Димитър Пеев
Аберацио Иктус (5)

Консулов се появи едва към края на работния ден — идеално подстриган, излъскан, дори напарфюмиран. И явно доволен от себе си. Това впрочем беше обичайно за него.

— Привет, труженици на криминалния фронт, нося ви много поздрави от византийския император.

— Да не си бил в Цариград?

— Искаш да кажеш Константинополис? Не, там отдавна вече няма византийци. От 1453 година. Време е да го научиш.

Без задявки и шеги, понякога прехвърлящи границата на приетото, той сякаш не можеше да диша, без остроумия и шутовски номера.

— Къде беше цял ден?

— Не виждаш ли какъв съм натупан, като младоженец за сватба. Така могат да те изработят само в „Инститю дьо ботѐ“ на булевард „Витоша“. Първо ме обръснаха. Специално не се бръснах тази сутрин в къщи. След това се наложи да ме подстрижат. И ми измиха косата. Но и това не ми стигна. Отворих дума за масаж. Но номерът не мина. На мъже не правели масаж. Като акцентираха на „мъже“. Въобще спечелих си само незавидната слава — започнаха да ме гледат подозрително. Мен, стопроцентовия мъж! Трябва да знаеш, че това не са хора, а някакви зверове и зверкини. Стрижат като на конвейер. Ти имаш усещането, че си овца от стадото за стрижене, а те гледат на теб не като на човек, а като на… глава! Изпаднах дотам, че си направих маникюр. Вижте!

Консулов показа ръцете си. Наистина ноктите му бяха идеално подравнени, изпилени, кожичките изрязани.

— Нямаше друг начин да проникна в дамския салон — добави той, сякаш се извиняваше.

— Всичко това, както виждам, решително е разхубавило екстериора ти, но с какво е обогатило безсмъртната ти душа?

— Не се безпокой, куме, не съм губил напразно времето си и ако съвестта ми беше малко по-сговорчива, можеше да поискам стойността на всички тези хигиенно-козметични операции да минат по сметката на служебните разходи, включително и бакшишите. Преди всичко установих, че този „Инститю дьо боте“ е едно мило оазисче на миналото в нашата сурова социалистическа действителност. Там другарката Мангалова се превръща в госпожа Пенка. Там резедави русалки с бели ръчички, обсипани с големи пръстени, пред очите ти превръщат трудещите се в хубавици неземни, там е пълно с чудеса, ще се намерят и златни вериги, ако стопанската се поразрови. А между русалките леший бродит. Само дето кот учьоний не можах да срещна и витязите не бяха тридесет, а само един…

Консулов изпъчи театрално гърди.

— Добре, че Пушкин го няма да те чуе!

— Че какво, от осъвременяване на класиците хората вили си направиха. Първото ми откритие беше, че Пепи не е била фризьорка, а ранг по-долу — само маникюристка. Седях на нейната масичка, допирахме си коленете със заместничката й. Поприказвахме си. За малко среща щяхме да си уговорим за довечера. Но няма смисъл — момичето е преведено от друг салон, нищо не знае. Но с леший имах удоволствието да беседвам. В малката стаичка, в дъното на салона.

— Кой е пък този „леший“?

— Как кой — отговорникът на смяната Панайот Велев, художник по дамската хубост, иначе казано, фризьор. Първо не искаше да ми обърне внимание. Като разбра откъде съм, стана прекалено сервилен. Черпи ме кафе, и коняк предложи. Според него Пепи работила почти три години в салона все като маникюристка. Бил доволен от работата й, само дето често закъснявала и излизала по-рано, а понякога въобще не идвала. Но той бил добър, прощавал й. От поведението й не можел да се оплаче, по я търсели много мъже, а съпругът й бил ужасно ревнив — звънял час през час по телефона, та безпокоял касиерката. Ако може да се вярва на думите му, Пепи била много добро момиче, но колежките й, кой знае защо, не могли да я понасят. Тя се държала добре с всички, но никого не обичала. Само една приятелка имала, фризьорката Клеопатра Андонова. Ама връзката им била подозрителна, макар че той нищо конкретно не знаел за „това“. За връзките й също нищо не можел да каже, но допускал да са „всякакви“. Въобще трябва да ти кажа, този Панайот Велев прави такова впечатление, че след като си се ръкувал с него, имаш непреодолимото желание да измиеш ръцете си с лавандулов спирт. С една тънка брадичка, има вид на персонаж, измъкнат от съвременна българска историческа пиеса. Прилича ми на византиец, изпратен от императора да измами храбрия и благороден български цар.

