Димитър Пеев
Аберацио Иктус (10)

На другия ден, малко преди обед, Бинев го повика неочаквано и му съобщи, че Сивков е излетял от Берлин за София с нашия самолет. Добре, че Консулов беше при него. Неприятно щеше да му бъде, ако се наложеше сам да го „посреща“ и довежда в управлението. Пък и не го познаваше. А Консулов бе виждал поне снимката му.

В колата по пътя за аерогарата мълчаха. Дори словоохотливият Консулов не се обаждаше. Този обрат нещо го смущаваше. Той бе очаквал някакво по-сензационно развитие на събитията — бягство в Западна Германия или поне необичайно забавяне и принудително докарване в България. А така Сивков, веднага щом е свършил работата си в Айзенах (немците са делови хора!), бърза да се завърне в родината си. Като всеки човек с чиста съвест.

Антонов обмисляше възможностите, ако някой друг дойде на летището да посрещне Сивков. Но кой може да го посрещне? От министерството? Не е птица от такъв ранг. Жена му с дъщеричката? Най-неприятният вариант — отвеждането на „папа“ заедно с ръмжащата мечка. Но едва ли. Слава Богу, той пътува често и завръщането му не е такова семейно събитие, че да го посрещат на летището. Дано!

— Ще го познаеш ли, Круме?

— Бъди спокоен. Кога мислиш да му се явим?

— Веднага щом мине митническият преглед. На изхода. Както се полага на посрещачи. Или не, там може да стане скандал. По-добре след паспортната проверка.

— Скандал може да стане навсякъде. Но няма да има, остави на мен.

Още докато минаваше граничният контрол, Консулов му го показа. Беше висок, едър, красив мъж, с малко дълги, бухнали, контешки бакенбарди и още по-дълги мустаци. С кафява шапка и шлифер в същия цвят. Изглеждаше елегантен и самоуверен. Ето, само след няколко минути ще започне борбата между тях, борба, както се казва, на живот или смърт, борба около един вече погребан труп, в която Сивков ще отстоява свободата си, може би живота си, а те… закона. Не, не само закона, а и справедливостта. И преди всичко — истината.

Сивков носеше само един куфар. Митничарят го подпечата, без да го отваря. След това той излезе от летището и се заоглежда за такси. Но свободни таксита нямаше. Консулов застана до него и направи знак на шофьора да дойде. Когато колата застана пред тях, отвори вратата почти пред Сивков и каза любезно:

— Заповядайте, другарю Сивков, ще ви откараме.

Едва сега Сивков го забеляза. Изгледа го учуден.

— Кой сте вие?

— Капитан Консулов от милицията. А това е подполковник Антонов. За вас сме дошли.

Сивков видимо пребледня.

— Но… какво означава това?

— Влезте в колата, не се бойте. Да не се разправяме тук, пред хората. Дайте куфарчето.

Сивков някак безволно подаде куфара си. Шофьорът го пое и го постави в багажника. След това и тримата седнаха отзад — Сивков в средата. Като ще се играе играта — то по всички правила, Психологически сега това беше правилно.

И тримата мълчаха. Едва когато излязоха на булевард „Ленин“, Сивков преглътна и запита:

— И все пак няма ли да ми обясните къде отиваме, какво означава всичко това?

— Не се безпокойте, без обяснения няма да мине — каза Консулов. — И ние ще ви обясним, и вие ще ни обясните. Само имайте търпение.

Повече никой нищо не каза.

Едва когато излязоха и Сивков се изправи пред мрачните каменни стени на затвора, вътре в него нещо сякаш се разбунтува. Огледа се отчаяно, сякаш обмисляше възможността да избяга и като осъзна безнадеждността на подобен опит, пое подадения му от шофьора куфар. А може би мислеше за нещо съвсем друго — за погубения си живот, който ей сега, щом прекрачат вратичката до караула, ще свърши. Може би се прощаваше със свободата си. Да, контрастът беше силен — от Берлин направо в затвора!

