Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (19)

Глава 17

През по-голямата част от деня на Свети Валентин Мария успяваше да избягва Оливър. Не се оказа трудно; повече от половината от времето той спа след бурната си нощ. Не че това я засягаше. Беше си научила урока от него. Наистина беше така. Дори красивият букет от ириси, който й изпрати в стаята следобед, не промени положението.

Сега, докато се обличаше за бала, изпитваше завидна гордост от себе си, защото успя да мисли за него само пет-шест пъти. На всеки час, уточни съвестта й.

— Ето, това е последното — обяви Бети и затъкна щраусовото перо в сложната прическа на Мария.

Според Силия това бе най-новата мода тази година.

— Изглеждате прекрасно, госпожице — отбеляза тя.

— Ако е така, дължи се изцяло на усилията ти, Бети.

Момичето наклони глава, за да не се види колко силно се изчерви.

— Благодаря, госпожице — промълви тя.

Смайващо бе колко различна стана камериерката, след като Мария послуша съвета на Оливър и остави Бети да се суети около нея, да подрежда стаята и да прави куп незначителни неща, които Мария с радост щеше да свърши сама. Но той се оказа прав. Бети буквално сияеше от гордост. На Мария й се щеше от по-рано да се бе отнасяла с прислугата така, но откъде да подозира, че тези луди англичани ще я обслужват с такава радост? Демократично настроеният й американски ум не бе в състояние да го проумее.

Бети плъзна възхитен поглед по сатенената бална рокля на Мария с цвят на слонова кост и отбеляза:

— Негова светлост ще си глътне езика, когато ви види тази вечер.

— И дано се задави — промърмори Мария.

С лукаво изражение Бети намести бяло тюлено наметало върху раменете на Мария и го прикрепи със златна брошка над деколтето.

— Джон каза, че господарят не е докоснал нито едно момиче в бордея снощи. Отказал всички, които собственичката му показала.

— Не знам защо се съмнявам.

Бети продължи да оневинява господаря си.

— След това лорд Стоунвил отишъл в операта, но си тръгнал без нито една танцьорка оттам. Джон призна, че досега такова нещо не се е случвало.

Мария забели очи, макар част от нея отчаяно да искаше да приеме чутото за истина; една малка, глупава част от нея, която въобще не би трябвало да слуша.

Бети лъсна брошката с маншета на ръкава.

— Според Джон негова светлост се напил до забрава и се прибрал вкъщи, без да е целунал нито една жена. Джон твърди…

— Джон си измисля истории, за да оправдае действията на господаря си.

— О, не, госпожице! Джон никога не лъже. А и господарят никога не се е прибирал толкова рано преди… И винаги се е връщал с… Говоря за къщата в Актън… Там идваше с една или две жени… Досещате се за какво…

— Да му помогнат да се задави с езика си? — сопна се Мария.

Бети се засмя.

— Би било страшна гледка, нали? Две жени да се опитват да наврат езика му в гърлото.

— Добре бих им платила, за да го направят. — Мария въздъхна и тръгна към вратата. — Въздържал се е да доведе леки жени, заради присъствието на баба си и на сестрите си. В Актън е разполагал с ергенска квартира. Тук е различно.

— Май сте права.

— Но благодаря за опита да ме разведриш — добави Мария нежно. — Много добре се държиш с мен и го оценявам.

Камериерката я погледна сияеща. Наистина много малко трябваше, за да ощастливи Бети.

Тръгна надолу и с облекчение видя другите, вече събрани в големия салон. Няма да се наложи да остане насаме с Оливър. След като прислужниците му измисляха всевъзможни извинения, тя си представяше какво би изтъкнал той, за да се оневини. Но защо пък да го прави? Тя не може да има претенции към него.

Можеше да вини само себе си, задето се чувства по този начин.

Особено след като той я гледаше така възторжено, докато тя слизаше по стълбището. Очите му направо я изгаряха. Господ да й е на помощ — та той изглеждаше великолепно. Извънредно привлекателен, както винаги. Смесицата от порочност и изтънченост у него бяха в състояние да омаят всяка жена и тя да се окаже готова на всичко, за да го притежава.