— Затова ли носеше поздрави от византийския император?

— Че за какво друго. Но удоволствието от срещата продължи. Разпитах го за деня на смъртта. Не искал да безпокои милицията, защото бил уверен, че нищо лошо не се е случило. Помислил, че Пепи се е заключила с някого. И досега не вярвал, че това може да е убийство. Макар че мъжът и приятелите й били едни… да те е страх нощем да ги срещнеш из някой от новите жилищни комплекси. Но той не вярвал. Въобще един порядъчен подлец. О, не, няма да ти забие ножа в гърба. Нещо повече — дори няма да го подаде на желаещия да те убие. Само ще мине тихо и ще го пусне край него. С една дума — византиец. Макар и не от най-изпечените, византиец-аматьор!

— Би ли ми обяснил разликата между професионалния византиец и аматьора?

— Понеже си юрист, ще си послужа с твой пример — като между довършеното престъпление и опита: истинският измамва, а аматьорът — само се опитва. Но не успява. Мен поне. А ти с какво ще се похвалиш?

Антонов подробно му разказа за повторния оглед на апартамента, за разговорите си със съседите. Дългият следователски опит го беше научил да не прави прибързани изводи.

— Засега има само едно обстоятелство, което можем да смятаме за твърдо установено. В апартамента е имало някой, който го е напуснал очевидно след настъпването на смъртта. И то — не просто е излязъл, а е направил всичко възможно, за да заличи преките следи от присъствието си. Ако е глупав или мисли нас за глупаци — разчитал е да прикрие присъствието си. Ако е умен — постарал се е да направи това, което е било по силите му. Примирил се е, че по действията му ще установим, че някой е бил там, но е разчитал да не разберем кой е бил. За това говорят и почистените пепелници, и измитите чинии и чаши, и заличаването на пръстовите отпечатъци.

— Какво се установи за угасяването на осветлението?

— Не съм забравил. Говорих със следователя на оперативния екип майор Попов от пето управление. Дори се обиди, че сме могли да допуснем. Категоричен е. Когато те влезли в апартамента, никаква лампа не е светила, нищо не са гасили. Това е още една улика. Осветлението е угасил неизвестният на излизане. Неизвестният или неизвестната.

— Нима допускате, че това е било жена? — запита Хубавенски.

— Защо не. Дори, бих казал, статистически отровата е по-скоро женски метод за убиване. Макар че това няма никаква стойност в нашия случай. Важното е, че нямаме данни дали е бил мъж, или жена.

— А сервирането?

— Изискано може да се сервира както за мъж, така и за жена. Зависи не от пола, а от навиците на тази, която сервира, от желанието й „да се представи“.

— Правилно — обади се Консулов. — А това означава, че на дадения етап първият въпрос, на който трябва да отговорим, е — кой е бил на 21 вечерта на гости у Пепи. Първият, най-главният, а може би и… последният. Другари, търси се лицето А! Или… лицата?

— Лицето е било едно!

— Шесто чувство?

— Не. По-вероятно е, а и фактите… Прясно измитите без отпечатъци съдове са като за един човек.

— Добре, да приемем, че е било едно лице, наречено от мен А. Кой може да е той — Консулов започна да брои на пръсти. — Първо — съпругът, който още не се завръща и който е бил вече заминал из провинцията. Хипотеза не най-вероятна, като се има предвид старанието на Пепи, но която не можем да изключим. Второ — дежурният любовник. Трето — бивш любовник, ревнивец. Върви го търси. Четвърто — приятелка в кавички. И пето — някой, дето и през ум не ни минава. Както виждате — богат избор!

— Богат или беден — нас чака. И тъй като от всички изброени ние знаем само един — съпруга, — предлагам да започнем с него.

Антонов замълча, сякаш не беше уверен в това, което каза:

— И обстановката тук, в апартамента, нещо ме смущава. Не съответствува на предполагаемите доходи на една фризьорка и един телевизионен техник.

— Какво знаеш ти за доходите на телевизионните техници, куме, пък и на фризьорките — каза Консулов.

— И все пак. Запомни ми думите, от този разкош ще изскочи нещо.

