Димитър Пеев
Аберацио Иктус (18)

Колата мина да го вземе от дома му в уговорения час. Антонов не седна, както обикновено, до шофьора, а се настани на задната седалка. Кирчо само го попита ще минат ли още край някого и като разбра, че ще пътуват само двамата, подкара към булевард „Ленин“. Той усети, че подполковникът не е настроен за разговори, и мълчаливо поведе колата по шосето за Пловдив.

Снощи, когато отиде при Бинев да поиска кола до Ихтиман, полковникът дори не му възрази: „Та нали там ходи вече Хубавенски“. Само го изгледа дълго, поклати скептично глава и обеща да уреди въпроса. Да, пред него не се наложи да обяснява, но сега трябваше поне на себе си да отговори.

Странно беше, че Пепи е отишла да се оперира тъкмо в Ихтиман. Непонятно беше защо е викала с телеграма бившия си любовник. А най-загадъчното — че всъщност не е била оперирана. Да, това бяха обстоятелствата, над които заслужаваше да се помисли. Но имаха ли те някакво отношение към убийството й? Събития, станали преди девет години!

Не се ли касаеше за някаква случайност, за грешка? Но каква? В това, че не е била оперирана — нямаше грешка. Тогава? Можеше ли да сгрешат в болницата? Вместо нещо друго да впишат апандисит? Беше слушал, че хирурзи забравят инструменти в корема на оперирания, случва се да сбъркат лекарството, дозировката. Но да впишат операция на човек, който не е бил рязан, не бе чувал. Не, това не беше случайно, нещо се бе случило. Затова и пътуваше сега до Ихтиман.

В канцеларията на болницата сякаш бяха подготвени за проверката — веднага му донесоха историятата на заболяването. Но в това нямаше нищо подозрително. Само преди няколко дни Хубавенски бе търсил и служителката бе издирила документа. Антонов го прочете внимателно. Пенка Василева Костадинова (така Пепи се наричаше по баща) бе постъпила на 5 май 1966 година с диагноза акутен апандисит, същия ден бе оперирана и на 12 май 1966 година бе изписана здрава.

Вчера сутрин, след като реши, че трябва сам да провери случая в Ихтиман, Антонов посетих своя съученик доктор Паскал Матев, главен лекар на една от столичните болници. Не бяха се виждали много години и Паско го прие с нескрито учудване. Той, изглежда, помисли, че нещо се е случило в неговата болница, което е привлякло вниманието на съученика му от криминалната милиция. Едва след като се убеди, че интересът на Антонов е чисто познавателен, му обясни реда, съществуващ в нашите болници, показа му документацията и как тя се съставя. Накрая Антонов реши да го запита — възможно ли е да се издаде документ за операция на човек, който не е бил опериран. Доктор Матев дори се обиди за недоверието, което представител на милицията проявява към неговите колеги. Отговорът му беше категоричен — това е абсолютно изключено. И все пак, след като помисли, добави — освен ако се касае до служебно престъпление. Но и тогава е много трудно. Твърде много хора участвуват в оформянето на документите. Като пример за това доктор Матев му даде отчетна форма Б-3 — историята на заболяването, която трябва да бъде подписана от двама лекари — лекуващия и завеждащия отделението. А историята на заболяването на Пепи бе подписана само от един — някакъв неразгадаем небрежен параф.

Изиска приемната и изписната книга за 1960 година. Донесоха му ги сравнително бързо. И в тях „Всичко беше наред“ — приета на 5 май с предварителна диагноза акутен апандисит, изписана на 12 май здрава, след операция от апандисит. Антонов вече не знаеше на какво да вярва. На трупа или на документите, писани от толкова различни хора.

На служителката каза, че трябва да вземе документите за няколко дни, та да изготви разписка. Но тя му обясни, че без разрешението на главния лекар няма право да му ги даде. Антонов взе цялата документация и реши сам да уреди въпроса.

Кабинетът на главния лекар беше на втория стаж. Под синята табелка имаше залепено листче, на което с пишеща машина бе написано „д-р КУБРАТ КАРОЛЕВ“. Антонов механично посегна да почука и задържа ръката си едва в последния момент. Отгде му бе познато това име? Да, разбира се, от историята на заболяването. Та това бе същият този лекар, който бе оперирал Пепи. Дори отново погледна документа. Същият! И той сега щеше да влезе при него, да иска разрешение да изземе документацията, която можеше да го изобличи в длъжностно престъпление; при човека, който знаеше тайната на тази „операция от апандисит“! Да влезе така, неподготвен. Ядоса се защо не се бе сетил да разпита за този Каролев. Но как можеше да предположи, че той сега е станал главен лекар. А бе длъжен да допусне и тази възможност.

