Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (16)

Глава 14

Мария излезе от стаята си, за да отиде да вечеря. В този момент плътен гърлен глас отбеляза:

— Съвзела си се, виждам, от пътуването ни до града.

Извърна се и видя Оливър, седнал на един стол близо до вратата й. Нима я чакаше?

— Добър вечер, милорд — поздрави тя, а той се изправи. — Добре изглеждаш.

Всъщност той беше зашеметяващ във вечерно облекло — дрехите му стояха по-добре отколкото на всеки друг мъж, когото бе виждала. Искрящо бялата му риза и вратовръзка контрастираха великолепно със смуглия му тен, а черната жилетка с висока кадифена якичка подчертаваше цвета на тъмните му очи. За жалост жакета му от златиста коприна й напомни колко по-високо в йерархията стои той над нея, независимо от финансовото му състояние, а прилепналите към бедрата черни габардинени панталони й припомниха…

Не, няма да мисли за случилото се днес следобед.

— А ти приличаш на богиня — промълви той, обхождайки с очи тялото й.

И тя се разтопи от удоволствие.

— Благодаря. — Постара се да прозвучи овладяно и непринудено. — Предпочитам роклята ми да не е прекалено тясна.

— С изключения на местата, където трябва — насочи той многозначителен поглед към деколтето й.

Неподправеното му възхищение я накара да се зарадва, че последва съвета на Бети в избора на тоалет за тази вечер. След скандалната червена рокля не искаше да облече дреха с голямо деколте, но тази наистина й стоеше великолепно. Пепеляво розовото винаги й бе отивало.

— Намираш ли я за достатъчно подходяща за вечеря със семейството ти? — поинтересува се тя.

— Те дори не заслужават да те видят в нея — промълви той така опиянен, та чак дъхът й секна. — Ще ми се ти и аз да имахме възможност…

— Изглеждаш прекрасно — обяви нов глас. Лорд Габриел се появи зад гърба на Оливър. Дяволито изражение се изписа по лицето му. — Съжалявам за закъснението, госпожице Бътърфийлд, но благодаря, братко, задето си й правил компания, докато се появя.

Оливър го изгледа свирепо.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Ще съпроводя младата дама долу за вечеря.

— Това е задължение на годеника й, не смяташ ли? — сопна се Оливър.

— Мним годеник. Нямаш права над нея. И доколко тя бе на твое разположение цял ден… — Лорд Габриел й предложи ръката си. — Да вървим, госпожице Бътърфийлд.

Мария се поколеба какво да направи. Оливър обаче заплашваше да приспи здравия й разум и тя прецени, че ще е по-добре да предпочете лорд Габриел.

— Благодаря, сър — промълви тя и го хвана под ръка.

— Я чакай малко! Нямаш право…

— … да съм любезен с гостенката ни ли? — прекъсна го лорд Габриел с невинно изражение. — Наистина, старче, не подозирах, че му придаваш толкова голямо значение. Но след като ти е неприятно да видиш госпожица Бътърфийлд под ръка с друг мъж, то тогава ще отстъпя.

Думите на лорд Габриел сякаш накараха Оливър да се замисли. Погледна последователно Мария и брат си, а после се усмихна, макар в очите му да не се появи веселие.

— Не, не. Всичко е наред — обяви той. — Абсолютно наред е.

Докато вървяха по коридора, а Оливър ги следваше, Гейб й намигна конспиративно. Тя не бе сигурна точно каква е конспирацията, но реши да се включи, тъй като видимо дразнеше Оливър.

Инцидентът бе само първият от серия подобни случки, които продължиха през цялата седмица. Озоваваше ли се насаме с Оливър, пък било то и за секунди, някой от братята или сестрите му се появяваха и предлагаха някакво развлечение — разходка в градините, да отскочат до Илинг, игра на топка. Оливър неизменно се дразнеше всеки път, но тя не разбираше причината.