Над черния си вечерен тоалет беше сложил тъмносиня вълнена пелерина. Тя подчертаваше тъмния цвят на лъскавите му коси. Бели ръкавици обгръщаха дългите пръсти на ръцете; същите онези пръсти, които така нежно я бяха погалили по бузата. Боже, нима това бе едва вчера? И само как деликатно бе отметнал кичур от косата й…

Свъси вежди заради обзелите я спомени. Нищо чудно, че жените го преследват навсякъде. Как да му устоят? А ако ги гледа така, както я гледа сега — с жаден копнеж, който дори не си даваше труда да прикрие пред баба си, — то те нямаха никакъв шанс. От погледа му дъхът й секна.

Дяволите да го вземат! Няма да се поддаде. Не и след снощи.

Усмихнат, той се приближи към нея.

— Всяка рокля, която ти стои толкова великолепно, заслужава бижута, за да подсили ефекта й. — При тези думи извади кадифена кутийка.

Отвори я. Вътре лежеше прекрасна перлена огърлица с диамантена висулка.

— Съвсем подходяща е за роклята — продължи той и й поднесе кутийката. — Принадлежеше на майка ми.

Мария едва успя да си поеме дъх. Погледна към братята и сестрите му. Те изглеждаха шокирани, а баба им — направо не на себе си.

— Не е редно… — подхвана тя.

— Ти си моя годеница. Редно е да ти направя подарък.

Подарък ли? Боже. Тя бе решила, че просто й я предоставя за тази вечер.

— Прекалено скъпа е.

И го правиш, само и само да забравя за снощи.

— Не смяташ ли, че щях да съм я продал досега, ако струваше толкова много?

Вероятно имаше право. Но по-важна бе огромната сантиментална стойност, която притежаваше.

— По-редно е да я получи Минерва или Силия.

— О, за мен е прекалено тежка — възрази Силия, възстановила се светкавично от изненадата как брат й предлага огърлицата на майка им на непозната. — Ще приличам на кокошка с котва на шията.

— А аз не обичам перли — добави Минерва.

Мария срещна погледа на Минерва.

— Нали си даваш сметка, че се опитва да получи прошка за своите… прегрешения?

Оливър се напрегна, а Минерва я погледна лукаво.

— Още по-убедителна причина да я приемеш. Той трябва да си плати. Това обаче не означава ти да му простиш.

— Не е ли по-добре да не се месиш, Минерва? — обади се госпожа Плъмтри с леден тон. Всички извърнаха очи към нея и тя добави: — В крайна сметка това са перлите на моята дъщеря. Ако някой ще определи кой да ги получи, това съм аз. Здравият разум на госпожица Бътърфийлд й го подсказа правилно.

Присъстващите изпаднаха в неловко мълчание. Мария усети как пламва от унижение. Строгият поглед, който госпожа Плъмтри хвърли на внука си, подсказа до каква степен не одобрява такъв ценен семеен предмет да бъде подарен на човек извън фамилията.

През последната седмица на Мария на няколко пъти й се стори, че госпожа Плъмтри я гледа с известна нежност, но явно се бе подвела.

— Бижуто е мое, бабо — тросна се Оливър, извади огърлицата, застана зад Мария и й я сложи. — Ще го връча на когото аз реша.

— Моля те, Оливър — промълви Мария. — Не желая да създавам неприятности.

— Не създаваш никакви неприятности — увери я той.

Застана до нея и й предложи ръката си, но не преди да изгледа баба си навъсено.

Мария погледна крадешком госпожа Плъмтри. Възрастната дама изглеждаше ужасена от постъпката на внука си. Добре де, какво значение има какво мисли тази жена? В крайна сметка Оливър не смята да се ожени за Мария. Ако госпожа Плъмтри я презира, Оливър има по-голям шанс стратегията му да спечели и Мария най-после ще приключи с този фарс. Но имаше значение. Всъщност Мария бе започнала да харесва госпожа Плъмтри.

