Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (26)

Глава 24

Изтощена от безсънната нощ, Мария задряма веднага щом каретата потегли от Халстед Хол. Независимо от грижите на господин Пинтър да им е удобно, доколкото е възможно, нито студената, раздрънкана карета, нито тръскането поради дупките, с които бе осеян пътят, не предразполагаха към здрав сън. Докато будуваха в каретата след късна вечеря в странноприемница, тя и господин Пинтър започнаха да обсъждат положението с Натан.

Фреди имаше непоклатимо мнение.

— Разполагам със сабята. Ще го извикам на дуел. Ако го промуша, няма да имаш проблем да си получиш наследството.

— Не говори глупости. Забранявам ти да се биеш с Натан — отсече тя.

Фреди умееше да борави със сабята сравнително добре, но тя не би си простила, ако братовчед й загине.

— Редно беше да предупредиш негова светлост за заминаването — подхвърли Фреди. — Той трябваше да ни придружи и да се изправи пред Натан.

Тя се правеше, че не забелязва с какво внимание господин Пинтър следи разговора им. По време на вечерята го осведоми относно сключеното споразумение между нея и Оливър, ала пропусна, естествено, подробностите как са се любили и предложението му за женитба.

— Всичко това няма нищо общо с лорд Стоунвил — завърши тя.

— Той ти е годеник все пак — напомни Фреди.

— Беше фарс, за да подведе баба му, знаеш добре. Хайде сега млъкни, ако обичаш.

— Май не всичко беше фарс — настоя той за нейна изненада.

— Беше, разбира се!

— Не и по думите на лейди Силия и момчетата снощи, на път за бала. Перлите, които ти подари, стрували цяло състояние.

Господин Пинтър седна по-изправен на седалката.

Тя хвърли раздразнен поглед на Фреди.

— Престани с тези небивалици. Както отбеляза негова светлост щеше да ги е продал досега, ако струват толкова много.

— Според лейди Силия не искал да се раздели с тях. Продал обаче бижутата, които баща му е купувал. Госпожа Плъмтри подарила перлите на майка му при дебюта й и затова били толкова специални.

Дъхът в гърлото на Мария заседна.

— Лейди Силия вероятно греши — прошепна тя. — Нещо не си разбрал.

Но в сърцето си знаеше, че не е така. Това само увеличи чувството й за вина, задето така внезапно тръгна от Халстед Хол. Държа се като страхливка.

Е, тя все пак му отказа снощи. Той просто реши да не обръща внимание на думите й. Нима е проява на страхливост да побегнеш, когато ти липсва силата да отстояваш убежденията си?

За жалост разкритията на Фреди накараха господин Пинтър да я разпита отново за специалното разрешително. Тя даде да се разбере, че не желае да обсъжда повече Оливър и разговорът замря.

Господин Пинтър вероятно я смяташе за глупачка, задето е готова да брани Оливър. Нямаше значение. Всеки път, когато помислеше за страданията на Оливър, свързани със смъртта на родителите му през всичките тези години, сърцето й се късаше.

Стигнаха в Саутхамптън в два след полунощ. Колкото и да й се искаше да нахлуе в квартирата на Натан, господин Пинтър я посъветва да си почине, преди да се изправи пред годеника си. Прав беше; никога през живота си не се бе чувствала толкова уморена.

За щастие в една от странноприемниците все още се намираха свободни стаи и господин Пинтър нае една за нея, и една за себе си и Фреди. Преди да се разделят, тя отведе господин Пинтър настрана и му заръча да остави Фреди да спи сутринта, а нея да събуди рано. Не възнамеряваше да вземе Фреди и сабята му, когато отиде да се срещне с Натан.

Мария се оттегли в стаята, легна в леглото както си беше с дрехите и потъна в дълбок сън.

Когато на солидната дъбова врата се почука, имаше чувството, че са минали само няколко минути. Но сивотата отвън и студът вътре, след като огънят в камината бе угаснал, доказваха, че се зазорява.

— Госпожице Бътърфийлд? — обади се господин Пинтър зад вратата — Каза да те събудя в седем. Доведох камериерка да ти помогне.