Освен ако…

Не, това бе налудничаво предположение. Щом явните опити на семейството му да ги раздели го дразнеха, значи се дължеше единствено на факта, че му се изплъзва възможността да я съблазни. Все пак не предложи ли той да я направи своя метреса? Значи не държеше истински на нея. Няма смисъл да се надява да получи нещо повече от него.

Да се надява ли? То бе не по-малко абсурдно. Не се надяваше на нищо от него; та тя вече имаше годеник.

Проблемът обаче бе друг: затрудняваше се да мисли за Натан в Халстед Хол. Всеки ден, прекаран в разпадащото се, но красиво старинно имение, й се струваше преживяване от приказките.

А прислугата?! Боже, те се суетяха около нея като пчели около кралицата майка на кошера. Умът й не побираше как семейство Шарп търпи подобно суетене около себе си.

Братята и сестрите на Оливър говореха непрекъснато за предстоящия бал по случай Свети Валентин, организиран от херцогинята на Фоксмур. С приближаването му Мария ставаше все по-притеснена, защото госпожа Плъмтри не преставаше да повтаря, че там Оливър ще обяви годежа си пред обществото. Възрастната дама очевидно не се отказваше от намерението си толкова бързо, колкото внукът й очакваше.

Затова Мария изпита облекчение, когато ден преди бала я уведомиха за желанието на негова светлост да разговаря с нея в кабинета си. Отдаваше й се възможност да бъде с него насаме. Тръгна натам, като се молеше никой от братята или сестрите му да не се появи.

При влизането й той побърза да затвори вратата и й даде знак да седне. След това видимо неспокоен започна да крачи напред-назад. Сърцето й заби учестено. Нима беше получил новини от господин Пинтър? Нещо лошо ли бе сполетяло Натан?

— Прислужниците ми не те ли удовлетворяват?

Тя премигна насреща му. Въобще не очакваше подобен въпрос.

— Напротив.

— Останали са с такова впечатление.

— Не знам откъде.

— Сама си оправяш леглото сутрин, както споделиха.

— Да, естествено.

При тези нейни думи веждите му се стрелнаха във въздуха.

— Също така сама палиш камината и си вземаш чай.

— Защо да не го правя?

Оливър присви очи.

— Нямаш ли прислужници у вас?

— Имам. — Вирна брадичка. — Разполагаме с кочияш, лакей и две прислужнички, които помагат на мен и на леля с прането и с готвенето.

На устните му се появи усмивка.

— Започвам да схващам какъв е проблемът.

— Обясни ми го, защото съм в пълно неведение.

— Слугите в Англия не са за да помагат на господарите, а за да вършат нещата вместо тях.

— Какво имаш предвид?

— Като си оправяш сама леглото, решават, че не одобряваш начина, по който те го правят. Същото важи и за паленето на камината или вземането на чая. Искат да те обслужват, а като не им позволяваш, смятат, че не се справят добре.

— Това е абсурдно. Постоянно им повтарям, че не ми трябва помощ.

— Точно така. И с тези думи им отнемаш предназначението в живота, а това накърнява гордостта им.

Тя трепна, припомнила си напрегнатото изражение на Бети.

— Не вярвам предназначението на някого в живота да е да бъде слуга.

— В Англия е прието така. — Тонът му се смекчи. — Като американка ти е трудно да го разбереш, но английските прислужници се гордеят с онова, което вършат, със семейството, при което работят, с мястото, което заемат в домакинството. Като ги лишаваш от възможността да изпълняват дълга си, излиза, че не ги уважаваш.

По страните й плъзна руменина.

— Боже! Затова ли постоянно са наоколо и се опитват да свършат всичко вместо мен?

— Да. Колкото повече неща вършиш сама, толкова повече те смятат, че са сгрешили някъде.