Две карети се строиха пред къщата. Фреди заяви желание да се качи в първата с Джарет и Гейб, които вече гледаше като свои идоли. Силия обяви, че и тя ще пътува с тях. Младата жена очевидно винаги се чувстваше по-удобно в компанията на мъже, отколкото на жени.

Докато Фреди се настаняваше в каретата, Мария не се въздържа да даде последен съвет.

— Не забравяй на бала да следваш поведението на господата. Вероятно тук правят нещата по-различно, отколкото ние в Америка.

Фреди вирна брадичка с характерната за младостта напереност.

— Не съм дете, Мопси. Знам как да се държа.

Каретата пое.

— Фреди ще се справи чудесно — увери я Оливър с кадифен тон. — Ще се погрижа лично.

Оливър помогна на баба си да се качи, а Минерва се засмя.

Брат й я изгледа с вирнати вежди.

— Какво забавно намираш, Минерва?

— Като знам в какви каши се забърквахте редовно ти, Фоксмур и останалите, когато бяхте на възрастта на господин Дънс, как да не ми е забавно?

За пръв път някой от фамилията споменаваше за младостта на Оливър. Мария се опита да заглуши любопитството си, но не успя.

— Представям си какви бели е правил Оливър на младини — обади се тя.

Оливър, помогнал вече на Мария и Минерва да се качат, също се настани вътре и невъзмутимо отбеляза:

— Не бяхме толкова лоши.

— Не го слушай — възкликна Минерва с блеснали очи. — Една вечер той и приятелите му отидоха на бал, облечени с ливреите на прислугата. Там се захванали да пият, да флиртуват и да намигат на по-възрастните дами, които доста обилно се изчервявали. В добавка през цялото време не спирали да критикуват на висок глас събирането. По едно време домакинята разгадала номера им и пратила няколко яки млади мъже да ги изхвърлят. На излизане те задигнали от градината й малка каменна статуя на Купидон и й пратили писмо, за да искат откуп.

— Откъде, по дяволите, знаеш това? — смая се Оливър. — Та ти беше на колко? На единайсет ли?

— На дванайсет — уточни Минерва. — Слугите на баба само за това говореха. Разчу се из цялото висше общество, доколкото помня. Какъв беше откупът? По целувка за всеки от вас от дъщерята на домакинята?

Лека усмивка се появи по устните на Оливър.

— Тя така и не ни го плати.

— Боже! — възкликна Мария.

— Като се замисля — заразсъждава Оливър на глас, — статуята на Купидон най-вероятно още е някъде из къщата на Киркуд. Ще го питам.

— Бил си същият беладжия като Фреди и братовчедите ми — засмя се Мария. — В деня, в който щеше да води шествие из Дартмът, насапунисаха всички прозорци на каретата на кмета. Да знаеш как вилня, когато откри поразията.

— Той надут глупак ли беше? — попита Оливър.

— По-скоро развратник. Веднъж се опита насила да целуне леля. При това беше женен!

— Тогава се надявам, че те не само са насапунисали прозорците му — отбеляза Оливър.

Коментарът му изненада Мария.

— Ти, естествено, никога не би целунал омъжена жена — подметна тя.

— Не и ако сама не е поискала — отвърна той със странен глас. — Но не говорехме за мен, а за подлия кмет на Дартмът. Насапунисването на прозорците послужи ли му за урок?

— Не, но „подаръкът“, който му оставиха в каретата, си изигра ролята. Взеха го от най-голямата крава в градчето.

Оливър и Минерва се засмяха. Ала не и госпожа Плъмтри. Седнала до Мария, тя мълчеше, явно скандализирана от целия разговор.

— Защо момчетата постоянно изпитват потребност да забъркат каша, която после други да оправят? — зачуди се Минерва.

— Защото са наясно колко това ни дразни — обясни Мария.

