Димитър Пеев
Аберацио Иктус (6)

На връщане, докато пътуваше, някаква смътна мисъл се мъчеше да изплува в съзнанието му. Но шумът, блъсканицата в автобуса и трамвая не й даваха възможност да се избистри. Едва когато тръгна пеша към управлението, му хрумна какво го смущава в този случай. Отчуждеността! Някаква странна отчужденост към тази жена, липсата на интерес, която обграждаше смъртта й.

Когато някой умре, особено когато това е млада, красива жена, около нея веднага се създава оживление на чувства и преживявания. Близките скърбят, плачат; познатите коментират, любопитствуват. А сега? Дори съпругът някъде изчезнал, свекърът и свекървата не знаят, никой не се е погрижил да ги уведоми. Сякаш се пазят да не се набъркат в тази история. Няма кой дори да се поинтересува от трупа, да помисли за погребението. Там, където работи, също нехаят. Дори некролози няма.

Щом се прибра в кабинета си, започна да звъни, да събира сведения за Дикран Бедросян. От районното управление, където живееха родителите му. Заръча кварталният отговорник да дойде при него. Поиска сведения от картотеката, от бюрото за съдимост. След това слезе в стола да обядва.

Към два се появиха Консулов и Хубавенски. Антонов им разказа за разговора си с родителите на Бедросян. Без да чака покана, Консулов извади бележника си и докладва резултатите от техните „сутрешни похождения“.

— Първата приятна изненада беше, че това бръснаро-фризьорско учреждение по нищо бюрократично не отстъпва на останалите си събратя. Не само има „Личен състав“, но и дела за всеки майстор на ножицата. Нашата хубавица се оказа родена в Плевен през 1949 година. Гимназията наистина не успяла да завърши, но само две години след като през 1966 година се преселва в столицата, успява да получи като дефицитен кадър софийско жителство. А знаеш, за нашите хора понякога и пет години не са достатъчни, за да бъдат миропомазани от сегенесето. Допускам, че и тук сексуалните мотиви са казали решаващата си дума. За съжаление книжно документираната й биография завършва с назначаването й за маникюристка в този салон. Оттам нататък нито лист. Последният „документ“ е препоръка на онзи византиец Панайот Велев. Бил я познавал. В какъв смисъл, дали не както „Аврам позна Ребека“ — няма писмени данни.

— Това ли е всичко?

— Ами. Това е само постната увертюра. След това с този млад човек се развихрихме из салона. Днес Клео я нямаше, та колежките й бяха по-словоохотливи. Макар че нищо съществено не казаха, с изключение на… Я, Пенчо, кажи какво обядвахме ние с теб, докато другарят подполковник си е ял компота в столовата?

— Баница.

— Какво значи баница? Не някаква си там студена найлонова баница, а горещ, парещ бюрек полят с две студени кока-коли. И кой плати сметката?

— Вие.

— А защо аз?

Хубавенски наведе срамежливо глава и дори леко се изчерви.

— Ай, ай, ай, каква скромност! Само че полза от нея няма, моето момче. Скромните ги експлоатират, скромните ги подминават при поредните повишения и при раздаването на наградите. Но нищо, животът ще те научи. Та наш Пенчо се прояви. Първият му успех на попрището на криминалистиката. Прост и елементарен, както всичко гениално. Ето какво ми казва: Пепи няма телефон в къщи. Единственият начин да си уговори среща с някого е по телефона в салона. А той се намира в будката на касиерката! Значи тя е слушала и ако разговорът е бил „по-особен“, може да го е запомнила. И след половин час, като свърши смяната, ние двамата и любезно поканената от нас касиерка се озовахме в „Бразилия“ на кафе с коняк. Бързо намерихме общ език. От нея узнахме, че в понеделник Пепи е разговаряла само веднъж по телефона. Повикал я мъжки глас. Разговорът бил кратък, но съдържателен. Приблизително: „Да, аз съм“, „Много се радвам“, „Може“, „Да“, „В седем“, „Ще те чакам“, „Чао“.

— Нещо повече за човека, който я е търсил?

— Куме, не ставай алчен. Гласът познат, в смисъл че се е обаждал и друг път. Напоследък това бил „гласът“. А инак — „Може ли да се обади Пепи?“ и нищо повече. Не си е казал трите имена, нито точния адрес.

— Аз я запитах — обади се Хубавенски — дали мъжът е говорил от автомат, чула ли е характерен уличен шум, но тя не си спомни. Макар че какво ли значение може да има това?

