Димитър Пеев
Аберацио Иктус (9)

Преди да замине, Хубавенски се отби в научно-техническия отдел и води дълъг разговор с инженер Станилова. Той имаше нещо наум, което смяташе да провери при предстоящото си пътуване. Като пристигна във Враца, веднага отиде в окръжното управление. Там бяха събрали почти всички необходими им сведения за движението на Бедросян по селата. Той не само не беше се крил, а тъкмо напротив, всячески бе разгласявал своето появяване. Иначе как щеше да набере клиенти. Алибито му както за понеделник, така и за останалите дни, бе точно установено. И въпреки това Хубавенски остана там три дни, обиколи подред всички села, които бе посещавал Бедросян.

На другия ден сутринта Антонов трябваше да помогне на Бедросян при формалностите около погребението — все пак след развода юридически той не й беше никакъв. А други роднини, които да се погрижат за трупа, нямаше. Ходиха в моргата, в райсъвета, в апартамента в жилищния комплекс „Младост“, на гробищата. Навсякъде с жигулито на Бедросян. Обстановката беше непринудена, естествена и Антонов се възползува от случая да води всякакви разговори. Личеше си, че Бедросян е обичал и още обича Пепи, макар че животът му с нея явно не е бил нито лек, нито спокоен. Постепенно Бедросян се отпусна, сякаш забрави, че вози подполковник от криминалната милиция, и започна да разказва историята на техния брак.

Оженил се през 1968 година. По любов, както каза той. Макар че веднага поясни — въпреки голямата им разлика в годините, Пепи намерила при него спокойно пристанище, уреден дом, внимателен, угаждаш на всичките й капризи и при това не беден съпруг. Първото им дете се родило мъртво. През 1970 година. Било момиче. През 1972 година се родило второ. Този път момче. Но уродливо, нежизнеспособно. Поживяло една седмица. В къщи така и не го довели. Било страшно за гледане. А Пепи го преживяла много тежко. Изпадала ту в истерия, ту в меланхолия. Обвинявала го, че той е виновен за неудачните раждания. Колкото и да се мъчел да я разубеди, обикновено деликатно, а понякога и грубо, че не е справедлива към него, че може и тя да е виновна, Пепи твърдо настоявала, че причината е в него, че тя знае, че има доказателства. Но не казала нито какво знае, нито какви доказателства има.

След това, както Бедросян се изрази, бракът им се разтурил. Тя все повече се отчуждавала от него, държала се грубо, дръзко, започнали да й се „губят часове“, постоянно се карали. Той настоявал отново да имат дете, да опитат за трети път, но Пепи с ужас отхвърляла тази възможност. Бояла се, че пак ще се роди урод. Все повтаряла: „Това ми е Боже наказание!“ И въпреки всичко той продължавал да я обича. И ако не бил законът за собствеността на гражданите, и досега щели да бъдат женени. Но за да „спасят“ апартамента, той предложил да се разведат. „По-добре да остане на Пепи от мен, отколкото държавата да го продаде на безценица!“ И все пак по главното, което интересуваше Антонов — връзките й през последните месеци, — той не можеше нищо определено да каже. Пак спомена за Мери, за „тоя хаймана“. Но само смътни подозрения. Явно беше убеден, че Пепи му е изневерявала, но не искаше открито да го признае. Пък и моментът наистина не беше никак подходящ.

На погребението дойдоха малко хора, почти само жени. Мъжете бяха само трима — Бедросян, Велев и Антонов. Останалите бяха от салона и някакви арменки, които явно изпълняваха съмнителния си роднински дълг. Имаше и поп, и плач, и скъпи бонбони с коняк „Преслав“ — всичко, както се полага. По погледите, които му отправяха, по шушуканията, на Антонов беше ясно, че всички са разбрали кой е. Но в присъствието му те не виждаха съчувствие, а кощунствен интерес. Още повече че не намери сили да се нареди на опашката и да изкаже съболезнованията си. През цялото време стоя встрани и наблюдаваше. Но не видя нищо заслужаващо внимание. С черен воал беше само Клео. Отиваше й, тушираше годините й.