— Просто исках да ги улесня. Прислужниците на баба ти се върнаха в Лондон, а в огромна къща като тази има много работа…

— Знам. Не се безпокой. — Той седна зад писалището. — Остави ги да си изпълняват задълженията. Според тях скоро ще си им господарка и искат да си доволна от тях.

Тя преглътна. Точно от такъв развой на разговора се нуждаеше.

— Наистина ли възнамеряваш да обявиш „годежа“ ни на бала утре вечер?

Той поклати глава.

— Няма да се стигне дотам. Досега баба се включваше в играта, но никога няма да огласи разногласието ни пред хората. Знае какви ще са последствията за семейството. Ще отстъпи, уверявам те.

— Ами ако не го направи? Ако официално огласиш годежа ни, новината вероятно ще стигне до Натан…

Лицето му стана сурово.

— До никого няма да стигне, защото няма да има никакво обявяване!

— Дано не грешиш.

Напоследък я глождеше съвестта относно Натан. Прие да се омъжи за него; даде обещание. И всеки път, когато Оливър я възпрепятстваше да го изпълни, имаше чувството, че се държи нечестно.

— Повярвай ми, Мария. Всичко ще бъде наред.

Настъпи неловко мълчание. Тя се изправи.

— Щом това е всичко…

— Не си тръгвай — промълви той и също се изправи.

Тя го изгледа изпитателно. Той бе впил очи в нея, но тя нямаше сили да се обърне.

— Защо? — успя да попита тя.

— Напоследък бяхме лишени от всякаква възможност да разговаряме. Братята и сестрите ми постоянно ти намираха някакво занимание. — Тонът му стана по-напрегнат. — Седни. Моля те. Хайде да поговорим.

Да поговорят? Въобще не бе характерно за него.

— Добре. — Тя седна отново, озадачена от настъпилата в него промяна. — За какво искаш да поговорим?

Той придоби съвършено безпомощен вид, което й се стори умилително. Без съмнение правеше с жените каквото си поиска, но рядко разговаряше.

Зърна книга върху писалището му и я взе.

— Четеш последния роман на Минерва, виждам.

За нейно смайване той се изчерви.

— Реших да видя какви ги върши сестра ми.

— За пръв път ли се потапяш в „готическите ужаси“ на Минерва?

— Да.

Темата очевидно го смущаваше, което я накара да продължи.

— Направил си чудесен избор. „Странникът при езерото“ ми е любима.

Той свъси вежди.

— Защо? Защото Роктон си получава заслуженото при дуела с рапири ли?

На устните й се пови усмивка.

— Защото Минерва го оставя жив. Обикновено убива злодея по ужасен начин.

— И на теб са ти неприятни подобни ужасии?

— Всъщност — не. Допадат ми. Невероятно е, нали? — Той премигна насреща й и тя добави развеселено: — У дома бях абонирана за „Нюгейт календар“. По-скоро Фреди беше абониран. Татко не одобряваше увлечението ми по подобни четива, пълни с убийства и скандално поведение.

— Не се съмнявам. — Седна отново и я изгледа съсредоточено. — Щом ужасите ги харесват, защо си доволна, задето не е убила Роктон?

— Загатва достатъчно за миналото му, за да се чудиш защо е станал такъв злодей. Ако умре, никога няма да узная отговора.

Оливър я изгледа още по-вторачено.

— Възможно е по рождение да е злодей — подметна той.

— Никой не се ражда злодей.

— Нима? — вирна вежди. — Значи всички се раждаме добри?

— Нито едното, нито другото. Започваме като животни, с техните потребности и желания. Необходимо е родителите, учителите и добрите примери да ни покажат как да потискаме тези потребности и желания, когато се налага, за да постигнем доброто. Но изборът дали да се вслушаме в съветите на образованието, или да постъпим както ни се иска остава за нас.

— За жена, която си пада по убийства и скандални ситуации, си голям философ.

— Обичам да съм наясно как се получават нещата, защо хората се държат по определен начин.