— Благодаря — провикна се тя и стана да отвори вратата. Влезе момиче с кисело изражение. Мария надникна навън и увери господ! Пинтър: — Ще бъда долу след малко.

Явно свикнала да се грижи за забързани пътнички, момичето помогна на Мария да смени пътническите дрехи с траурни. За миг Мария се размечта за хубавите си нови рокли, да не говорим за веселата бъбривост на Бети.

Престани! Поне вече не живееш в лъжа. Отново си тази, която си.

Но тя ли беше, когато сърцето й така копнееше да е другаде? В Халстед Хол сега щеше да се буди в приказното си легло и да чака Бети да й донесе чайник горещ шоколад с препечени филийки, а после да слезе да закуси със семейството. Щяха да приказват за имението, докато Бети й помага да се облече пред разпаления огън, щеше да чака с нетърпение да види Оливър…

О, наистина нямаше смисъл. Не преставаше да мисли за него. Ала трябваше да се съсредоточи какво ще каже на предателя Натан, когато го види.

Излезе от стаята и ускори крачка. Долови суматоха. Боже, Фреди беше станал.

— Идвам с вас — обяви той на господин Пинтър. — Готвите се да се измъкнете без мен.

— Глупости — възрази Мария, стигнала до тях. — С господин Пинтър трябва да обсъдим още някои въпроси около Натан. Понеже не сме закусили, щях да те събудя, за да ни донесеш пай с бъбреци от пекарната. Нали помниш? Видяхме я в края на града.

Лицето на Фреди засия при споменаването на пайовете. Мигом обаче присви очи.

— Защо да не закусим тук?

Благодарна поради отсъствието на любопитни уши наоколо, тя се обърна към господин Пинтър.

— Закуската в тази странноприемница е доста скъпа, нали?

— Да — отвърна той суховато.

— По-добре да пестим парите. — Извади няколко монети от чантичката си и дари братовчед си с най-подкупващата си усмивка. — Хайде, бъди мил и отиди да купиш пай.

Той се поколеба, но паят с бъбреци беше любимият му.

— Добре — промърмори Фреди. — Но веднага се връщам. Не ходете никъде без мен.

— Няма, естествено.

Щом той тръгна, тя бързо изведе господин Пинтър навън и двамата поеха към пансиона, който се намираше в противоположната посока. Тъй като Фреди не знаеше къде е разположен, тя възнамеряваше да държи него и сабята му далеч.

Пристигнаха в малка спретната къщурка и господин Пинтър поиска да види господин Хайът. Собственикът отиде да го доведе, като ги остави в приветлив салон с полици, с изложени по тях красиви керамични съдове.

Мария застана до прозореца така, че да не бъде забелязана при влизане през вратата. Искаше да свари Натан неподготвен.

При влизането му обаче изненадана остана тя. Докато пристъпваше към господин Пинтър. Натан приличаше на съвършено различен човек. Бакенбардите му стигаха почти до брадичката, а правата й руса коса сега се спускаше като водопад от къдрици по раменете. Нима бе започнал да я къдри?

А дрехите му! Никога не бе следвал модата и дори се присмиваше на баща й, задето го прави. В момента бе в елегантен нов костюм, на който биха завидели дори братята Шарп.

Виждайки го да изглежда така добре и да се държи, все едно всичко е наред, тя изпадна в гняв, който заплашваше да изпепели всичко наоколо.

А негодникът дори още не я бе забелязал!

— Как да ви помогна, сър? — обърна се Натан към господин Пинтър с делови тон.

Това вече преля чашата. Преди господин Пинтър да отговори, тя се обади:

— Добро утро. Натан.

Той се обърна с лице към нея и пребледня.

— Мария?! Какво правиш… — Млъкна, забелязал облеклото й. — Какво е станало?

— Татко почина — отвърна тя сдържано.

— Господи! — Той изглеждаше истински покрусен. — Много съжалявам. Не знаех.

