Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (23)

Глава 21

Загледан в тавана, Оливър лежеше в прегръдките на Мария. Усети как паника се надига в гърдите му. Нима току-що предложи брак на почтена жена? И отне невинността й напълно съзнателно, за да я накара да приеме предложението му? Как се стигна дотук?

В един момент я наблюдаваше как спи и се кълнеше, че ще я остави на мира, а в следващия я люби по начин, какъвто не бе прилагал досега. Беше нещо, което не бе изживявал до този момент.

Това вече го ужаси.

Нищо не разбираше. Беше лягал с много жени, но никога не се бе чувствал така. Дали причината не бе в нея? Тя беше различна от другите, но не само заради девствеността си. Криеше се в подхода й към нещата — хем практично, хем… с любопитство. Беше едновременно палава и невинна, сладка и дяволски необуздана. Никога не знаеше какво да очаква и елементът на изненада смъкваше гарда му.

По дяволите, та той дори й разказа за онази отвратителна нощ в ловната хижа! Ума ли си загуби? За малко да й сподели абсолютно всичко! Бог знае какво щеше да си помисли за него, ако разбере и останалото. Определено няма да продължи да вярва във вероятността да бъде „спасен“.

Ще направи всичко по силите си да не я обезвери. Вече бе пристрастен към нежното й, внимателно съчувствие и не желаеше то да се превърне в отвращение. Мътните да го вземат, но той бе хлътнал до уши.

Нямаше значение. Отне невинността й и само брак щеше да поправи това положение.

— Оливър? — прошепна тя.

Погледна деликатните й черти, поруменели от любенето им и изпита същото чувство за собственост, което го накара да повтаря моя… моя… моя. Думите още кънтяха в ушите му.

Да, определено бе хлътнал до уши.

— Какво има, скъпа?

— Любенето винаги ли е такова? Толкова всепоглъщащо?

В типичния за нея стил Мария го определи по най-подходящия начин. Всепоглъщащо — именно това го правеше по-различно от всичко познато му досега.

Мина му през ума да я излъже, но не бе в състояние да го стори. Не и когато се взираше в лицето му и изглеждаше толкова уязвима.

— Не, невинаги. Поне не за мен.

— И за теб ли бе специално?

Не само това, но и много повече. Тревожеше се колко много повече.

— Беше невероятно, ангел мой.

— Не е нужно да преувеличаваш. Бих те разбрала…

Тя извърна поглед.

Той я улови за брадичката и обърна лицето й към себе си.

— И какво мислиш, че разбираш?

Тя прехапа долната си устна несигурно.

— Ами имал си толкова много жени…

— Никога не съм имал такава нощ с никоя жена.

Изражението й се разведри.

— Наистина ли?

— Наистина.

Целуна я по носа. Обичаше чипото й носле, осеяно с лунички; обичаше устните й с цвят на праскова; обичаше…

За човек, който не вярва в любовта изведнъж употреби думата толкова много пъти…

Напрегна се. Не, нищо не значеше. Просто така се говори.

— Това определено бе подобаващ начин да приключи деня на Свети Валентин. — Погледна го изпитателно. — Кажи, наистина ли случайно изтегли името ми на бала?

— Ти как мислиш?

— Не знам. На път за вкъщи Силия спомена, че според нея това е дело на съдбата.

Той вирна вежда.

— Само ако помощник й е херцог Фоксмур. Помогна ми при тегленето.

За негова изненада тя се засмя.

— Трябва да се засрамиш. Реших, че случайно си успял да видиш името ми, но да мамиш съзнателно… май нямаш никакви принципи.

— Не и когато става дума за теб — отвърна той.

Отговорът я зарадва. Уверена отново в способността си да го очарова, тя се протегна до него като котка; гърдите й се опряха в тялото му.

Той мигом се възбуди.

— На твое място не бих правил така, скъпа.

— Как? — погледна го тя с любопитство.

— Не бих се протягал така съблазнително. Рискуваш отново да те любя.

На устните й се появи дяволита усмивка.

— Наистина ли?

Тя се притисна още по-плътно към него и плъзна ръка по голите му гърди с жест, достоен за най-опитна куртизанка.

Той улови китката й.

— Говоря сериозно. Не ме изкушавай. Ще те обладая така бързо, че няма да разбереш какво се случва.

— И какво лошо има в това?

Преплете пръсти с нейните. Защо не успяваше да се насити да я докосва?

— Беше ти за пръв път. Тялото ти трябва са си почине.

— Май си прав — свъси тя вежди. — Малко съм понатъртена. — Погледна го лукаво. — Кой да предположи, че любенето е така… пристрастяващо?

— Дори нямаш представа колко. — Членът му отново бе напълно възбуден. — След като се оженим с радост ще обогатя опита ти.

Усмивката й помръкна. Издърпа ръката си, обърна се настрана и застана с гръб към него. Не бе добър знак. Освен това отдръпването й го изпълни с тревога. Смяташе въпроса за брака им за уговорен, след като тя му позволи да я люби.

— Ще се оженим, скъпа — обяви той на глас. — Вече няма как да не го направим. — Целуна я по рамото. — Сутринта ще отида до града и ще извадя специално разрешително. С малко късмет до ден-два ще се венчаем.

— До ден-два?! — възкликна тя и се обърна с лице към него. — Не, Оливър, не можем! Не толкова скоро.

— Защо не? — погледна я той навъсено.

— Първо трябва да намеря Натан. Заслужава да узнае, че развалям годежа с него.

Обзе го гневна ревност.

