Димитър Пеев
Аберацио Иктус (3)

Въпреки категоричната декларация, Консулов не беше в „осем и тридесет минути, нула нула секунди“ в управлението. А беше всеизвестен със своята пунктуалност, за която „на всеки немец биха потекли лиги“.

Първата работа на Антонов, щом влезе в кабинета си, беше да повика доктор Първанов. Сега „Ескулан“ държеше нишките на следствието — да бъде или да не бъде. Ако се окаже наистина инфаркт или нещо подобно, някаква естествена причина на смъртта, нямаше да има какво да се разследва.

Първанов обеща да дойде веднага.

Но преди доктора се появи Консулов заедно с един млад, слабичък момък, с вид на студент, който, щом влезе, застана плахо до вратата, без дори да поздрави.

— Един истински Крум Консулов никога не закъснява — засрещна го Антонов „по консуловски“.

— Ей туй пърле е виновно. Реших да го взема свят да види, човек да направя от него. А той беше изчезнал, открих го да забавлява машинописките. Но да ти го представя — Пенчо Хубавенски, какво име, а! Току-що назначен, още ни барут помирисал, нито кръв видял, а вече лейтенант. Нали нямаш нищо против?

Първо го довежда, после пита за разрешение — съвсем в негов стил. Но какво да го прави. Антонов стана и се ръкува с младежа. В този момент влезе и докторът с тънка папка под мишница.

— А, компанията се е увеличила. А кой е този млад господин? Да не би вече да сте хванали убиеца?

— Лейтенант Пенчо Хубавенски от градското управление — отрапортува смутено младежът.

— Как звучи, а, от градското управление — подхвърли Консулов. — Да не помислите, че е от Федералното бюро за разследване.

— Готово ли е, докторе? — запита Антонов.

— Тип-топ. Има да черпиш.

— За какво трябва да черпя?

— Отрова!

— За това, че е отровена ли да черпя?

— Не бе, за своевременната и ювелирна работа на бая ти Досьо. Там всичко е описано, ама по докторски, затова ще ви го разкажа по-простичко, та да го разберете. Отровена е. В лабораторията идентифицираха фосотион. Сравнително рядък инсектицид, който вече почти не се използува поради високата му токсичност. Много силен инхибитор. Съвсем малки дози, взети орално, могат да бъдат летални.

— Хайде-е… отпуши се — обади се Консулов.

— Нали го разбра, какво пискаш!

— Как го каза?

— Фосотион, подполковник. Съжалявам, но ще трябва да го запомниш.

— Друго?

— Вечеряла е, преди да вземе отровата. Не много, но си е хапнала нормално. От това, дето го видяхме на масичката: шунка, салам, хайверец. Пила е и алкохол. Също не много, но стотина грама концентрат трябва да е погълнала. Между впрочем алкохолът засилва действието на тази отрова.

— Фосотион. Не бях я чувал.

— Нищо чудно. Това е търговското име, една от многото селскостопански отрови, които по-рано можеше да вземеш от всяко текезесе. Химическото й название е диетил-нитрофенилтиофосфат и тъй нататък. Но от него по-умен няма да станеш.

— Значи — отровена?

— В смисъл на причина за настъпването на смъртта — погълнала е отрова. Това личи не само от химическия анализ на съдържимото в стомаха, но и от редица типични симптоми — обилна секреция на бронхите със саливация, тежък белодробен оток и тъй нататък.

Консулов бе взел протокола и задълбочено го изучаваше. Първанов го погледна изкосо, но нищо не каза.

— Нещо друго заслужаващо отбелязване? — запита Антонов. — Нещо при огледа на трупа?

— Нищо. Никакви следи от насилие, синини, одрасквания. Тялото е непокътнато, чисто. Няма данни и за полов контакт.

— А алкохолът какъв е бил? — запита Консулов. Дали не е уиски?

— Нали четеш — не пише, значи не сме могли да установим. С увереност може да се твърди, че не е било вино, нито червено, нито бяло, нито вермут, а някакъв концентрат, но не и мастика. Нещо като ракия или водка, може да е и уиски. И едва ли повече от сто грама.

— А какво ще кажеш за момента на настъпването на смъртта? — запита Антонов.