Настаниха Сивков на прикования към пода стол пред бюрото. Той остави куфара до себе си, но Консулов го взе и го премести в единия ъгъл на стаята, сякаш искаше да му каже: „Не, драги, не мисли, че ей сега ще станеш, ще си вземеш куфара и хайде у дома“. След това седна до бюрото на Антонов.

— А сега ще ми кажете ли, другари, какво означава всичко това? — Сивков донякъде се бе овладял и гласът му звучеше спокойно, макар и не съвсем уверено.

— У нас е прието първо ние да питаме, а ако се окаже възможно, после и да отговаряме.

— Добре, питайте тогава.

И Антонов започна да му задава въпросите — за самоличността му, за това, къде работи, с какво се занимава, къде е бил, по каква работа, кога е заминал… Отстрани, за непосветения, изглеждаше, че няма нищо по-лесно, нищо по-просто от това, да задаваш въпроси. Питаш и подследственият е длъжен да ти отговаря. Но това далеч не означаваше, че следователят може да пита каквото му хрумне. Да не говорим за етичната страна на въпросите — че не бива да се пита, за да се задоволява някакво нездраво любопитство. Въпросите трябва да бъдат целенасочени — към разкриването на истината, и то само на истината, която интересува следствието. Но от друга страна, те не биваше и да са „откровени“, пряко насочени, издаващи. С тях не биваше да се излъчва информация за това, какво вече е известно на следствието. Това от своя страна налагаше поставянето на редица отклоняващи вниманието въпроси. Макар че поради внезапното завръщане на Сивков Антонов не бе успял да състави план на разпита — богатият му опит му подсказваше, че в случая трябва да го остави „да затъне в лъжите си“ и след това ефектно да го разобличи, да го „пречупи“. Той знаеше, че Сивков ще лъже. Но не бе очаквал да каже, че е заминал в понеделник, на 21.

Сивков завърши разказа си и щом Консулов записа и последната му дума, Антонов каза:

— А сега прочетете протокола и ако всичко записано вярно предава вашите думи — подпишете се.

Сивков прочете и се подписа.

— Повторно ви питам — кога заминахте за Берлин? Дата и ден.

— Нали в казах — Сивков за момент сякаш се поколеба, но в миг се овладя и продължи: — на 21 април тази година, в понеделник.

— Така и ще запишем: на повторно поставения ми въпрос отговарям — за Берлин заминах в понеделник, 21 април тази година. Подпишете се отново.

— Под всеки ред ли ще се подписвам?

— Под всяка лъжа. Така че, моля, подпишете се.

— Отказвам да се подпиша.

— Че защо така отведнъж! Впрочем и за това има лек, и то много ефикасен. Ще запишем — свидетелят отказа да се подпише.

— Ами аз свидетел ли съм?

— А вие какъв се виждате? Но ако продължавате да ни лъжете, можете да се превърнете и в обвиняем — по член 290 от Наказателния кодекс. Нали в началото ви предупредих за отговорността за даване на неверни показания. Или мислите, че то е само една празна формалност?

Сивков подписа протокола.

— Я ми дайте паспорта си, Сивков, да видим какво пише там.

Сивков неохотно извади дебел скъп кожен портфейл и от него измъкна жълтеникавия служебен паспорт. Антонов го пое, намери страницата.

— Така, така-а. Какво пише тук? „Излезе — 22.04.75.“ А сега вече обяснете защо ни излъгахте. Вие сте заминали на 22 във вторник сутринта с българския самолет за Берлин полет ел зет 107. Има ви в списъка на пътниците, разполагаме и с копието от билета ви.

Сивков наведе глава.

— Защо не отговаряте? Нима досега не сте го измислили?

— Работата е много проста. Изпуснах самолета и се наложи да презаверявам билета си.

— Я го дайте, този билет!

Сивков покорно измъкна от джоба на сакото си синия самолетен билет. Антонов го разтвори и му го показа.

— Я вижте тук! Не е презаверен, а е издаден по начало на 22.

— Да, вярно, така е. Но… видите ли… за тази вечер…

— Момент, не сме записали показанията ви дотук.

— Но аз се отказвам от тях.

— И въпреки това трябва да ги запишем. Такъв е редът. Ето, подпишете се.