— Напълно съм наясно. — Думите се лееха бързо от устата й. — Пратих ти няколко писма, а ти не благоволи да отговориш на нито едно. Междувременно опекуните не са в състояние да уредят формалностите заради проклетото завещание на татко. — Пристъпи напред по-бясна от всякога. — Наложи се да изразходвам последните си средства, за да дойда да те търся в Англия. Не съм в състояние дори да заплатя на господин Пинтър хонорара му, задето те откри. А ти си тук и използваш онова, на което баща ми те научи, за да съсипеш бизнеса му!

— Ще ти обясня — подхвана той, пристъпвайки към нея.

Но вече нищо не бе в състояние да я спре.

— През цялото време се питах дали не си мъртъв! — В очите й се надигнаха сълзи, които тя се пребори да възпре. — Фреди и аз обиколихме Лондон, убедени, че те е сполетяла беда.

— О, скъпа, аз…

— Не смей да ме наричаш така! — извика тя. — Всичко е било лъжа, нали? Предложението ти за брак, целувките…

— Мария — прекъсна я той и хвърли поглед към господин Пинтър, — не е редно…

— Ти ли говориш за редно и нередно?! А да лъжеш бизнес партньора си и да крадеш от него? Това „редно“ ли е?

Той изправи рамене, видимо засегнат.

— Не съм крал от баща ти. Никога не бих го направил.

— Наистина ли? А откъде намери флотилия от клипери, които да предлагаш за продан, макар да не ти принадлежат?

Той трепна. Отново погледна към господин Пинтър и сниши глас.

— Нека проведем този разговор насаме.

— Не! — Беше научила някои неща от прочетените книги. Измамниците вечно използват в своя полза мекушавостта на жертвите си. Господин Пинтър й трябваше, за да отклони всеки неин порив да повярва на лъжите на Натан. — Искам господин Пинтър да е свидетел на разговора ни. Нямам ти доверие.

— Не е каквото си мислиш. — Погледна я с невинно изражение. — Направих го за нас.

— За нас? — повтори смаяна, че дори му хрумва да твърди подобно нещо.

— Четири години са дълъг период за един годеж. Не си ли се замисляла?

— Да, естествено, но татко каза…

— Знам. — Устните му се свиха презрително. — Настояваше да се убеди, че съм в състояние да ръководя компанията, преди да те повери в ръцете ми.

— Той те изпитваше. Винаги ти е вярвал. Защо иначе би ти оставил половината компания в завещанието си?

— Така ли е направил? Беше го споменавал, но не бях сигурен дали ще се стигне дотам. — Изненадващо я хвана за ръцете. — Размахваше те пред очите ми като награда в продължение на четири години и всеки път, когато повдигах въпроса за нашата женитба, твърдеше, че не съм готов.

Тя го зяпна.

— Изключено е да е вярно!

— Повярвай, така е. — Стисна ръцете й. — Реших, че иска да ме изцеди от работа, а после да продаде половината от компанията на друг.

Тя дръпна ръцете си.

— Защо да го прави? Та той нямаше син. Нуждаеше се от силен мъж като теб да ръководи компанията след кончината му.

— Но отказваше да ни позволи да се венчаем. Не можех да чакам. Имах нужда от съпруга.

— И дойде в Англия, за да си намериш?

— Не! — Разтърка бакенбардите си нервно. — Обеща, ако сключа сделката в Лондон, да благослови женитбата ни. Но преговорите в Лондон боксуваха. Позоваваха се, че баща ти е възрастен. Не вярваха във възможностите на „Ню Бедфорд шипс“ да осигури корабите, щом съм собственик само на половината компания. При нещастие с баща ти, щели да останат на сухо.

Тя го погледна несигурно, а той продължи с по-мек тон:

— Обясних за годежа ни, но не бяха склонни да се доверят на подобно неофициално споразумение. Страхуваха се, да не би да се откажеш от брак с мен и да продадеш твоята половина на друг партньор.

— Не бих постъпила така, знаеш го.

— Но те не го знаеха. Затова реших да уговоря самостоятелна сделка, от мое име и да се върна в Америка със силни позиции. Можех да заплаша да взема своята половина от бизнеса и новата сделка, ако баща ти не одобри брака ни.

Всичко звучеше доста убедително, с изключение… на едно.