— Значение може да има и добре сте се сетили да я питате — каза Антонов.

— Въобще днес Пенчо се прояви като мислещ индивид. А както е известно, единствено мисленето отличава хомо сапиенса от останалите бозайници — добави Консулов.

Окуражен от похвалите на двамата, Хубавенски каза:

— От разговора, който ни предаде касиерката, може да се направи изводът, че Пепи си е уговорила среща у дома със свой любовник, а не със съпруга си.

— Защо мислите така? — запита Антонов.

— Защото едва ли би казала „Много се радвам“ на съпруга си.

— Ей, толкова млад, още неженен и вече ги разбира тия работи — засмя се Консулов.

— Съгласен съм, че това е най-вероятната хипотеза, но не е изключено понякога и на съпруг така да се отговори. Теоретически. В случая — едва ли. Защо ще си уговаря среща у дома по този начин със собствения си съпруг — Антонов се обърна към Консулов. — Нима никой в салона не знае кой е приятелят на Пепи?

— Поразпитах. Не знаят или не искат да кажат. Надеждите ми са в Клео. Ще трябва отново да я повикаме.

— Няма ли да стане много често. Какво е виновна тя, че ние не сме знаели какви въпроси да й поставим.

— Нека! Тя трябва да разбере, че ще се отърве от нас само като каже всичко, което знае. И ако желае повече да не я „разкарваме“ — да се изповяда час по-скоро.

— Прав си, че до този неизвестен можем да се доберем чрез Клео, макар че тъкмо някой друг може да знае и да не се обажда. Но сме длъжни да опитаме чрез нея. И все пак не съм убеден, че най-добрият начин е да я викаме повторно. Може би ти някак ще намериш по-ефективен подход.

— Само не искай да я ухажвам. Стара е за мен. Пък и… после да не се сърдиш, че съм преминал изцяло на „гръцки“.

— Значи все пак не изключваш тази възможност. Да, пропуснах да ти кажа. Обадих се на врачанското управление. Съобщих им номера на колата и Бедросян. Помолих ги да проучат не се ли е мяркала някъде из окръга им. Едва ли са я фиксирали, но да опитаме.

— А ако не е из Врачанско?

— Тогава работата е съвсем безнадеждна. Но нали нещо трябва да предприемем. Хем ако го открият, ще успокоим полковника.

— Ха, тъкмо стана дума за твоя фактофил. Да се възползуваме от отсъствието му и да поразмислим на свобода.

— Недей така, Круме, Бинев не е против мисленето, а против преждевременното фантазиране.

— Ти си ми проповядвал, че трябва ВИНАГИ, при всички обстоятелства да мислим. Давай!

— Какво да мисля? Имам чувството, че са ми поръчали да изградя постройка, а няма почти никакви тухли, нито вар, нито цимент и бетонно желязо, да не говорим за врати и прозорци. И не знаеш колко голяма трябва да е тази постройка, как трябва да изглежда. Върви строй при това положение. Няма тухли, Круме, няма факти!

— Абе знам, че тухлите са дефицитни, но нещичко от основите все пак се очертава. Спориш ли, че това е убийство?

— Не знам. Прилича, но…

— Спориш ли, че при смъртта е присъствувал чужд човек, мъж, мистър Чао?

— Присъствувал е. Но той ли е убиецът?

— Че кой друг? Ако беше невинен, щеше ли да се укрива, да заличава следите си?

— Може да е имал други причини да се спотаи.

— Причини много, всякакви може да е имал, но не и пред смъртта.

— Тъкмо защото е видял смъртта. Не отстоявам обратната версия, само трябва да сме наясно, че са възможни и други хипотези — случайно отравяне, дори… самоубийство.

— За случайно отравяне трябваше да намерим останалата отрова.

— А ако е погълнала цялото количество?

— Тогава щяхме да намерим съда, в който е била отровата. Не го е погълнала и него, я!

— Въобще прав си. Същото се отнася и до хипотезата „самоубийство“. Нищо не подсказва такава възможност и все пак, не можем абсолютно да я изключим — Антонов се обърна към Хубавенски. — А вие какво мислите?

— При Пепи е бил нейният любовник, който по някакви причини е искал да се отърве от нея и я отровил.

— Ясно и категорично — каза Консулов — Станахме двама!

— Мнозинство значи. Само че истината не се гласува, а се открива.