане. Въпреки всичко тя се стараеше да запомни усещането от допира на ръката му до китката й, от тялото му, което се движеше в унисон с нейното.

Другата му ръка я държеше здраво и бе повод да потреперва от наслада. Когато музиката секна, той стисна дланта й, преди да й позволи да го хване под ръка, за да я отведе на вечеря.

— Има ли нещо, което трябва да знам за обичаите на масата в Англия? — попита тя. — Не желая да злепоставя теб или семейството ти.

— Никога не би ме злепоставила — отвърна той с тон, от кой го я побиха сладостни тръпки. — За да се почувствам злепоставен, трябва да ме интересува какво мислят хората за мен, а това не е така.

Тя обаче започваше да се съмнява дали думите му отговарят докрай на истината.

Гостите се придвижваха вкупом към трапезарията в другия край на салона, но тя се чувстваше насаме с него, все едно са обвити в собствен пашкул. И той ли изпитваше същото, или тя просто си измисляше по-дълбока връзка помежду им?

Стигнаха до трапезарията и Оливър я насочи към маса с два свободни стола. Красива жена прекоси пътя им; явно и тя искаше да заеме същите места.

— Съжалявам, Кити — отбеляза той с хладен тон и постави ръка на близкия стол преди нея, — но ние първи ги забелязахме.

— Смаяна съм да те видя тук, Стоунвил — отбеляза жената високомерно и огледа Мария критично. — Коя е новата ти „приятелка“?

Изрече го така презрително, че Мария поруменя, схванала вложения подтекст.

Тонът й явно не убягна и на Оливър, защото на брадичката му трепна мускул.

— Лейди Тарли, госпожица Мария Бътърфийлд. Скоро пристигна от Америка и е гостенка на сестра ми.

Едната вежда на лейди Тарли се вирна във въздуха.

— Какво удоволствие да се запознаем, госпожице Бътърфийлд — заяви тя с интонация в пълен контраст с думите й. — И с каква прекрасна рокля си. Аз самата я носих с наслада, преди да я продам. Запазили сте тюла на деколтето, виждам, който поисках специално да ми направят. Добре ти стои.

Страните на Мария пламнаха още по-силно. Боже, трябваше да се досети, че нещо подобно ще се случи.

Оливър присви очи.

— Вероятно грешиш. Кити. Бях там, когато шивачката показа на госпожица Бътърфийлд модела. Явно го е изработвала и преди това. — Усмихна се леко. — Не вярвай на шивачка, когато твърди, че прави нещо специално за теб. Особено ако не й плащаш достатъчно.

Очите на лейди Тарли проблеснаха гневно.

— Познавам плетения орнамент. Една бримка е пропусната, точно както и на моята рокля.

Посегна да покаже мястото, но Оливър улови ръката й в желязна хватка.

— Не докосвай роклята на годеницата ми. Казвам го за твое добро.

Лейди Тарли освободи ръката си с очи на тигрица, зърнала плячка.

— Годеницата ти? Това вече е интересна новина!

Мария простена тихо. Не вярваше, че Оливър го е изрекъл.

Очевидно и той бе смаян, защото ръката му под нейната се стегна.

— Още не сме го обявили, затова ще бъда благодарен, ако не го огласяваш.

— Разбира се, Стоунвил. — Постави пръст върху устните си. — Ще си мълча.

Отдалечи се бързо и спря при първата жена, на която попадна.

— Няма да го запази в тайна, нали? — попита Мария.

— Не — изсумтя Оливър. — Мътните я взели! Съжалявам, Мария. Не знам какво ми стана. Просто забравих… — Издърпа стола и й помогна да седне. — Стой тук. Ще се опитам да оправя нещата.

Тръгна към лейди Тарли, а Мария се усмихна. Би трябвало да му е бясна, защото новината вероятно щеше да попадне в лондонските вестници и да стигне до Натан, но всъщност не му се сърдеше.

Та той го направи, за да й спести неловкото положение. Пък и Оливър рядко изтърсваше нещо импулсивно. Като се има предвид колко малко одобрява брака, бе странно как допусна такова нещо да излезе от устата му. Това я караше да се надява…

Не, лудост е да се надява на каквото и да било. Пък нали и той изрази тревогата си от казаното?

Жената, която лейди Тарли бе заговорила, бързо се насочи към госпожа Плъмтри, на чието лице се появи самодоволна усмивка, след като размениха няколко думи. После бабата на Оливър погледна към Мария и за нейна изненада й намигна.

Намигна й! Мария не знаеше какво е станало през последните няколко часа, но от неодобрението на госпожа Плъмтри към нея като съпруга за Оливър нямаше и следа; напротив — сега тя я одобряваше във всяко отношение.

Боже! Опасяваше се, че тази вечер събитията ще придобият развой, какъвто Оливър не очакваше.

И най-лошото бе, че една малка, глупава частица от сърцето й ликуваше.