— Аз обаче смятам, че подобно на Роктон, някои от нас се раждат зли.

Тя внимателно подбра следващите си думи.

— Така Роктон разполага с удобно обяснение за поведението си.

Лицето му стана каменно.

— Какво имаш предвид?

— За да си морален и дисциплиниран, се изисква усилена работа. За да си зъл, не е необходимо да полагаш никакви усилия. Просто удовлетворяваш всяко свое желание или импулс, независимо колко ще нараниш някого или колко е неморално. Като твърди, че по рождение е зъл, Роктон си осигурява комфорта да не се бори да е добър. Винаги може да заяви, че не е в състояние да се овладее.

— А защо не наистина да му е невъзможно?

— Защото най-вероятно просто не желае да се бори срещу импулсите си. А аз искам да разбера причината. Затова не спирам да чета романите на Минерва.

Дали Оливър наистина вярваше, че по рождение е непоправимо зъл? Колко трагично! Това правеше живота му безнадежден и обясняваше безкрайното му търсене на всякакви удоволствия.

— В състояние съм да ти кажа причината за злодейството на Роктон. — Оливър стана и заобиколи писалището. Облегна се на плота до нея, протегна ръка и прибра кичур от косата й зад ухото.

Побиха я сладки тръпки. Как съумяваше да й въздейства така?

— О? — успя да промълви тя.

— Роктон е наясно: няма начин да получи всичко, което иска — продължи той дрезгаво, отмествайки ръка към бузата й. — Няма как, например, героинята да е негова. Тя никога не би приела… злонамерените му импулси. Въпреки това той я иска. И това желание го изяжда.

Дъхът й секна в гърлото. Минаха дни, откакто той я беше докосвал, а тя ни най-малко не бе забравила какво е усещането. Сега бе толкова близо до нея, говореше й тези неща…

Насили се да овладее обзелите я емоции.

— Желанието му го изяжда, защото не може да я има. Ако смяташе, че това е възможно, въобще нямаше да я иска.

— Не е вярно. — Гласът му бе още по-гърлен, а пръстите му се плъзнаха толкова нежно по брадичката й, че нещо в гърдите й се сви. — Дори Роктон си дава сметка кога една жена не е като всички останали. Нейната безкрайна доброта на фона на неговата злина го пленява. Ако успее да прихване от тази добрина, тогава тъмният облак, обгърнал душата му, ще се вдигне и нещо друго, а не само злото ще го ръководи.

— Той обаче греши, ако разсъждава така. — Пулсът й се ускори, когато пръстите му се плъзнаха към шията й. — Единственият, който ще вдигне черният облак от душата му е самият той.

Ръката му застина.

— Значи е обречен?

— Не! — Тя впи очи в неговите. — Никой не е обречен. Най-малкото Роктон. Все още има надежда за него. Винаги има надежда.

В погледа му имаше трескав блясък и преди тя да извърне лице, той се наведе и я целуна леко, нежно… и толкова вкусно. Някой простена, но тя не бе сигурна кой. Съзнаваше само, че устните му са върху нейните и я караха да копнее за нови и нови ласки със сила, каквато само той събуждаше у нея.

— Мария… — прошепна той. Хвана я за раменете и я притегли в прегръдките си. — Боже, от онзи ден в каретата мисля само за теб.

Устните му отново намериха нейните и се впиха в тях, заглушавайки всякакви възражения от нейна страна. Ръцете й се плъзнаха и обгърнаха талията му, но тя нямаше никаква представа как се стигна дотам. Какво й ставаше? Лесно й бе да говори за морал и дисциплина, но й бе толкова трудно да ги приложи на практика! Той я караше да захвърли всякаква предпазливост на вятъра само заради една целувка.