— Нямам представа как Оливър се превърна в такъв нехранимайко — наруши мълчанието си госпожа Плъмтри, с което изненада всички. — На четиринайсет бе образцов джентълмен. Придружаваше баща си при посещенията му на арендаторите, прекарваше часове с управителя и се учеше на счетоводство…

— Не бях чак толкова образцов, бабо — възрази Оливър. — Имах си недостатъци.

— Не и значителни, преди родителите ви да…

— Забрави ли в какви неприятности се набърках в Итън преди това? — прекъсна я Оливър.

— Ха! Нищо особено. Момчешки лудории, след като се сдружи с онези калпазани. Когато се връщаше вкъщи за ваканциите обаче, се държеше като безупречен син и бъдещ наследник на голямо имение. Залягаше над уроците и все искаше да правиш подобрения. Истински отговорен млад мъж.

— Нямаш представа какъв бях — процеди той през зъби. — Никога не си била наясно.

Резките му думи изкънтяха в каретата. Мария усети как седящата до нея госпожа Плъмтри се напрегна. Сърцето й се сви от жал. Независимо от пъклените намерения на старицата как да протече живота на внуците й, бабата на Оливър държеше на тях и ги обичаше посвоему.

Оливър въздъхна и промълви:

— Прости ми. Не биваше да го казвам.

— Определено — обади се Мария. — Та тя говореше ласкави неща по твой адрес.

Той я погледна свирепо.

— Напротив. За пореден път изтъкна колко разочаровам близките си.

— Щом ти е неприятно — парира го Мария, — защо не престанеш да ги разочароваш?

— Браво, Мария! — обади се Минерва тихо.

Оливър стисна зъби и се загледа през прозореца; несъмнено мечтаеше да е далеч от тях в момента. Докато той седеше, затворен в себе си, Минерва започна да разказва други истории от детството му.

Мария неволно остана очарована и дори се засмя на историята как навремето паднал в езерцето пред Халстед Хол, докато се опитвал да „привлече“ рибите да скочат в лодката, както индусите омайват кобрите да изпълзят от кошниците. Още повече се смя на историята как придумал Гейб да му даде парчето си торта, като убедил брат си, че е отровно и „в името на неговата безопасност е редно първо да го опита Оливър“.

От историята обаче как някакво момче дръпнал петгодишната Минерва за косата, а Оливър се впуснал да я защити и ударил нападателя, й се доплака. Оливър, готов да защити сестра си, още съществуваше; тя го зърваше от време на време. Но къде бе изчезнал този безгрижен младеж? Братята и сестрите му не приемаха с толкова голяма горчивина трагедията, сполетяла родителите им. На фактът, че той е най-възрастният ли се дължеше? Или нещо друго го тормозеше?

Погледна през прозореца и се сепна. Бяха пристигнали в града, а тя, увлечена от историите на Минерва, не бе забелязала. На осветена с газови лампи улица се вляха в колоната от други карети. Край тях се издигаха впечатляващо богаташки къщи.

— Приближаваме дома на Фоксмур — обади се госпожа Плъмтри. — Трябваше да се досетя, че ще има тълпи от гости. — Погледна Оливър изпитателно. — Ти, предполагам, смяташ да скандализираш всички, като обявиш вричането си на госпожица Бътърфийлд тази вечер?

— Естествено — отвърна Оливър без следа от раздразнение. — Освен ако ти не желаеш да направиш съобщението, бабо? С радост ще ти предоставя възможността. С Мария ще се усмихваме и ще кимаме, докато ти приемаш поздравленията за чудесното сватосване, което си осъществила.

Боже? Това ако не бе хвърляне на ръкавица!

Госпожа Плъмтри зяпна. После рязко стисна зъби. Когато заговори отново, гласът й бе напрегнат, макар Мария да бе готова да се закълне, че зърва злоради пламъчета в очите на възрастната жена.

— Май ще е най-добре. Ти едва ли ще се справиш подобаващо.

— Направи го? — предизвика я Оливър.