Сивков махна отчаяно с ръка и отново се подписа.

— А сега продължавайте. Но мислете, че пак ще се подписвате.

— Та — каза Сивков след кратко колебание — за тази вечер се бяхме уговорили с група приятели да прекараме заедно вечерта, по мъжки. Но жена ми е ужасно ревнива. Затова се възползувах от случая, и друг път съм правил така. Казах й, че заминавам в понеделник, за да имам вечерта в понеделник свободна.

— А тези, групата приятели, предупредени ли са?

— За какво да са предупредени?

— Как за какво? Ами че сте прекарали заедно вечерта.

Сивков замълча, не знаеше какво да отговори.

— Ех, Сивков, Сивков… че нали вие сега ще трябва да им назовете имената на тези „приятели“. Нали ние веднага ще ги разпитаме, преди да сте успели да ги уговорите и ще им спестим едно евентуално лъжесвидетелствуване.

— Готово е за подпис — обади се Консулов.

Но Сивков не помръдна, сякаш не го чу. След това, внезапно събудил се от някакъв транс, механично подписа протокола.

— Хайде, стига вече сте се подписвали под всеки ред. Сивков, какво правите, опомнете се!

— Знаех, че външната търговия не е окомплектувана само от гении — не се стърпя Консулов, — ама чак пък толкова… елементарни интелекти не очаквах да срещна. Вие… глупак ли сте, или нас смятате за глупаци?

— Добре — тежко въздъхна Сивков. — Ще ви кажа истината — той помълча още малко, сякаш набираше кураж. — Бях при една жена, моя позната. Не исках да я излагам. Повярвайте ми, само от чувство на кавалерство ви излъгах. Уговорихме се да се срещнем в понеделник вечерта у нея. Тя щеше да бъде сама.

— Кога се уговорихте?

— Щом узнах за командировката. И друг път сме правили така.

— Кога й се обадихте?

— Още в петък. А в понеделник следобед още веднъж дали няма никаква промяна.

— И как се казва тази жена?

— Не може ли без имена?

— Не може, Сивков, не може!

— Пенка Бедросян, но всички й викат Пепи. Запознах се с нея преди няколко месеца. Във фризьорския салон на „Витоша“. Аз там ходя да се подстригвам, на път ми е. Веднъж реших да си направя маникюр преди заминаване за чужбина. При нея. Така се и запознахме. Започнахме да се срещаме. На жената казах, че заминавам следобед. Затова от сутринта излязох с куфара. И на колегите. В случай че жената позвъни в министерството.

— А тя наистина ли е толкова ревнива?

— Не е нещо особено, така, както всяка жена. Но нямаше нужда да знае. Нали и вие…

— И ние, и ние… умеем да пазим тайна.

— Благодаря.

— Няма защо. Продължавайте!

— Бяхме се уговорили за седем. Аз излязох от министерството в два. Трябваше пет часа да се мотая из града. Отидох на гарата и там предадох куфара си на багаж, да не го мъкна със себе си. От четири отидох на кино. Гледах филма „Американска нощ“. След това отново на гарата, взех си куфара и с автобус номер 13 заминах за квартал „Младост“. Тя живее там. Пристигнах малко преди уговореното време. Още правеше нещо в кухнята. Така се бяхме разбрали — да вечеряме заедно и… да остана при нея до сутринта. И аз бях донесъл нещо в чантата — бутилка „Тичър“, уиски, и голяма кутия бонбони. Вечеряхме заедно. След това тя пусна магнетофона да потанцуваме. Бяхме малко пийнали, в много добро настроение. И тогава…

Сивков замълча, умисли се, сякаш си спомни нещо много неприятно. След това продължи с глух глас.

— Изведнъж някой позвъни. Веднъж, втори път, трети път. Все продължително, все по-настойчиво. Пепи си глътна езика. Изключи магнетофона. След това угаси и лампите. Така стояхме в тъмнината смълчани около пет минути. Трябва да беше към осем и половина. Още ужасно уплашена, тя шепнешком ми каза, че сигурно мъжът й се е върнал внезапно.

— Тя омъжена ли е?