Позвъниха от пропуска. Гражданката Андонова била повикана. Антонов се сети, че това е колежката на Пепи, която бе сигнализирала на милицията, и нареди да я пуснат.

— Ти ли си я извикал? Защо не ме предупреди, можеше и да ме няма.

— Пропуснах. Но аз щях да съм тук. Това е била най-близката приятелка на Пепи. Тя трябва да знае много за живота й. Затова не разговарях с нея в салона, там няма подходяща обстановка.

— Кой ще води разговора? Не съм подготвен.

— Ти, естествено. И какво ще се готвиш, като още нямаме опорни точки. Как мислиш — да останем ли и ние? Аз, Пенчо…

— Останете. Нали нямате друга работа.

Милиционерът въведе жената и си излезе. Тя застана до вратата, изгледа тримата мъже и кимна, без да каже нещо.

Антонов, както и много други, вярваше в първото си впечатление от хората, но не се водеше слепешката от него. Проверяваше го и беше горд, когато то се потвърждаваше. Това се случваше често, макар и невинаги. Сега той си даваше сметка колко важно е „да улучи“ — тази жена, поне засега, беше главният свидетел, може би единственият източник на тъй нужната им информация. Въпросът е, дали ще желае да разговаря с тях откровено. Неговата задача е да я предразположи.

— Вие сте… — Антонов разлисти досието — другарката Клеопатра Аргирова Андонова. Моля, заповядайте, седнете.

— По баста Ставридис.

Защо счете за необходимо да допълни. Дали смяташе, че тук, в милицията, трябва да знаят и моминската й фамилия или… беше горда с гръцкия си произход, че е Ставридис? Както и с акцента си.

За жените казват, че са или че са били красавици. А какво да каже за тази. След малко, като записва данните, ще узнае точната й рождена дата, а да познае сега му е трудно. Отсече — някъде около четиридесетте. И си призна — още красива. Силно гримирана (сигурно имаше какво да крие), белолика, чернокоса хубавица. Косата й беше идеално фризирана, на ушите й висяха тънки златни обръчи. По двете й ръце преброи шест големи пръстена. Вишневият костюм, блестящо изгладен, сякаш съвсем нов, сигурно привличаше погледите на мъжете по улицата. Пък и на жените. От нея се носеше дъх на скъп парфюм. Само жълтото по върховете на пръстите й подсказваше, че е фризьорка. Дали ходеше винаги така, или се бе издокарала заради тях? Едва ли. Да, това беше жена, която се харесва на мнозина. Само очите й, тъмнокафяви, уж топли, а гледаха студено, отчуждено. Очи на жена, видяла твърде много в живота. С тази няма да е лесно.

— Моят колега ви е поканил да ни посетите, за да побеседваме тук, на спокойствие. Няма да крия — разчитаме много на вашите показания.

Антонов направи малка пауза, но жената не се възползува от нея и продължи да го гледа в очите.

— Какво ви накара да се обадите на милицията? Имаше ли някакви обстоятелства, които ви даваха основание за тревога?

— Отидох, застото си помислих, це Пепи несто болна. Мозе сцупила крак. А истински се разтревозила, като видяла, це клюц във врата. Знаци, тя вътре. А не се обазда…

— Значи само за това?

— Само за това.

— Значи не е имало никакви обстоятелства, които да са породили безпокойство, някакви опасения по отношение на вашата колежка?

— Никакви.

— А защо тогава се е самоубила?

— Самоубила! Не мозе да бъде. Пепи обицала, радвала се на зивот. Не бесе такъв цовек. Не се е самоубила!

— Вие сте били най-близката й приятелка, би трябвало да разберете дали…

— Нали ви казвам — не се е самоубила.

— Да допуснем. Тогава… остава да е била убита.

Консулов го гледаше, без да се намесва, но в очите му той прочете някакво неодобрение за начина на водене на разпита. Хубавенски беше вторачил поглед в жената и сякаш й се любуваше.

— Е, какво ще кажете. Знаете ли някой, който да мрази вашата колежка, да я е заплашвал, да е имал основание да желае смъртта й?

— Не зная такъв цовек.

— А искате ли да заловим убиеца и той да получи заслуженото си наказание?

— Искам, разбира се, искам.

— Тогава трябва да ни кажете всичко, което знаете за нея, което би ни помогнало да издирим убиеца.