— В протокола пише между 18 и 24 часа на двадесет и първи. Но това е според данните на огледа, на аутопсията. Като се вземат предвид обстоятелствата и цялостната картина на случая, аз бих уточнил между 20 и 22 часа. Прибрала се е, приготвила е вечерята, вечеряла е и е взела отровата. От степента на храносмилателните процеси следва, че смъртта е настъпила скоро след приемането на храната.

— Какво значи скоро. Минути, часове?…

— Да кажем — до половин час.

— Това вече е нещо. Но след вечерята, а не по време на яденето, така ли да те разбирам?

— Не съм казал такова нещо. Може да е в самия край на яденето, но не и в началото. Тази отрова действува бързо, при достатъчна доза — за минута-две. Може жената да си е хапнала добре, за последен път, да си е сипала отровата в чашата и…

Антонов погледна Консулов. Той кимна:

— Ясно! И не само чашата. Тя играе такава фатална роля само в сценария на бай Досьо, а жестоката действителност кой знае как е изглеждала. Ще трябва да проверим за фосотион всичко, което може да се сложи в уста — ядене и пиене. Впрочем, докторе, само през устата ли?

— А ти отгде още очакваш?

— През ушите например. Съществувала е и такава практика. Ти гледал ли си „Хамлет“?

— Когато аз играех Полоний, ти, батенка, си се начишквал.

— Значи това е, докторе — Антонов се намеси, за да прекъсне задявките им, които можеха още дълго да продължават. Нито единият, нито другият обичаха да се лишават от последната дума.

Поотделно Антонов изтърпяваше остроумниченията и на Консулов, и на Първанов, но събрани заедно — му идваше много. Пък и предстояха толкова задачи. Сега вече, след като знаеха причината на смъртта, трябваше сериозно да се заемат с отровата, още веднъж да прегледат апартамента. Освен Киров добре беше да покани и майор Станилова от научно-техническия отдел — отличен инженер-химик, тя се беше прочула с прецизните си анализи. Освен това крайно време беше да се заинтересуват от „житие-битието“ на умрялата. Та те още нищо, абсолютно нищо не знаеха за нея. Трябваше да се разпитат колегите й, съседите и все пак да се види къде е този неин съпруг. Време беше може би и да го уведомят. Работа най-малко за един ден и… свързана с много тичане. Тъкмо за Консулов. Впрочем със съседите май трябваше той да се заеме.

— Круме, какво предлагаш?

— Ами, като в оперетата — аз на север, ти на юг. Аз ще се заема с биографията на о бозе почившата, а ти ще й напишеш некролога. Ще намина да си накъдря алаброса в нейния салон, а оттам — каквото сабя покаже.

— Не забравяй и Бедросян.

— Не се безпокой. Само този рошльо какво да го правим?

Младият оперативен работник, когото Консулов бе довел, откакто влезе в кабинета, седеше неподвижен на един стол и наблюдаваше. Заприлича му на студент, който чака да бъде изпитан, а не е научил материята. „Рошльо“! Наистина косата му бе буйна и доста дълга, значително по-дълга, отколкото би се харесала на полковник Бинев (той впрочем нямаше защо засега да го вижда!), но чак пък „рошльо“! Защо да не го вземе със себе си? Щом вече ще помага, да види и обстановката в апартамента.

— Другарю лейтенант, я елате с мен! Ще направим повторен оглед на местопроизшествието, ще потърсим следи…

— Както заповядате, другарю полковник. Дали това е убийство?

— А сега де, отговори му, ако можеш! Защото, ако не е убийство, защо да идва момчето.

— Може и да е убийство, може и да е самоубийство, може и да е нещастен случай. Всичко може да е.

— А вие какво мислите?

— Мисля, че е време да започнем работа.

След като Консулов излезе, Антонов остави лейтенанта да чете досегашните протоколи и отиде да докладва на началника на отдела. Полковник Бинев изслуша краткия му доклад, свърза се с началника на научно-техническия отдел и взе съгласието му за Станилова и накрая, когато Антонов вече напускаше кабинета, попита:

— А оня див петел как се държи?

— Отлично. Сега изучава биографията на умрялата. От градското управление са ни пратили един млад оперативен работник да постажува край нас.

— Добре. Само внимавай. Сбъркали са, като са го дали на Консулов. Ще го научи на своите лафове, момчето може да помисли, че всички в милицията трябва да са като него.

— Не се безпокойте, другарю полковник, взех го със себе си.

— Правилно.