— Разведена е, но уж фиктивно.

— Как така — и уж, и фиктивно?

— Ами… развод, така да се каже, по закона за собствеността на гражданите, за да запазят апартамента. Мъжът й я спохождал, но уж нямал ключ. Но много се изплаши, бил ужасен ревнивец, готов бил не само да направи шумен скандал, но и да се бие. А аз никак не желаех скандал. Затова решихме да си отида. Искаше ми се да остана с надеждата, че той повече няма да дойде. Но тя настоя. „Откакто сме се развели — каза тя, — е станал още по-ревнив. Може и да ме убие. А така, дори и да е той, ще си помисли, че просто съм закъсняла. Но непременно ще дойде пак, да провери, и ако тогава не му отворя, ще вдигне блока на глава.“ На излизане ми набута в чантата и бутилката, и бонбоните. За да не останат следи от моето пребиваване. Измъкнах се с голям страх — опасявах се, че мъжът й ме причаква някъде по стълбището. Но нямаше някой. Благополучно се качих на автобуса и какво да правя?… отново на гарата. У дома да се върна нямаше как, пък и за подходящ приятел не се сетих. Нощта прекарах на гарата — докато дойде време за самолета. Така и заминах. Това е, другари, срам не срам, трябваше да ви призная. Не ми се сърдете за лъжите в началото. Сега ми олекна.

Гледай ти, олекнало му! Още е твърде рано, драги, за да ти олеква. Ами ако наистина е така, ако Сивков си е излязъл и смъртта е настъпила след това, по някаква друга, несвързана с него причина?

— Значи вие, излизайки от блока, не срещнахте никого, когото да познавате.

— Никого. Никой не ме спря, не ме заговори.

— А мъжа на Пепи познавате ли лично?

— Не. Не съм го и виждал.

— Лошо.

— Защо — лошо?

— Защото според вашия разказ вие сте последният човек, който е виждал Пепи… жива.

— Как така жива? Какво искате да кажете? Да не е умряла?

Антонов го изгледа продължително, право в очите. Сивков лъжеше!

— На другия ден тя е била намерена мъртва. Отровена. И вие сте вечеряли с нея.

— Вие ме подозирате? Мен?

— Че кого другиго да подозираме?

— Но аз… — Сивков се заоглежда, сякаш диреше някъде из стаята аргументите на своята невинност. — Аз… вярно е, щях да изневеря на жена си. Имах намерението да прекарам една любовна нощ с Пепи. Но защо, защо да я тровя? Та тя беше жива, жива и здрава, когато напуснах апартамента. Макар и силно уплашена.

— Да допуснем, че е била жива. Много отрови действуват със закъснение.

— Не, не съм й давал никаква отрова. Аз нямам отрова. Откъде?… Пък и защо?… Затова ли отидох при нея, за да я тровя? Това е някаква безсмислица.

— Макар че — Антонов продължи, сякаш не бе чул последните му думи — вие сте излезли, след като сте убили Пепи.

— Не — започна да повишава глас Сивков. Не! Това не е вярно!

— Какво не е вярно?

— Че съм я убил.

— А че сте излезли след „това“?

— И то не е вярно. Тя беше жива, съвсем жива.

Като че ли човек може и да не бъде „съвсем жив“. А защо не? Човек, на който са дали отрова, вече не е „съвсем жив“. Но не за това бе помислил сега Сивков.

Консулов му посочи с поглед протокола. „Хайде пак да го подписва, да му покажем още веднъж, че лъже“. Така постъпваха вече няколко пъти. По едва доловимата му усмивка личеше, че е доволен от разпита, че не се съмнява във виновността на Сивков Пък и защо ли да се съмнява?