— А аз? Докато ти си уреждал бъдещето си…

— Нашето бъдеще — поправи я той.

— … аз бях оставена сама, без да съм наясно какво ти се случва. Не знаех дали си размислил за годежа, или си мъртъв.

— Нямах избор — подхвана той с търпеливия тон, с който винаги разговаряше с нея, станеше ли въпрос за бизнес. Защо досега не бе забелязала колко снизходително се държи? — Ако ти бях писал, баща ти щеше да разбере. А както ти е известно, никога не е одобрявал да си пишем зад гърба му. Не желаех да рискувам да проваля плановете си.

— И прецени, че чувствата ми и тревогите ми нямат значение?

Той въздъхна раздразнено.

— Имаха значение, естествено. Надявах се обаче да го разбереш, когато постигнем желаната и от двама ни цел — скорошен брак.

— Ако скорошен брак е било целта ни, какво ни пречеше да избягаме? — обърна му внимание тя. В тона й се прокрадна разочарование. — Но ти не си искал да рискуваш. Опасявал си се татко да не откаже да ти остави половината компания.

— Мария, съзнаваш, че това няма нищо общо — подхвана той пак със снизходителен тон, който вече започваше да я нервира.

Тя отново се разгорещи.

— За глупачка ли ме мислиш?! — Преглътна надигналата се в гърлото й жлъч. — Или си въобразяваш, че поради отчаянието си дали ще си намеря съпруг бих чакала търпеливо, докато си припомниш за годеницата си? Очевидно не си се тревожил дали няма да намеря друг през месеците, когато не знаех нищо за теб.

Той премигна.

На устните й се появи горчива усмивка.

— А и защо да го правиш? Та кой би се оженил за прекалено прямата дъщеря на копеле? Имах късмет мъж с твоето потекло да ми обърне внимание, нали? Не бих рискувала да те загубя. Според теб щях да те чакам вечно.

— Не е… Смятам… По дяволите, познавам те. Беше ми обещала. Щеше да спазиш думата си.

Тя се пребори с надигналото се у нея чувство за вина.

— Но ти не си се чувствал задължен да спазиш твоето обещание!

— Какво имаш предвид? — попита той предпазливо.

— Ухажваш дъщерята на господин Кинсли, собственик на компанията и евентуален купувач на корабите, които не са изцяло твои.

Силна руменина заля лицето му и това потвърди, че думите на господин Пинтър отговарят на истината. Сърцето й замря. Как не бе забелязала досега тази черта в характера му? Как е могла да бъде толкова сляпа?

— Предполагам, вие разправяте подобни лъжи на годеницата ми — обърна се Натан гневно към господин Пинтър.

— Разказах й какво съм чул, да — потвърди господин Пинтър хладно. — Тя затова ме нае. Няколко пъти сте забелязан да се разхождате с госпожица Кинсли, както и да придружавате нея и майка й на концерти.

Натан дръпна вратовръзката си сякаш го задушава.

— Просто исках да се държа възпитано. В бизнеса често се прави така.

— Според мълвата сте на път да й предложите брак — продължи господин Пинтър.

— Нали не вярваш на тези приказки? — обърна се Натан към Мария. Тя го изгледа проницателно.

— А трябва ли?

— Не!

Тя само вирна вежда и той се изчерви още по-силно.

— Добре, признавам, дадох тласък на сделката, като се докарвах пред семейството на господин Кинсли, но…

— Точно така си и мислех! — Тя се запъти към вратата. — Адвокатът ми ще се свърже с теб. Ако възнамеряваш да купиш моята половина от компанията…

— Стига, Мария. Това е абсурд. — Хвана я за ръката. — Не съм давал никакво обещание на младата жена. Тя не означава нищо за мен.

Мария дръпна ръката си.

— Колко странно. Явно и аз не означавам нищо за теб.

— Не е вярно!

Отново я обзе гняв.

— Плаках за теб. Тревожех се. Когато не отговори на писмата ми, дойдох в тази проклета страна да те намеря… В компанията дори не беше оставил информация къде отиваш! Разполагах с много малко пари и нямах представа какво да предприема…

— Тогава да си беше стояла вкъщи, където ти е мястото!