По лицето му се изписа задоволство.

В каретата се възцари тягостно мълчание. Явно и госпожа Плъмтри, и Оливър очакваха другият да се предаде.

Не след дълго каретата спря пред къщата. Оливър слезе пръв, за да помогне на дамите.

Хвана Мария под ръка и я поведе към входа. Именно тогава тя му прошепна:

— Играеш си с огъня. Баба ти може и да го направи.

— Изключено — отвърна й той шепнешком. — Не я познаваш. За нищо на света няма да направи съобщението. Ще видиш.

Мария хвърли поглед назад към госпожа Плъмтри. Сърцето й замря. Върху устните на възрастната жена имаше тайнствена усмивка, която тя веднага заличи, щом забеляза извърнатата глава на Мария. Опа! Това вещаеше лош развой за плановете на Оливър.

— Оливър… — подхвана тя.

— Слава богу, пристигнахте! — възкликна Силия. Стоеше на най-горното стъпало на стълбището с напрегнато изражение. — Трябва да спасиш Гейб, преди да извърши някоя глупост. Четуин е тук и двамата са на път да се сбият заради надбягването. В салона за карти са.

— За бога, не очаквах Фоксмур да покани онзи идиот — въздъхна той и се отправи навътре в къщата.

Ухилени, Минерва и Силия въведоха Мария в салона. Не спираха да я подканват:

— Побързай, преди да се е върнал.

На входа на салона ги посрещнаха лорд Габриел и лорд Джарет, заобиколени от няколко млади мъже.

— Лорд Габриел — изненада се Мария. — Брат ти…

— Да, знам. Докато го няма…

Заедно с Джарет я запознаха с господата. Когато Оливър се върна, тя бе обещала танци на всеки един от приятелите на братята му.

При вида на Гейб, невредим сред групата, Оливър се навъси. Погледна сестра си с въпросително вирнати вежди.

— Да ме пратиш да търся Четуин представата ти за шега ли е?

— Очевидно съм се объркала — отвърна Силия непринудено. — Докато те нямаше, запознахме Мария с този-онзи.

— Благодаря, че сте се постарали да се почувства добре приета — заяви Оливър, макар да изгледа струпалите се мъже навъсено. Подаде ръка на Мария. — Ела, скъпа. Ще те запозная с домакините ни, а после ще танцуваме.

— Съжалявам, старче — обади се Гейб и застана между тях, — но тя вече ми обеща първия танц.

Оливър я погледна с укор.

— Не си го направила, нали?

Тя изпита вина, но бързо се отърси от нея. Защо тя да се чувства виновна? Той прекара предишната вечер в бордей; той се увлече дотолкова да спори с баба си, че дори не си даде труда да я покани на танц. Самонадеяно предполагаше, че ще танцува с него, защото е „платил“ за услугите й. Е, нямаше да стане.

Посрещна изпитателния му поглед и вирна брадичка.

— Ти не спомена нищо. Нямах представа, че искаш първия танц.

Той свъси мрачно вежди.

— Тогава ще се задоволя с втория.

— Той е мой — осведоми го Джарет. — Всъщност госпожица Бътърфийлд е ангажирана за всички танци. Нали така, господа?

— Дяволите да ме вземат, ако го допусна! — тросна се Оливър.

Госпожа Плъмтри го удари по ръката с ветрилото си.

— Оливър, внимавай как приказваш пред млади дами!

— Не ме интересува. Тя е моя го… — Спря се навреме. — Мария дойде с мен. Заслужавам поне един танц.

— Тогава да я беше поканил преди другите — отбеляза Силия с дяволита усмивка.

Гейб подаде ръка на Мария.

— Ела, госпожице Бътърфийлд. — След това повтори думите на брат си. — Ще те запозная с домакините ни. — Хвана я под ръка и ухилен се обърна към Оливър. — Надявай се да изтеглиш името й в лотарията за валса преди вечеря, старче. Това ще бъде последният ти шанс да танцуваш с нея тази вечер.