Ако сега отиде при Бинев, и той няма да се усъмни, веднага ще подпише заповед за задържането като заподозрян. Въобще тия двамата, капитанът и полковникът, уж не се харесваха, пък проявяват трогателно единодушие. Но случаят все още е в негови ръце. Може да го пусне. Но защо? Как защо? Ами ако го задържи, нали ще узнаят в министерството, ще научи и жена му. Ще узнаят, че е бил при Пепи, за любовната му връзка, че е арестуван като убиец. А защо да го щади? Защо да не узнаят? Ами ако… ако е невинен? Ако наистина не лъже? Възможно ли е? Защо да не е възможно? Мъжът го познава, мъжът е звънял, чакал е, видял го е. Но не се обадил. Има и такава „мъжка логика“. „Паднало му, защо да не се възползува от случая. Всеки би се възползувал. И аз. А тя, кучката му недна, тя ще ми плати!“ Но пали Бедросян по това време е бил във Врачанско. Е, тогава някой друг, бившият, отхвърленият любовник. Възможно ли беше всичко това? Възможно, но крайно невероятно. Колко по-спокойно е да отиде при Бинев, да вземе заповедта, пък после, ако се окаже, че Сивков е невинен… съжалявам. Да, спокойно и примамливо. Спокойно за Антонов — подполковника. А за човека Антонов? Няма ли след това да се чувствува подлец, който заради личното си, не, заради служебното си спокойствие е действувал „по чиновнически“?

Сивков го гледаше с очакване. Да, той разбираше, че сега нещо се решава. И Антонов го загледа дълго, без да мигне, докато Сивков сведе очи. Но нищо не прочете в тях. Може би някакво покорство — пред съдбата ли, пред силата ли?

Досега, откакто го „отвлякоха“ от летището, постоянно го атакуваме. С мълчание и с въпроси, с изобличаване в лъжа, със заплахата за съдебна отговорност. И този хубавец, мустакат и бакенбардест покорител на женските сърца, сега се чувствува като преследван звяр. Дали не трябва да му дам време да поразмисли, да се опомни? Но за какво да размисля? Не е ли тъкмо сега времето да „довърша работата“, да го накарам да си признае? А ако няма какво да признава?

— А сега, разпишете се.

Този път Сивков без никакви въпроси и колебания веднага се разписа.

— Докато бяхте при Пепи, колко пъти се звъня?

— Нали ви казах — три пъти.

— Не ме разбрахте правилно. Освен тези три позвънявания, за които Пепи е помислила, че е мъжът й, друг звъня ли?

— Друг? Не, не си опомням.

— Как така — не си спомняте! Щом едното позвъняване е предизвикало такава паника, то и другото е трябвало да запомните.

— Е, значи никой друг не е звънял.

— Добре, разпишете се отново.

Сивков се поколеба, нещо не му беше ясно.

— Не се чудете, действуваме според уговорката ни след всяка лъжа — подпис.

— Но моля ви се, защо не ми вярвате. Само веднъж звъняха, честна дума, не ви лъжа — и все пак се подписа.

Не беше добър артист този Сивков. Досега нито веднъж не бе отстоявал тъй разпалено показанията си. Значеше ли това, че само сега е казал истината? И действително ли беше казал този път истината?

— Имате ли да добавите нещо към показанията си?

— Не, нищо. Казах всичко. Това е истината, повярвайте ми!

— Не се намирате на църква, ние на вяра не работим.

— А сега какво ще стане с мен? Ще ме арестувате ли?

— А вие как мислите?

— Аз съм невинен.

— Невинните не лъжат. Запомнете добре това Сивков!

— Излъгах от глупост. И все пак — невинен съм.

— Това не се доказва чрез често повтаряне. Но да не спорим — бъдещето ще покаже. А ако наистина сте невинен, помогнете ни и ние да се убедим в това. Досегашното ви поведение съвсем не е във ваша полза. Но въпреки това, въпреки че имаме всичкото основание да ви задържим като заподозрян в убийството на Пенка Бедросян, ние ще ви пуснем. Но при условие че няма да се опитвате да напуснете страната. Паспортът ви ще остане засега тук.

— Но той ми е нужен при отчитането на командировката.

— Като стигне работата до отчитане, ще ви го дадем. Ще ми се обадите. Ето на този телефон — Антонов му записа на едно листче служебния си телефон. — И още едно условие — няма да напускате София без мое разрешение. Ще трябва да сте постоянно на разположение на следствието.

— Разбрано — с видимо облекчение каза Сивков.