Тя го погледна невярващо. Сега вече се показваше истинският Натан. През цялото време вярваше, че й е приятел; човек, който разбира колко по-различна е от другите жени. Всъщност обаче винаги бе потискал всичко, което е смятал за неприемливо у нея. Правеше го с дребни наглед неща малко снизхождение, неодобрителна усмивка от време на време.

Ако беше честна, трябваше да признае: той никога не бе одобрява това, което тя представлява. Само Оливър го бе правил.

Мисълта за Оливър я изпълни със силен копнеж да го види. Почти чуваше циничните му забележи по адрес на Натан. След това щеше да я увери, че заслужава някой по-добър. И тя щеше да е сигурна във всяка негова дума, защото при всичките му недостатъци, при цялата прикритост относно миналото му, Оливър никога не я бе лъгал.

— Нямаш представа колко съм доволна, задето не си останах вкъщи — промълви тя. — Тогава нямаше да открия колко сме неподходящи един за друг.

Той поклати глава.

— Грешиш. Просто в момента си сърдита. — Протегна ръка да я погали по бузата, но Мария се дръпна и изражението му стана по-суров.

— Все още сме официално сгодени. Ако развалиш годежа заради някаква глупава препирня относно госпожица Кинсли, ще ме принудиш да предприема действия.

Пулсът й се ускори.

— Какво имаш предвид?

Погледът му стана по-решителен.

— Ще те съдя за нарушаване на обещание. Съдът ще е благосклонен към мен, разкрия ли желанието на баща ти да се оженим, а ти си се съгласила на годежа, но после, в момент на раздразнение, си се отметнала. Ще ги затрупам с истории какво съм предприел, за да увелича стойността на компанията. Финансовите средства ще бъдат запорирани за известно време. Това ли искаш?

— Как смееш? — извика тя, възмутена от поведението му. — Ами твоето измамно поведение и сключването на бизнес сделка въз основа на лъжа? Как мислиш ще реагира съдът на това?

— Няма да го вземат под внимание — отвърна той хладно. — Не е незаконно човек да основе друга компания. Налагаше се да защитавам интересите си. Ще заявя, че съм изключил баща ти за негово добро, което отговаря на истината.

— Не е вярно! Действал си зад гърба му. Това си направил.

— Не си в състояние да го докажеш. Той е мъртъв. Ще твърдя, че е дал съгласието си за хитрината.

— Не е така, знаеш го отлично — възрази тя, шокирана от пълната му липса на етика. — Що за човек си ти?

В очите му проблесна решителност.

— Такъв, който иска да му бъде даден шанс. И който все още те желае за съпруга.

Думите на Оливър отпреди седмина изплуваха в съзнанието й.

А сега наблюдавам как си тръгнала към подобен брак с някой, който ще те постави на полицата с притежанията си и ще те сваля само когато има полза от теб.

— Не мен желаеш за съпруга. Дори не ме познаваш. Трябва ти дъщерята на Адам Бътърфийлд, собственичката на половината „Белфорд шипс“.

— Мисли каквото щеш. Ако предприемеш обаче, прибързани действия и въвлечеш адвокати, приготви се за битка.

— Да те вземат мътните! — изгледа го тя свирепо.

Докато той все още я зяпаше, смаян от скандалния й език, тя излезе.

Поздравяваше се за смелостта си да му даде да се разбере, но практичният й ум същевременно й подсказваше, че всичко е в негова полза. Добре съзнаваше как един мъж е в състояние да очерни репутацията на жена. А щом съдът научи за странния й договор с Оливър, всякакво съчувствие, задето Натан я е изоставил в продължение на месеци, ще се изпари.

Побиха я студени тръпки. Погледна към господин Пинтър, който крачеше мълчаливо до нея.

— Наистина ли има право да ме съди за нарушаване на обещание?

— Да, опасявам се. Знам поне за един случай в Америка, когато мъж е повдигнал такова обвинение и е спечелил голямо обезщетение.

— Но нали не може да ми отнеме половината компания?

— Възможно е. Ще твърди, че е очаквал да я получи след брака с теб и като си се отказала, е бил лишен от онова, което му е било обещано.