— Но ще го развалиш, нали?

— Да, разбира се. — Сведе поглед. — Сега, когато не съм непорочна, няма да е честно спрямо него.

Той изсумтя.

— След като ще разваляш годежа, не виждам причина да изчакваме. Все пак той те изостави, забрави ли?

Тя поруменя, грабна нощницата си и стана от леглото. Той я наблюдаваше безмълвно как я нахлузва, а после пъхна ръце под косата си, за да я извади изпод дрехата. Жестът бе страшно женствен и той го бе виждал стотици пъти, но при нея се получи някак вълшебно, когато косата й се разпиля като копринен водопад до кръста.

Хрумналият му поетичен образ го накара да забели очи. Боже, наистина бе загубил ума си.

— Ще се омъжиш за мен, Мария! — повтори той.

Тя се обърна към него, готова за битка.

— Първо искам да знам как си представяш нашия брак.

— Какво точно ме питаш? — Той се надигна и се облегна на таблата.

— Снощи каза, че да отидеш в бордея е било лоша постъпка и никога няма да се повтори. Наистина ли е така?

Той се напрегна. Въпросът бе фундаментален.

— Имах предвид, че никога повече няма да те поставя в неловко положение.

Очите й потъмняха.

— С други думи посещенията ти в бордеите ще са по-дискретни в бъдеще, това ли ми съобщаваш?

— Не! Да… Бог да ми е на помощ, не знам! — Пак го обзе паника. Тя искаше да й обещае, че ще й бъде верен. — Когато го казах, не мислех, че ще се женим.

— Значи възнамеряваш да имаме брак като този на родителите ти? — попита тя с ледени нотки.

— Не, разбира се — възрази той остро. — По дяволите, Мария, питаш ме нещо, на което не мога да отговоря. — Надигна се от леглото и си облече бельото. За пръв път през живота си се чувстваше уязвим гол. — Защо мислиш, че досега не съм се оженил? Защото не желая да повторя брака на родителите си. Не съм сигурен… Не съм в състояние да…

— … си верен?

Очите му се впиха в нейните.

— Точно така.

Тя преглътна и отиде до леглото, за да се облече.

— Е, поне си честен с мен.

Пристъпи към нея и я взе в обятията си.

— Не казвам, че не мога да съм верен… Просто не знам дали съм в състояние да го обещая. Никога не съм се опитвал да го правя досега.

— Опасявам се, че това не ми е достатъчно — отвърна тя със странно блеснали очи.

Кръвта му застина.

— Какво имаш предвид?

— Оливър, когато узнах, че си в бордей…

— Където не легнах с нито една лека жена — прекъсна я той. — Цяла вечер пих. Това бе всичко, кълна се.

— Да, подразбрах. Но първоначално не го знаех. И колкото и да си повтарях, че не е редно да очаквам вярност от теб, се огорчих. Заболя ме повече, отколкото предполагах. Представям си колко ще ме заболи, ако сме женени и затова не искам и да знам.

Той я погледна. Не вярваше на онова, което чува.

— Ако очакваш да се закълна във вечна любов или други подобни глупости…

— Не би трябвало да го изисквам от теб, наясно съм — прошепна тя измъчено. — Но заслужавам повече от половинчат съпруг. Ти ме научи на това.

Думите й му подействаха като удар в корема.

— Отказваш ми? — промълви той смаяно.

Тя вдигна ръка и го погали нежно по бузата.

— Не желаеш да се ожениш истински. Признай го.

— Не знаеш какво искам. — Хвана й ръката и целуна дланта й. — Искам теб.

— Но при твоите условия. Те са неприемливи за мен. — Издърпа си ръката. — Най-добре си върви сега. Прислугата скоро ще се появи.

— Чудесно. Ще ни заварят заедно и тогава няма да имаш избор.

Гняв се изписа по лицето й.

— Винаги имам избор. А ти обеща да не ме поставяш в неловко положение в бъдеще. Нарушаваш ли думата си?

Обзе го срам. Чувство, толкова непознато, че първоначално не успя да го определи. Но то бе породено от страха, че тя наистина няма да се омъжи за него.

— Мария, моля те…

Млъкна. Мътните да я вземат. За втори път тази вечер я умоляваше. Никога не бе молил жена за нищо.

— Държиш се глупаво — изръмжа той. Започна да обикаля стаята и да си събира дрехите. Навличаше ги, без да го е грижа как изглежда. — Ще си тръгна, но след като те обезчестих, няма да те оставя да понесеш последствията сама. Не ме интересува какво ще кажеш. И двамата сме уморени. Беше дълъг ден и… нощ. Ще продължим обсъждането утре.

— Нищо няма да се промени.

— Нима? — Пристъпи към нея, притегли я и я целуна настървено. Тя застина в обятията му и той свъси вежди. Съпротивата й нямаше да продължи дълго. — Реша ли, ставам страшно настоятелен.

Едва когато видя обърканото й изражение, се обърна и излезе. Но думите й кънтяха в ума му, докато се прибираше в стаята си.

Значи възнамеряваш да имаме брак като този на родителите ти?

По дяволите. Това бе последното, което желаеше.

Но беше ли в състояние да предложи друго? Защото тя имаше право: заслужаваше по-добър съпруг. Той просто не си представяше дали ще може да е такъв.

Но нямаше значение. Обезчести я и в никакъв случай не би допуснал тя да страда заради невъздържаната му постъпка, независимо колко го ужасяваше мисълта за брак.

Утре ще извади специално разрешение. Двамата ще се венчаят. Точно това ще се случи.