— Ама тя убита ли е? Нали казахте — самоубила се?

— Слушайте, Клео, нали така ви наричат в салона — намеси се Консулов. — Вие били ли сте на гости у Пепи?

— Много пъти. И тя у дома.

— Сега ме интересува кога сте били вие у нея. За последен път. Разкажете ни най-подробно какво правихте в понеделник, на 21, след като излязохте от работа. И внимавайте да не пропуснете нещо!

Клео изгледа Антонов, сякаш очакваше от него потвърждение дали да отговори на този въпрос. Нали той седеше зад бюрото, значи е най-главният тук.

— Отговорете на въпроса!

— Ама той ме обизда. Засто ме пита такова несто?

— Не виждам нищо обидно. Отговорете!

— Добре. За последен път била у Пепи преди месец и повеце.

— А къде бяхте в понеделник вечерта? — намеси се отново Консулов. — Защо не отговаряте на този въпрос?

— Засто да не отговоря. При една приятелка. На гости.

— Как се казва тази приятелка? Разкажете подробно, час по час, как сте прекарали времето този следобед и вечерта.

Въпросите на Консулов бяха, както се казва, съвсем законни, но и на двамата бе ясно, че те нищо няма да дадат. Нямаше съмнение, че Кле е била вечерта у Пепи, че наистина тя е била на гости у приятелка. Защо тогава така настойчиво ги задаваше? Единственият смисъл беше да й внуши косвено, че и тя може да е между заподозрените, да я постресне и да „развърже езика й“. А нямаше съмнение, че езикът на Клео е дълъг и че има какво да разказва. Във всеки случай за Пепи, а вероятно и за причината на смъртта й.

Разпитът завърши с полуобещанието, полузаканата, че „наскоро пак ще се наложи да разговарят“, но Клео не им каза нищо съществено.

— Така е, когато не знаем нищо — заключи Антонов, след като Клео си излезе.

— Нисто, нисто, тя сте си казе всицко.

— Круме, моля ти се, не започвай и ти… А сега трябва да отидем при полковника. Време е да докладваме.

— Трябва ли и аз да идвам?

— И ти, и Хубавенски. Хем да ви види.

— Той, предполагам, никак не копнее да ме види, а аз — още по-малко.

— Това не е вярно, пък и да е вярно, няма никакво значение. Ти си там служебно, а не на гости.

Началникът на отдела полковник Кънчо Бинев, наричан още „малкият полковник“ за разлика от „големия полковник“ — началника на управлението полковник Пиротски — пък и заради скромния му ръст, не се ползуваше със симпатиите на подчинените си. Прекалено строг и взискателен, често пъти груб, той не прощаваше никому никакви грешки или пропуски и наказваше за всяко, дори и най-дребното провинение. Сам се хвалеше: „От мен прошка не чакай! Като се пенсионирам, ще изразходвам добрящината, която съм си спестил за 30 години служба в органите.“ Той очевидно смяташе „добрящината“ за излишен лукс в работата им. Особено се гордееше, че служи без прекъсване в МВР от 9 септември 1944 година, че е извървял отначало пътя до полковник и началник на „най-тежкия“ отдел. Дори когато получи юбилейния медал „30 години МВР“, се похвали, че в управлението той единствен „го е заслужил стопроцентово“.

Антонов се отнасяше снизходително, търпимо към тези му слабости. Особено ценеше в него огромния му опит, обогатяван от необикновената му памет и фантастичното му преклонение пред фактите. В отдела имаше достатъчно любители на всевъзможни хипотези и догадки, че наистина добре беше поне началникът да се кланя „на бога на фактите“. Разбира се, любимата му формула „Ние установяваме фактите, а съдът прави изводите“ не издържаше критика. Това го разбираше и самият Бинев. Веднъж беше му признал, че „тоя лаф“ е камшик за мързеливците, а умният човек сам знае „кога да тича и кога да мисли“. Към Антонов впрочем той винаги беше внимателен, вероятно в неговия тефтер той беше зачислен сред „умните“.

Антонов представи двамата си колеги. Без да се ръкува с тях, Бинев им предложи да седнат и не направи никоя от привичните си забележки. Той беше способен да каже за Консулов: „Знам го, знам го, дори съм чел за него“, или нещо в този дух. А това неминуемо щеше да породи някаква хаплива контра-реплика.