На дървената пейка в дъното на коридора се намери място и за него. Трябваше да помисли, и то бързо. А разговорите на чакащите болни му пречеха. Сега вече въпросът не беше да вземе разрешение от главния лекар, а да се проведе разпит на хирурга, който всъщност не е извършвал никаква операция. Откъде да започне, как да подходи, как да обясни интереса към този толкова стар случай? Ами ако този фалшив документ води към престъплението, ако Каролев е замесен в него? Но как?… Каква връзка може да има между този случай и убийството? Каролев ще го запита защо се интересува от тази история. Какво да му отговори? Ей така, нищо няма да му обяснява. Та нали той е, който е овластен да пита.

Антонов стана и решително се отправи към кабинета на главния лекар. Но пред вратата се спря. Не, не от нерешителност. Дообмисляше разговора. Мина млада, наперена сестра. Изгледа го с интерес, сякаш чувствуваше, че не е пациент.

Антонов почука на вратата. Но никой не му отговори. Почука втори път. Пак нищо. Натисна бравата. Отключено беше. Влезе.

В малкия кабинет зад бюрото седеше възрастен мъж с посивяла коса, очила с дебели рамки и пищни мустаци. Четеше някаква дебела книга. С нищо не реагира на влизането му.

— Добър ден — каза Антонов и се приближи към бюрото.

Едва сега мъжът вдигна глава, изгледа го без интерес и равнодушно измърмори:

— Сега не приемам. Елате след обяд.

— Дойдох преди обяд тъкмо защото не приемате — Антонов показа служебната си карта. — Налага се да изясним заедно един въпрос, който ни интересува.

— Заповядайте, седнете — доктор Каролев едва сега счете за нужно да прибере книгата, като не забрави да сложи една бланка за рецепта на отворената страница. — Какво ви води към нас?

Антонов не побърза да му каже. Той беше си уточнил позицията на разпита, стратегията. Сега оставаше да си изгради тактиката. За броени секунди той трябваше да си състави мнение що за човек е този лекар, как да подходи към него. Подчертано интелигентен, вероятно веселяк и гуляйджия, галантен ухажор на красивите жени. Позастаряващ ихтимански Казанова. Това беше добре; с такива по-лесно се разговаря.

— В този документ пише, че Пенка Костадинова — Антонов му подаде историята на заболяването — е била оперирана от апандисит на пети май 1966 година. Подписали сте го вие.

Каролев пое листа и зачете — внимателно, но по някои едва забележими промени в изражението на лицето му, по това, как той престана да чете и се замисли, Антонов позна, че докторът знае, помни случая. При това положение линията можеше да бъде само една — открита, директна атака. И да не забравя нито за миг — „Пепи е жива!“ Да не се издаде!

— Хм… това е било толкова отдавна, минали са девет години. Знаете ли колко хора съм оперирал аз за това време. И какво ви интересува?

Само не така. Още от първия момент докторът трябва да е наясно — никакви пътища за отстъпление, за шикалкавене!

— Не знам, доктор Каролев, колко хора сте оперирали, но този случай е по-особен и вие го помните. И тъй като аз съм дошъл тук, не за да си беседваме, а за да ви разпитам, нека започнем. Моля, заключете вратата, за да не ни безпокоят.

Каролев стана и покорно заключи.

При снемането на личността се установи, че Каролев е роден в Плевен. На Антонов това се стори добър, обещаващ сигнал, с перспектива. И веднага след като го предупреди малко по-настойчиво за отговорността за даване на неверни показания, каза:

— Доктор Каролев, вие си давате сметка, че аз неслучайно съм дошъл от София по този „отдавна забравен“ случай, че ние вече знаем не само, че Пенка Костадинова не е била оперирана от апандисит, но и останалите обстоятелства. Целта на моето посещение е по-скоро да оформя писмено събитията от пети май, защото без това прилагането към делото на този, как да се изразя най-меко, на този документ с не съвсем точно съдържание би могло да постави въпроса за вашата наказателна отговорност. Нали този подпис е ваш?

— Да.

— А защо не се е подписал и друг лекар? Нали форма Б-3 трябва да бъде подписана от двама лекари?

— Да, от завеждащия отделението и от лекуващия лекар. Но в случая аз бях и завеждащ отделението, и оперирах…

— Какво сте оперирали, като Пенка Костадинова не е била оперирана!

Доктор Каролев наведе глава и замълча. Той сигурно си спомняше, той знаеше случая. И сега се колебаеше.