Към четири часа всички се разотидоха. От канцеларията на гробищата позвъни на секретарката на отдела. Беше го търсил Консулов. Казал, че трябва веднага да го види, и поръчал да му предадат само една дума „Еврика!“

Какво друго би могъл Консулов да открие, освен — кой е дал тефтерчето на Пепи. Дори и да бе успял — какво им даваше това? Кой е „баровецът от външната търговия“. Е, и после? Означаваше ли това, че тъкмо той е бил в апартамента на 21, че той е убиецът?

Намери Консулов при секретарката на отдела да разговарят оживено. Той явно й беше разказал нещо много забавно, защото смехът на Марчето се чуваше още от коридора. Добре, че не бе привлякъл вниманието на полковник Бинев.

Колкото и да му се искаше час по-скоро да се похвали, Консулов, съвсем в свой стил, настоя „да оставят вкусното за десерт“, а най-напред да чуе какво бе свършил Антонов и търпеливо изслуша постния му разказ.

— Аз пък се подвизавах из министерството, търсех „нашето тефтерче“, макар че ми беше в джоба. Да ти разказвам как, не е интересно. Първо, Генчев беше намерил своето — у дома си, случайно се запазило. С това кръгът се затвори. Трябваше да търся друг човек или…

— Друго тефтерче.

— Точно така, куме. Посетих отново Калофер Петров и той веднага си каза. Получил две, едното дал на своя колега Сивков. Реших — този или никой! Ако и той извади от джоба си, спукана ни е работата. Тефтерчетата се разпълзяваха като дървеници из цяла София, върви ги гони. Хоп, при Сивков. Обаче — ядец! И то двоен. Първо, Сивков го няма, заминал за чужбина, значи не мога да го разпитам. Е, нищо, ще почакаме до завръщането му. Но аз все пак реших да посетя „Кадри“, там вече ме знаят. Макар че не ме посрещнаха с възторг. Установих първо, че се казва Стоил Огнянов Сивков, ес-о-ес значи. Казах си — тук има нещо, ако не друго — пръст Божий. Особено след като се оказа женен с едно дете. Гледам му снимката в делото — бива си го — засукан, с провиснали мустаци и бакенбарди. А както знаеш, вторичните полови белези се използуват обикновено за привличане вниманието на противния пол. Явно — покорител на маникюристки сърца. А най-отгоре на делото, вече подшита, заповедта за последната му командировка. До Берлин и Айзенах. Нещо във връзка със запчасти за автомобилите вартбург. И какво мислиш пише в тази заповед? „Командирова се от 21 април…“ Тъкмо от 21, от нашия ден! Това вече решително не ми хареса. Сякаш нарочно! Ако беше през миналата седмица, добре, щях да се примиря и ако беше вчера. Но защо точно на 21? Що за съвпадение е това абсолютно алиби! Разговарях с колегата му, с когото работят в една стая. „Да, Сивков замина в понеделник след обяд за Берлин. До обяд беше в министерството, подготвяше документацията си.“ А мен нещо продължава да ме чопли отвътре. Защо точно в този ден, защо… Намерих в указателя домашния му телефон и от един автомат позвъних. Обади ми се детско гласче, на дъщеричката му явно. Без много да се интересува кой и защо го търси, обясни: „Папа го няма, замина за Германия. Ще ми донесе голяма берлинска ръмжаща мечка.“ „А кога замина, моето момиче?“ „В понеделник.“ Те това е. И тук ударих на камък. В понеделник, та понеделник!

— Е, и после?

— После на 84-ти автобус, дето тръгва от Народното събрание. Нали ме знаеш, като ми влезе някоя муха, докато не я прогоня или не я хвана да й откъсна главата, нямам мира. Пътувам за летището и си мисля: Глупости! Заминал си е човекът като едното нищо, както казва Мечо пух, а ти, Круме, се разкарваш на вятъра. Само че защо точно на 21. Ей това трябва да разбера.

— Значи ти от летището си изскочил гол, викайки „Еврика!“ Аз пък помислих, че е било от министерството.

— Не, от летището. Той, този ес-о-ес, просто си е заминал във вторник, на 22, с нашия, с първия самолет за Берлин. За всички — в службата и у дома му — той обаче е заминал в понеделник.

— Освен за една! И все пак кажи, Круме, кое те накара да ровиш, да се съмняваш в очевидните факти?

