Димитър Пеев
Аберацио Иктус (4)

Когато позвъни на Станилова, тя вече знаеше. Уговориха се да минат да я вземат. С Киров и Хубавенски седнаха в колата и след десетина минути той беше в лабораторията. Обясни съвсем накратко случая. Трябваше да почака малко, докато Станилова вземе нужните й реактиви и прибори.

Печатът на апартамента беше непокътнат. Съпругът още не се бе появявал. Странно, какво означаваше това?

Влязоха в хола. Сега вече можеше да постави пред двамата експерти конкретни задачи.

— Вашата задача — обърна се той към Станилова — е да откриете отровата, искам да кажа, с кое ядене или питие е била отровена. В случай че някой й е сложил отровата. Вариант убийство. Или… в какъв съд се е намирала отровата, ако приемем самоубийство. Не я е носила в шепата си я! Все в нещо е била поставена тази отрова. Къде е сега това „нещо“?

— Изключвате ли варианта „случайност“? — запита Станилова.

— Не, макар че го считам за най-малко вероятен. Тогава задачата ви би била улеснена. Ще трябва да видите има ли в апартамента някъде такава отрова — в шише, в кутия…

— Имам още редица въпроси — каза Станилова, — но по-добре да ги оставим за края. Нали и вие така предпочитате — първо фактите, а после размишленията.

— Зависи от фактите. Понякога предпочитам да започвам с размишленията. Но в дадения случай мисля, че сте права.

Станилова започна да оглежда бавно, внимателно обстановката, сякаш бе дошла да купува.

Задачата на Киров също така беше ясна — той трябва да работи, така да се каже, над варианта „убийство“ — да потърси още веднъж следите на евентуалното чуждо присъствие в апартамента.

Оставаше младокът. Какво да го прави? Можеше да остане тук и да наблюдава работата на Станилова и Киров. Но те не се нуждаеха от неговата помощ. Можеше да го вземе със себе си. Бе решил да разпита съседите. Но на него също не бе нужен. Щеше да седи, да мълчи и да смущава хората. Не. Да му възложи някаква самостоятелна задача? Но каква?

— Другарю лейтенант, аз ще обиколя съседите, ще поприказвам с тях. Какво са чули и видели, какво знаят. Ще се наслушам на махленски клюки. Понякога и от тях има полза в нашата работа. А вие поседете тук, почакайте ме.

— Но какво да нравя тук?

— Как какво? Това, което правим всички. Гледайте и мислете. Мисленето е голяма, отговорна работа, повярвайте ми, без него наникъде не сме. Представете си, че на вас е възложен случаят. Като се върна, ще ми кажете какво сте измислили.

На етажа имаше пет апартамента. Последователно Антонов посети всички съседи. Посрещнаха го къде по-сдържано, къде гостоприемно — но никой не можа да му съобщи нещо интересно. Хората бяха вече се приучили да живеят, макар и един до друг, отчуждено.

Когато позвъни на своите, преди да му отворят, някой погледна през шпионката. Беше Хубавенски. Киров отново действуваше в кухнята, Станилова оглеждаше шкафчетата край леглото. Изведе Хубавенски на балкона да запушат.

— Е, измислихте ли нещо?

— Уви, нищо, другарю подполковник. Старах се, гледах, ама нищо свястно не роди главата ми.

— Да-а… не е лесно. Но не се отчайвайте. Само в романите детективите лесно се сещат. В нашата работа, както и навсякъде, главното е трудът, къртовският труд, постоянството и старанието. Макар че… има и известна специфика. Елате в хола да ви покажа нещо.

Това „нещо“ той го беше забелязал още вечерта, а сега искаше да го демонстрира на младия си колега.

— Вие казахте, че сте гледали. А майсторлъкът не е в гледането, а във виждането. Разгледайте още веднъж внимателно тази маса и ми кажете какво ви прави впечатление.

Хубавенски се загледа напрегнато в масата. Погледът му скачаше от предмет на предмет. Но явно нищо не спря вниманието му.

— Ще ви помогна. Нещо, освен яденето и пиенето, което е било сервирано.

— Има вазичка с цветя, два чисти пепелника, две пакетчета стюардеса, хубава позлатена газова запалка.

— Горещо!

Хубавенски го изгледа зачудено.

— Като в детската игра — искам да кажа, — близо сте до целта.

— Да се търсят пръстови отпечатъци по запалката?

— Студено. Това вече е сторено. На Пепи са. Други няма.

— Тогава?

— Това трябва да кажете вие.

Хубавенски продължи да се вглежда безпомощен в масата.

— Ами… букетчето. Може „той“ да й го е донесъл.

— Студено! Може, но какво от това? По цветята не остават отпечатъци. Пък и… в хола има още две вази с цветя. Явно не й е донесъл три букета. Значи самата тя ги е купувала, обичала е цветята.

— Какво си приказвате за цветя? — на вратата бе застанала Станилова.

— Поставил съм една криминална задача на младия ни колега.

— Интересно. Мога ли и аз да участвувам в решаването й?

Тя седна на канапето, извади кутия БТ и запали. Клечката хвърли в пепелника.

— Стоп! — Антонов прибра внимателно клечката. — Разваляте ми задачата. Киров!

— Заповядайте, другарю подполковник — обади се от кухнята старши лейтенантът.