Стомахът й се сви.

— Но неговата измама няма ли да повлияе на съда?

Господин Пинтър направи гримаса.

— Както той каза: не си в състояние да докажеш, че не е действал от името на баща ти.

Обзе я отчаяние.

— Но плановете му няма ли да бъдат нарушение, когато господин Кинсли разбере, че Натан е имал годеница през цялото време, докато е ухажвал госпожица Кинсли?

— Сделката още не е сключена и той няма шанс да я осъществи без твоята половина от компанията, която смея да твърдя, няма с какво да купи. Затова, ако не получи твоята половина чрез брак, възнамерява да си я осигури чрез измама. Само това му остава, ако откажеш да се омъжиш за него. Ще очерни името ти, за да получи каквото си е наумил.

— И ще се възползва от огласяването на годежа ми с лорд Стоунвил, за да подкрепи своята версия.

— Най-вероятно. За жалост съдът не гледа благосклонно на момичета, зарязали годениците си.

Продължиха в мълчание.

Щеше й се никога да не бе срещала Натан Хайът. Защо баща й не бе прозрял що за човек е? Е, поне е бил толкова подведен по отношение на характера му, колкото и тя.

Или… не? Баща й всячески бавеше женитбата. Жалко, задето не бе променил завещанието си.

Стигнаха странноприемницата. Изненада се, че Фреди не ги чака в салона. Вече трябваше да им е бесен.

— Ето какво ще направим — подхвана господин Пинтър, докато се изкачваха по стълбите. — Ще се върнем в Лондон възможно най-бързо и ще наемем адвокат. Трябва да има начин завещанието на баща ти да бъде развалено. Не губи надежда.

Тя въздъхна.

— Благодаря, господин Пинтър, но щедростта ти надхвърли всякакви приемливи граници. Наистина не съм в състояние да ти плащам вече.

— Забрави — махна с ръка той. — В мой интерес е да доведа започнатото докрай. Погледни на нещата така: ако те избавя от господин Хайът, ще получиш състоянието си и ще успееш да ми платиш. Да не говорим, че ще ме препоръчаш на всичките си приятели.

— Каквито нямам в Англия.

Помисли си за семейство Шарп, но бе невъзможно да се обърне към тях за помощ. Не само си имаха собствени грижи, но и тя не можеше да се изправи пред Оливър, след като замина така внезапно.

Той я потупа по ръката, когато спряха пред стаята му.

— Имаш един приятел, госпожице Бътърфийлд. В мое лице. Не го забравяй.

Тя се опита да преглътне заседналата в гърлото й буца.

— Не разбирам защо го правиш. Изключено е да нямаш по-спешни задачи в Лондон.

Изражението му стана сериозно.

— Веднъж познавах жена в сходно на твоето положение. Тя действително нямаше никакви приятели и това наистина я довърши. Като помагам на теб, правя онова, което някой трябваше да направи за нея.

Усмихна й се и отвори вратата.

Стаята беше празна.

— Странно — отбеляза тя. — Фреди вече трябваше да се е върнал.

— Ще отида да го взема от пекарната, докато ти опаковаш багажа си. — Кимна и бързо слезе по стълбите.

Все така обезкуражена, тя се отправи към своята стая. Не можеше да повярва, че се е стигнало дотук: Натан да заплаши да я съди.

Стигна до вратата си и видя пакет пред нея. Отвори го. Вътре имаше два пая с бъбреци; бяха още топли. Значи Фреди вече е бил тук. Но къде беше сега? Поклати недоумяващо глава, отключи и влезе.

— Крайно време беше да се върнеш — долетя гласът на Оливър откъм прозореца.

Сепната, тя изпусна пайовете.

Въпреки сенките под очите му, не бе виждала по-желана гледка. Дори с вързаната накриво вратовръзка, стърчащата във всички посоки черна коса и неразгадаемото му изражение, той накара дъха й да секне.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— На тръгване от Халстед Хол забрави нещо — отвърна той дрезгаво.

— Какво?

Сърцето й подскочи, когато той решително пристъпи към нея.

— Мен.