— Чакам вашия отговор. И не прибавяйте към старата си наказателна отговорност и нова, за лъжесвидетелствуване.

— За каква наказателна отговорност може да става дума?

— Че нали тя не е била оперирана. Този документ…

— Този документ е част от оформянето на едно добро и справедливо дело. Тя беше бременна, извънбрачно, и не искаше да има дете. Намериха се хора, готови да й помогнат, които взеха детето. И за да не се смущава в бъдеще неговата психика, оформихме го като родено от другата жена. Със съгласието, не, по настоятелните молби и на двете страни. За каква отговорност може да става дума, та чак наказателна. В такива случаи така се прави, такава е нашата, медицинската практика — документите се съставят на името на жената, която иска да вземе детето, да го отгледа като свое.

Значи това било! Пепи все пак е забременяла, не е лъгала Попов. И го е повикала с телеграмата в Ихтиман в последния момент, за да поговорят още веднъж, за последен път, дали да даде детето. Нейното и… неговото. Ако и той склони — да се оженят. И какво ли огорчение, разочарование е преживяла, когато той дори не се обадил. Това е бил последният тласък към фаталното решение.

— Разбирам, но защо е било нужно да съчинявате операция от апандисит?

— А какво да пиша — че е родила дете ли? И къде е това дете? И… та нали тя лежа в болницата, трябваше някак да оформя престоя.

— И все пак вие като длъжностно лице, в кръга на своите служебни задължения, сте съставили официален документ с невярно съдържание.

Доктор Каролев го изгледа продължително, поклати глава с нескриван укор.

— Ех, вие… Освен длъжностно лице аз съм преди всичко лекар. А моята професия — той натърти думата „моята“, сякаш я противопоставяше на неговата — ме задължава към хуманност. Този документ, който вие нарекохте „с невярно съдържание“, направи щастливи едни съпрузи, които не можеха да имат дете, даде радост и безгрижно детство при най-добри условия на роденото, спаси от позор и страдания една майка, която не беше готова, не искаше да стане родител. Пък и не беше достойна за това. Какво повече може да искате от този документ?

— Разбирам, много добре ви разбирам. И все пак, защо сте се решили на тази… как да я назова… подмяна? В нея все пак има нещо нередно. Дори погледнато чисто формално…

— Бих го направил за всеки, ако съм убеден, че е в интерес на двете страни и преди всичко за благото на детето. А този случай беше тъкмо такъв. И освен това — детето взеха сестра ми и зет ми, хора най-почтени, с блестящо обществено положение. Културни, добри, грижовни. Пък и тази Пенка ми се пада някаква роднина. Дъщеря е на наша първа братовчедка. Но тя се оказа една неблагодарница. Съжалявам, че тогава й помогнах, че я спасих от позор. Ах, каква мръсница се оказа тя!

Доктор Каролев видимо бе развълнуван, дори се зачерви. Той сякаш бе забравил, че разговаря с представител на милицията, че го разпитват. Помълча малко и запита внезапно:

— Тя си го иска, нали?…

— Дете й е — отговори уклончиво Антонов.

— Дете! Кучка е тя, а не майка. Впрочем защо да обиждаме кучките. Те се грижат за малките си, кърмят ги, готови са живота си да дадат за тях, докато отраснат, докато природата го иска от тях. А тя! Отърва се и години наред не се интересуваше от него. А я го вижте! Какво момче е! Моят племенник. Виктор.

Каролев извади от портфейла си цветна снимка и му я подаде. 8–9-годишно момче, с дълги руси къдрави коси, гледаше дръзко със светлосините си очи. То поразително приличаше на Пепи. Добро доказателство!

— Сестра ви също ли беше постъпила в болницата?

— Какво? — Каролев сякаш не разбра въпроса. — А, не, записах, че е родила у дома. Те бяха със зетя тук, чакаха да роди Пенка. И на седмия ден взеха детето, отведоха го в София. Заедно с нея. И Пенка отведоха.

— Не е ли било рисковано?

— Колко му е. С колата — няма и час.

— Имам предвид не пътуването, а откъсването на майката. На седмия ден.

— Всичко беше уредено. Та тя дори тук не искаше да го кърми! Да не си деформирала бюста. Можете ли да си представите! И тук, и в София го кърмеха други жени. Но сестра ми и зет ми го отгледаха отлично, при най-добри условия. Тя е педиатър, а зетят — химик. Старши научен сътрудник, един вид професор. А и детето се оказа здраво. Отлично израсна.