— Тези няколко странни съвпадения — притежател на тефтерче, женен с дете, от външната търговия и заминал тъкмо преди убийството. Особено това „тъкмо“ най-много ме смущаваше. А така наречените „очевидни факти“ бяха: заповедта — лист хартия! Нали знам колко такива листове не се изпълняват. А „свидетелите“ — та нали те са могли да бъдат излъгани, не са го видели с очите си как се качва на самолета, я! Но списъкът на пътниците на самолета — виж, на него няма как да не повярвам.

— Ти си проучил кадровото му дело. Какво представлява този Сивков?

— Прегледах го бегло. Тогава още не знаех, че съм попаднал на търсения човек. Но това не е беда, делото няма да избяга. Икономист на 35 години, работи в министерството от пет години. Сякаш всичко — и произходът, и служебната характеристика му са в ред. Ходи често в чужбина, въобще един завършен съвременен външнотърговски герой.

— Член на партията?

— Естествено. С паспорт за Европа, Азия и Африка. Да се надяваме, че още не се е възползувал от всички възможности на паспорта си…

— Ти явно не се съмняваш, че той е убил Пепи?

— А ти?

— Представи си, че е закъснял за самолета в понеделник и е успял да намери място в следващия, който заминава за Берлин на 22.

— Куме, не сме се събрали, за да се обиждаме. Ти допускаш ли, че не съм проверил. В списъците на нито един от двата излитащи за Берлин самолета на 21 не фигурира неговото име. Нали видях и откъснатия лист от билета му. Издаден е с „о, кей“ за 22.

— Трябваше да провериш кой е купил билета и защо за 22, след като е командирован от 21.

— Ще проверя, всичко ще проверя. Само дано да се върне.

— Къде ще ходи!

— Убийство има зад гърба си. Успял да се измъкне невредим, дали ще събере кураж да се върне обратно. Казваш, къде ще ходи. Ами… може да има леля в Бон.

— Такива с лели в Бон не ги държат в министерството.

— Не знам. Ако си няма леля, може да се сдобие с някой чичо в Бон. Момчето е запознато с разни там поверителни материали, поне за първо време все ще се намери някой добър чичко. Пък после — ако ще би и Австралия. Само да не дойде при нас. Имам предвид нас двамата.

— Толкова ли сме страшни?

— Не ние — законът. От петнайсет до двайсет или смърт!

— Ти нещо май не ги обичаш външнотърговските.

— И тук според човека — едни са за обичане, а други… „держи карман!“. Дори при вътрешнотърговските е така.

— Слушай, Круме, тъкмо сме двамата насаме, кажи каква е тази история с преместването ти в криминалната, с понижаването ти в звание. Наслушах се на разни клюки, бих желал от теб да чуя истината.

— Истината ми е написана на раменете — вместо една звезда, обсипаха ме с четири.

— Ама малки!

— Нищо, ще го преживеем. И Конг Ле цял свят го знаеше, докато беше капитан. Произведоха го генерал и вече да си чул нещо за него? Абе работата е много проста. Попадна ми един мръсник, и той външнотърговски деятел, от едно експортно обединение. Издал информация, която нанесла на държавата щета в размер на двеста хиляди валутни лева, и то за какво мислиш? За бял мерцедес? Нищо подобно. За един японски транзистор и шест чифта чорапогащи! За толкова оценил, говедото, националните ни интереси. Е, като чух това, не се сдържах, зашлевих му два шамара. Това беше всичко!

— А той се оплака?

— Нито помисли. С тоя оцапан задник! Аз сам доложих. Веднага!

— Ти сам?!

— Ако се учудваш, значи не ме познаваш. Иначе не можех да постъпя. Неговото мълчание би означавало нещо като подкуп. Един вид — аз ще си мълча, ама ти пък… И второ, той може да си е помислил, че ние, ей така, бием! А като доложа, значи… не бием, чрезвичайно произшествие. И трето, най-важно, че аз да не съм подлец като него, та да крия постъпките си. За всяко оригинално изказано становище се плаща!

— Ти на шамарите становище ли им казваш — Антонов се засмя. — И то оригинално!

— А ти как би постъпил на мое място?

— Също като теб, само че — без „оригинални становища“.