Не, не каква да е целувка. Устните му се впиваха в нейните настойчиво и смело. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, проследяваха всяка извивка. Пръстите докосваха кожата й и тя се възпламеняваше от допира им. И Мария неволно изпитваше божествено блаженство. Настойчивостта на Оливър бе толкова различна от плахите ласки на предпазливия Натан.

Изгаряше от желание да го докосне, да опознае всеки сантиметър от тялото му. Така как го той изучаваше нейното, тя започна да обхожда неговото. Остана впечатлена от мускулите му. Не спираше да се удивява, че не е мекушав отпуснат аристократ, а мъж с невероятна сила, който очевидно умее да контролира цялото си тяло.

Тогава защо не успяваше да контролира душата си? Защо не виждаше колко повече може да постигне, ако се остави да бъде себе си?

Сякаш за да демонстрира колко малко желае да бъде по-добър, той постави ръце на дупето й и я притисна към бедрата си, където тя усети възбудата му.

Това я въоръжи със сили да откъсне устни от неговите.

— Не е редно да правим това.

Лишен от устните й, той плъзна своите по шията й и промълви:

— Може да правим каквото си искаме…

Тя се отдръпна от него.

— Ти — да, но не и аз. Все още съм обвързана с обещание към друг мъж. Забравих го последния път, когато бяхме заедно, а не биваше.

Извърна се и тръгна към вратата, но той я хвана през кръста и я притегли към себе си.

— Забрави за Хайът — нареди той с нотка отчаяние в гласа. — И двамата сме наясно: не е мъжът за теб.

— Няма значение. Обещала съм. Трябва да спазя дадената дума.

— Ще те накарам да забравиш обещанието си — процеди той през зъби, постави ръка върху едната й гърда и започна да я гали нежно, от което сладостна тръпка премина през цялото й тяло.

Плъзна другата си ръка надолу и през роклята започна да я гали между краката. От гърдите й се изплъзна въздишка. Целуна я по ухото, а от обзелите я емоции тя се притисна силно към него и започна да се отърква в набъбналия му член през панталоните. Той отново се нахвърли върху устните й. Тя го сграбчи за раменете, все така омаяна от стегнатите му мускули и непрестанно изучаващите я негови ръце.

Как съумяваше да я превърне в същество с такива пламенни копнежи? Единствено той я караше да забрави всякакво приличие.

На вратата се почука. И двамата застинаха.

— Какво има? — провикна се Оливър, но я задържа.

— Госпожица Бътърфийлд при теб ли е, Оливър? — долетя нежният глас на Силия.

— Да — обади се Мария, вкопчила се във възможността да се отдалечи от него. И от собствената си проявена слабост.

Макар да изруга тихо, той я пусна.

Силия връхлетя и плъзна изпитателен поглед към Оливър и Мария.

— Минерва е намерила подходящи обувки, които отиват на роклята ти за бала. Ще дойдеш ли да ги пробваш?

— С удоволствие, благодаря.

Само толкова успя да изрече Мария, тъй като дишането й все още бе учестено; да не говорим за сърцето й, което биеше лудо.

Прекосявайки прага, усещаше впития в гърба си пламенен поглед на Оливър.

— Надявам се по-късно да довършим обсъждането си, Мария — долетя гласът му.

Тя се извърна и го видя с книгата на Минерва в ръце, а изражението му бе непроницаемо като на готическите герои — или злодеи — от романите на сестра му. Но тонът му бе нежен, кадифен и съблазнителен…

— Не постигнахме единодушие относно причината за злодеянията на Роктон.

— Съмнявам се дали някога ще го постигнем, милорд. Философиите ни са различни. Няма смисъл да продължаваме дискусията.

Хванала сестра му под ръка, излезе от стаята, като се молеше той да се примири с отказа й, защото колкото повече я изкушаваше, толкова решителността й да се съпротивлява намаляваше и тя се опасяваше, че един ден цялата й дисциплина и морал ще я напуснат изцяло.

Тогава тя щеше да е обречената. А не биваше да го допуска.