Познавайки вкуса на шефа си, Антонов докладва „само фактите“. Сега самият той, сякаш отстрани, чу за първи път събрани всички техни наблюдения. Дявол да го вземе, в този метод имаше все пак нещо здраво, чисто. Сякаш фактите, ако ги поръсиш с размишления и догадки, губеха своята познавателна чистота. Завърши с разпита на Клеопатра Андонова, като призна, че не е дал нищо ценно и че може би само поражда известни надежди за бъдещето, когато ще могат да разговарят по-конкретно с нея.

— Това ли е всичко?

— Това е, другарю полковник. Фактическият материал е все още твърде беден, за да строим хипотези.

— Правилно. Макар че по очите ви, и на тримата, дори на това младо момче, виждам, че главите ви са пълни с идеи.

— От вас бензина, от нас идеите — не се сдържа Консулов.

— Какъв бензин? Защо се обаждаш, когато не съм те питал! И все пак два извода вече мога да направя. И без вас! Ясно е, че някой е бил в апартамента по време на смъртта, някой, който предпочита да не знаем кой е. Оттук следва, че първата ви задача е да установите кой е този някой. Тогава ще можем да разговаряме отново. И то — по-бързо. Вече са загубени два дни. А вторият извод е — фактите ви наистина хич ги няма. За тая, Пенка Бедросян, умрялата, за живота й, за обкръжението й и тъй нататък. Факти, факти и пак факти. И преди всичко — мъжът й. Издирете го! Може да е избягал зад граница. Убил я и избягал.

— Интересна хипотеза — подхвърли Консулов.

— Слушай, Консулов, при мен подчинените се обаждат само когато ги питам. Запомни това! А сега сте свободни!

Още не бяха затворили вратата и Консулов каза:

— Ама че чвор!

Пак добре, че вътре не го каза. И все пак пред Хубавенски, съвсем нов човек…

— Не си прав, Круме, Бинев не е чвор, а ти не трябваше да се обаждаш. И за бензина беше излишно, той не е чел „Златният телец“, пък и за предположението му. Предупредих те да си траеш.

— Не мога да съм безразличен към проявите на глупостта.

— Бинев не каза нищо глупаво. И, ще се увериш сам, той съвсем не е глупав. Просто е омесен от друго тесто. Неговият недостатък е, че няма чувство за хумор.

— Най-ценното качество на един джентълмен е чувството за хумор.

— Добре де, ще се примириш, че Бинев не е джентълмен. А със съпруга наистина е крайно време да се заемем. Тук полковникът е просто прав.

Работата си разделиха така: Консулов и Хубавенски да проучат връзките на Пепи — като започнат от личното й дело (ако имаше такова в предприятието), до приятелите, приятелките и роднините й. Паралелно с това те трябваше да потърсят източниците за купуване на всички тези вещи, които се намираха в апартамента. Засега сами, а ако се наложеше, и с помощта на стопанската милиция.

От моргата вече се бяха обадили — какво да правят с трупа? Никой не беше дошъл да го прибере Затова трябваше да започнат с издирването на роднините. И преди всичко съпруга. С него пък се зае Антонов. Странно беше това изчезване точно в деня на смъртта. Дали просто не подозираше какво се е случило със съпругата му, дали се укриваше (ей така, просто от глупост или от страх пред отговорността), или пък… наистина бе избягал? Но да безпокои граничните власти май беше още рано. А да го издири дори просто за да го уведоми, беше крайно наложително. Но как? Според справката в адресната служба Дикран Таквор Бедросян бе регистриран в жилищния комплекс „Младост“ заедно с Пепи. Естествено. Но кого да пита за роднините му, след като него го нямаше, а съпругата му бе мъртва? Антонов разлисти телефонния указател. Името беше рядко, може би щеше да улучи. Бедросян бяха четирима. И вторият по ред беше „Дикран Т. Бедросян“, но съвсем друг адрес, на улица „Раковски“. Случайно съвпадение на трите имена ли беше това, или… Май ще трябва да отиде. А ако не завари никого? Ако този Бедросян няма нищо общо с техния?

В апартамента на „Раковски“ завари двама престарели хора. Да, това бяха родителите на Дикран. Но освен че напоследък живее при тях и че в понеделник заминал с колата за Врачанско, нищо друго не можа да научи.