— Значи не влагаш душа в работата ни.

— Пардон! Не душа, а ръце искаш да кажеш. И трябва да ти съобщя, че одобрявам наказанието, което са ти наложили.

И аз го одобрявам. Но заедно с това ти заявявам, че ако срещна още веднъж подобна гадина, пак ще му се случи същото. Докато свършат звездичките на пагоните ми.

— Не се ежи! Мен веднъж, отдавна беше, един подследствен ми се изхрачи в лицето. Но аз само се измих. Дори не се опитах да го „натапям“. В заключението си изтъкнах и всички възможни смекчаващи вината му обстоятелства. А такива имаше. С това му показах разликата помежду ни.

— Е, не всички могат да бъдат като теб съвършени. Животът без малко сол става блудкав.

— Добре де, разбрахме се — вие ще бъдете солта на земята, пък нас ще ни плюят. А сега да видим какво ще правим с този Сивков. Дали да го чакаме сам да благоволи да се върне, или да предприемем нещо.

— Ако вече не е късно!

Антонов отиде сам да докладва на полковник Бинев. Консулов не пожела да дойде, пък и той не настоя. Неприятно му беше да стои напрегнат между двамата. А с Бинев той винаги намираше общ език. Полковникът го изслуша внимателно. И той като Консулов не се усъмни в това, че Сивков е убиецът. Затова реши, че „няма какво да се церемонят с него“. Каза, че сам ще се погрижи граничарите от ГДР да не му разрешат да напусне страната им в западна посока, ако направи такъв опит. Тогава да го изпратят по „етапен ред“ в България, а ако не — да го оставят да се завърне сам. Каза, че ще се свърже с нашето представителство на „Балкан“ в Берлин, за да ни уведомят, като се качи в самолета. „И от летището — право при нас!“ Антонов възрази, че е по-целесъобразно да го оставят да се завърне свободно и известно време да наблюдават поведението му в София. Но полковникът беше непреклонен. Той въобще обичаше да действува „праволинейно и решително“. „Няма какво да го наблюдаваме — каза той. — Прибирате го от летището и веднага, докато не се е опомнил, на разпит. Така ще разбере, че всичко ни е известно, че няма къде да шава. Така ще стигне по-лесно до самопризнанието.“

„Чак пък всичко да ни е известно“ — помисли си Антонов, но не възрази. Полковникът рядко променяше решенията си, а в случая то може би беше и правилното. И все пак не пропусна да го попритисне.

— Ще ми дадете ли заповед за задържане? Ако не пожелае да дойде с нас, тогава как да го докараме?

— Ще дойде и без заповед. Ще видиш. И това ще бъде първият сигнал, че е гузен.

— Ако е гузен, той вече може да е „отвъд“.

— Нали ти казах, че ще взема мерки.

Каза и отсече. Антонов си излезе, без да спори. Беше го яд, а същевременно и го разбираше. Такава е съдбата на началниците — да знаят по-малко за всеки отделен случай от подчинените си и да решават вместо тях. Затова когато началник „Кадри“ го повика през есента и му предложи да го назначат за заместник-началник на отдела, той отказа. Отказа, въпреки че му намекнаха, че Бинев скоро ща се пенсионира, че му предлагат тази длъжност „с перспектива“. Аргументите на началник „Кадри“ бяха не само ласкави, но и силни: големият му опит сега остава затворен в него, а така ще може да се използува в широки мащаби спокойният му разсъдлив характер и тъй нататък. Той можа да противопостави само едно съображение — че иска сам да провежда следствия, а не да наблюдава другите как работят, дори и като ги ръководи. Но настоя твърдо на своето. Лесно е да се бориш, когато ти предлагат повишение. Поспориха и оставиха „засега“ въпроса открит. Изглежда, Бинев беше информиран за това предложение. На него явно му е харесало държането на Антонов (не иска да го измества) и оттогава беше станал още по-внимателен към него. Нищо не му каза. Само веднъж, ни в клин, ни в ръкав, подметна: „Аз пък мислех, че донкихотовците са се свършили“. Стана по-любезен, но не и по-отстъпчив. Щом веднъж вземеше решение, упорито го отстояваше докрай. Какъв началник щеше да бъде, ако си променяше решенията!