— Вие явно сте настроен срещу братовчедката си. А сам казахте, че това се случва — неомъжена майка, която не е в състояние да отгледа детето си, да го даде някому…

— Тя не ми е никаква братовчедка. Майка й, да. И не за това я мразя. Не и защото е развратница и зла. То си е нейна работа. А защото последните две години започна да си иска детето, да заплашва сестра ми…

— Е, не е ли естествено. А вие сигурно знаете, че бракът й е бил неудачен, поне в това отношение. Едното дете се родило дефектно, другото — мъртво. Бихте могли да я разберете. След като е родила такова красиво момче…

— Там е работата, че и след тава нея не й е до Виктор. Тя съвсем не го иска. Че за какво й е — само ще й пречи. Тя го използува само за да изнудва сестра ми и зет ми. А как го обичат те, като свое. Родено дете рядко може да се обича тъй. То е животът им.

— А вие отгде знаете, че ги е изнудвала?

— Отгде! От сестра ми и от зет ми, разбира се. И двамата ми са се оплаквали, съветвали са се с мен. А веднъж присъствувах на такава срамна сцена. У тях, в София. Да бяхте само я чули, да бяхте я видели. Човек без срам и без съвест. Държанието, езикът й, как злобно святкаха сините й очи!

— Вашият племенник Виктор има същите очи.

— Да, има, но е отрасъл в друга среда, иначе е възпитан. А тя! Как не бяхте там да я чуете! Когато се обадих да защитя сестра си, ми викна: „Затвори си кенефа, бе дърт курварино!“ Можете ли да си представите! На мен, дето тогава я спасих! Така се държи и със сестра ми, и със зет ми. Да й счупиш главата!

„Или да я отровиш!“ Химик, почти професор. Хм. Но този, Каролев, очевидно не знае. Иначе щеше ли да говори така!

— Но вие все пак не ми казахте в какво се изразява изнудването?

— Как в какво? Ами във всичко. Да има начин, голи ще ги съблече. Е, зетят наистина е добре. От три години работи във Виена. Там живеят и тримата. Има висока заплата. В долари. Наш представител е в някакъв международен институт по охрана на природата. Но от две години, откакто умря майка й, оная сякаш загуби мярка и срам. Та нали тя, братовчедка ни, измоли тогава да й помогнем. Скубе нашите най-безсрамно, превърнала ги е в дойни крави. Та тоалети ли, та разни там магнитофони и транзистори, какво ли не…

— А те?

— Дават какво ще правят. Пред мисълта, че могат да загубят Виктор, на всичко са готови.

— Детето знае ли?

— Опази Бог. И тя не се е решила още да извърши тази подлост. Пази я като свой главен коз в изнудването. Впрочем вие защо сте тук, да не е вече завела дело?

— Не, дело не е завела. Дойдох по сигнал за извършеното от вас длъжностно престъпление — съставяне на официален документ с невярно съдържание.

— Значи тя ви е писала.

— Не, тя не ни е писала.

— Хм. Странно. Че никой друг не знае за случая. Нещо криете, другарю…

— Антонов. Подполковник Антонов. Уверявам ви, че тя нищо не ни е писала.

— Дано да е тъй. Само да не стане така, че да отнеме Виктор от родителите му. Няма да го преживеят. Ще ги умори тази жена! А колкото до мен — готов съм да отговарям. Ако се намери съд да ме осъди за тази работа, и в затвора ще вляза, само и само Виктор да не разбере, да остане при майка си. И при мен. Знаете ли, като си идват в България, той винаги ме посещава, остава по за няколко дни при мен. Водя го на риба. Вика ми вуйчо Куби. Нали съм Кубрат.

— А той как е, прилича ли на майка си? Имам предвид по характер?

— Не бих казал. Да не прилича не е възможно, но средата, в която расте, го облагородява, кове друг характер. Знае вече немски и дори английски. Е, поразглезеничък е, но като се има предвид, че е един-единствен, пък и любовта на Ана и Емил към него, естествено е. Така да се каже — в допустимата норма. Но вие все пак не ми казахте, отгде сте разбрали за случая, защо се интересувате от него?

— Е, нали знаете, не само вие, но и милиция си има своите професионални тайни. Но мога да ви уверя, че няма възбудено дело за отнемането на детето, че не Пенка ни е съобщила за случая. По тази линия няма какво да ви безпокои. Разговорът ни ще си остане, трябва да остане между нас и няма защо да пишете на сестра си. Уверявам ви, че ще бъде излишно, ако ги потревожите.

Макар и доктор, Каролев охотно да разказа историята на своя племенник, като дойде ред да напише показанията си, видимо се поколеба. И Антонов трябваше дълго да го убеждава и да му доказва, че това е само една формалност, от която няма да има никакви нежелани последици.