— Дано най-важното да сте разбрали — да дойдете по своя инициатива и да ни кажете самата истина. — Сивков понечи да каже нещо, но Антонов го спря. — Слушайте, Сивков, слушайте внимателно и запомнете какво ще ви кажа. Не се радвайте, че ви пускаме, а още по-малко основание имате за самоуспокоение. Ние знаем за случая много повече, отколкото подозирате. Но за вас, разберете, за вас, а не за нас е важно вие сам да ни го кажете. И за да не мислите, че ви говоря без достатъчно основание, ще ви кажа само едно. Следите, ние знаем кой заличи следите си и защо. Макар и не всичките! И не ме гледайте така. Повече няма да ви кажа нищо. Ваш ред е, ще чакам вие да ни кажете. А сега — вървете си. Другарят ще ви съпроводи до изхода.

Когато Консулов се върна, Антонов преглеждаше протокола.

— Четеш, а? Чети, чети! Аз пък мислех, че вече си на доклад при Бинев.

— Няма защо да бързам. Нека Сивков се отдалечи поне на два квартала оттук. А то… може да ни изпрати да го догоним, да го върнем обратно.

— Защо го пусна? Защо рискуваш?

— Известен риск има, но не е този, за който ти мислиш. Рискът иде от това, че е глупав. Може наистина да съчини някоя дивотия и тогава, щем не щем, ще трябва да го задържим. А ако е умен, ще дойде и ще си признае всичко, както е било.

— Не те разбирам. Значи според теб, ако е умен, ще дойде и ще си признае, че е убил Пепи?

— Това е според теб, а не според мен. Той не е убил Пепи.

— Разбирам да изкажеш някакво съмнение, ама така категорично! Защо ще ни лъже, ако не е убиецът?

— Това ми подсказват неумолимите закони на психологията. Този Сивков или е някакъв гениален престъпник, или е уплашен заек, на когото Кумчо Вълчо, животът, е показал зъбите си. На гений не ми прилича. Остава да е невинен. Лъже, казваш. А я го виж как лъже, какво лъже. Така лъже само човек, загубил ума и дума от страх. Всеки хлапак би отговарял по-умно от него.

— Ами ако се прави на прост?

— А, това вече е от друга опера. Не се прави, а е натурално прост. Но да оставим това. Ти, Круме, помниш ли добрите стари седем въпроса на криминалистиката?

— Как да не ги помня: какво, къде, кога, кой, по какъв начин, с каква цел, защо.

— Защо, казваш. Отговори ми сега на този въпрос — защо? От петък се кани да я посети, излъгва домашните и колегите си, мотае се пет часа из града, само и само да посети любовницата си — красива млада жена, разведена, сама в апартамента, приготвила му вечеря. Очаква го любовна нощ, а на другия ден — чужбина. След като се върне — нови любовни преживявания. А той — вместо да легне с нея, я отравя. Не друг, а Сивков, същият този, дето сега си излезе. Та той сам ни каза — „безсмислица“. Това е наистина някаква безсмислица. А сега, отговори ми де — защо?

Консулов се замисли. Сложи длан пред устата си и остана така необичайно дълго.

— Мислиш, а? Мисли, мисли! Да ти кажа и какво мислиш? Тя иска да се омъжи за него, а той няма намерение да си разваля семейството. Сещаш се и за дъщеричката. Затова решава да я убие. Вместо простичко да й каже „Ариведерчи, Рома“. И сам си отговаряш — слабо, бездарно! Или: тя знае нещо за него, нещо изобличаващо го в службата. А той, за да се отърве — я убива. И това не ти харесва. Изсмукано от пръстите. Откъде-накъде тя, маникюристката, ще знае служебните му тайни, и то изобличаващи го. Отхвърляш го и продължаваш да мислиш…

— После разправят, че нямало телепатия!

— Има-няма, не си отговорил на седмия въпрос!

В този момент иззвъня телефонът. Бинев го извика на доклад. Антонов събра набързо делото и тръгна. На вратата каза:

— Закъснях. Трябваше аз да му се обадя. Сега ще помисли, че се спотайвам.