— Пепелниците на масичката готови ли са?

— Тъй вярно. И двата. Чисти са, по тях нямаше никакви следи.

— Благодаря. Сега вече може — и Антонов пусна клечката в пепелника. Ясно ли е?

— Нищо не ми е ясно. Що за фокуси? — каза Станилова.

— И на мен, другарю подполковник — допълни Хубавенски, окуражен от това, че и опитният експерт не се досеща.

— И двамата губите. Не видяхте очевидното. Тази, Пепи, е била пушачка. В чантата й има пакетче стюардеса и запалка. Също газова и скъпа. Още две кутии и запалка на масата. Всичките наченати. Прибрала се от работа, приготвила е вечерята, вечеряла е. Сама или по-вероятно с някого. Пила е алкохол. След това се е самоубила или е била отровена. А не е пушила. И двата пепелника са съвсем чисти. Измити, без каквито и да е пръстови отпечатъци по тях. Това на вас харесва ли ви? На мен — не!

— И вие от това нравите извод! — в очите на Хубавенски заблестя огънчето на хрътката, подгонила дивеча, — че някои ги е измил, след като са пушили, някой, който също е пушил, а не е искал да остави следи след себе си. Затова е избърсал и пръстовите си отпечатъци. Че това е сторил убиецът.

— Е-е-е… чак това не съм казал. В края на краищата може да се окаже, че по някакви причини тя не е запушила. Макар че това е решително по-малко вероятната хипотеза. Но не там е работата. Важното е ДА СЕ ВИДИ фактът, да не се пропусне. А изтълкуването му… за него има време. То ще дойде от съвкупността на всички факти, на всички обстоятелства на разследването. А сега да чуем другарката Станилова.

— Какво ли да кажа! Нищо, абсолютно нищо не открих.

— Много обичам негативните факти. Обикновено те са най-откровени, най-красноречиви. Така че не се стеснявайте, разкажете подробно.

— Фосотионът е бледожълтеникав прах, почти без мирис и вкус. Но химически, като фосфороорганично съединение, е много лесен за откриване. В никой от мислимите съдове, в които би могъл да се съхранява, не открих следи. Също и по храната, в чашата, от която е пила. Както ви казах — никъде нищо.

— По какъв начин, в каква опаковка се доставя?

— В тенекиени варелчета от по пет килограма, на прах. Разтваря се във вода с органични разтворители и с него се пръскат овощните и зеленчуковите градини.

— Разни там кутии, пликчета, проверихте ли?

— Ама и вие задавате едни въпроси!… От тях започнах. Търсех го като прах или разтвор. Няма. И, да ви кажа, досега не съм чула някой да се е самоубил с фосотион. Нещастни случаи с отравяне по селата — колкото искаш. Затова го забраниха. Но така… самоубийство, не знам.

— А сега искам да ви попитам нещо, но не като инженер-химик, а като жена. Кажете ми, ако сте сама у дома си, съпругът ви е заминал в командировка… Тази сервировка: покривката, чиниите, приборите, качеството и количеството на храната — като за сама домакиня ли са, или за желан гост?

— Вие днес май сте решили да ме мъчите с, меко казано, не особено умни въпроси. Сам виждате! Като за любовник, пред когото иска да се представи, на когото държи.

— А, Киров, какво ново по твоя линия?

— На няколко места открих замазани следи, съвсем негодни, някой ги е бърсал с мокра кърпа, вероятно навлажнена с одеколон. Дори лек мирис сякаш още се усеща. В долапчето, където домакинята си е държала чиниите, установих, че горните две чинии, голяма и малка, също като тия на масата, са без дактилоскопични следи, а по всички други под тях има пръстови отпечатъци на умрялата.

— Охо! Та това е много интересна улика! Значи някой ги е измил и поставил, като се е пазел да остави отпечатъците си.

— Така мисля и аз, другарю подполковник. Същото се отнася и до крайната чаша в бюфета, същата като онази на масата, с алкохола! Прясно измита, без да има следи по нея.

— Браво, Людмиле!

— Освен това ми направи впечатление, че в къщата има една начената бутилка мастика и две шишета мавруд, неразпечатани. А в чашата има останки от някакъв друг концентрат, но в никакъв случай мастика. Къде е бутилката, от която е наливано в чашата?

— Той я е взел — обади се възбудено Хубавенски.

— Не съм свършил. Изследвах внимателно кофата за смет, която се намира под мивката. Бях чул вашия разговор за пепелниците. В кофата скоро не е било хвърляно пепел и угарки от цигари. А има стари от преди готвенето на вечерята. Изследвах кофата пласт по пласт. Изглежда, тя преди всяко готвене е чистила пепелниците. Пепелта с угарките са на слоеве между останките от хранителните продукти. Най-отгоре са обелките от саламите, черупките от яйца и други. Но върху тях няма никаква пепел. За последен път е хвърляно преди приготвянето на вечерята.

— Може да ги е хвърлила този път в клозета?

— Може, но преди това ги е хвърляла в кофата.

— Друго?

— Това е. Пита се — къде са угарките, пепелта?

— Доволен съм, много съм доволен. И все пак не откри ли някъде чужд пръстов отпечатък?

— За съжаление не. Навсякъде, където можеше да се очаква, или няма, или е изтривано. Някой е поработил акуратно и добросъвестно.