Димитър Пеев
Аберацио Иктус (11)

На другия ден сутринта първият въпрос на Консулов беше:

— Е, голямо ли беше конското? Арестуван ли е вече Сивков?

— Нищо подобно. Прие спокойно случая. Само дето ме обвини в интелигентщина и даже в достоевщина. И подчерта, че отговорността си остава лично за моя сметка. А иначе прие доводите ми. Въобще Бинев не е толкова прост.

— Колкото мен ли?

— Не, колкото ти го мислиш.

Появи се Хубавенски.

— Къде скиташ, бре Пенчо, да не си хванал някое врачанско гадже — посрещна го от вратата Консулов.

Но Хубавенски само се усмихна леко, почти загадъчно и започна да докладва за резултатите от командировката си — как решил да мине по пътя на Бедросян, независимо от издирванията на врачанското управление. Той постави на масата тяхното сведение. Решил навсякъде да се представя за клиент на Бедросян, който го търси по някаква спешна работа. Така той препроверил почти всичките му действия, като естествено най-внимателно проучил алибито му за понеделник вечерта. И у кого е работил вечерта, и у кого е преспал.

— Всичко това е много хубаво — похвали го Антонов, — но необходимо ли беше, след като имаме сведението на окръжното управление?

— Необходимо беше. В сведението се казва общо, че е бил в Папратово, че е преспал там. И самият той в показанията си казва, че е поправял телевизори до края на програмата. А аз реших да установя точно у кого е работил „до края на програмата“.

— И какво установи? — запита го Консулов.

— Установих, че у бай Кольо, бригадира на полевъдите, е бил докъм осем. Тъкмо нагласил телевизора децата да гледат „Лека нощ, деца“, и излязъл. А по-нататък му се губят дирите.

— Как така ще се губят — обади се Консулов. — Къде е продължил, къде е спал?

— Никъде не е продължил, а за спане… уж е спал у агронома на Папратово, Стоян Дачев, негов стар клиент и приятел.

— Пенчо, не ми късай нервите! — подвикна Консулов. — Какво означава това зловещо „уж“?

— Ами… сами съдете. Съседката на Дачев, у когото уж е спал, към три часа през нощта видяла един автомобил да се прибира в двора на агронома. Събудил я лаят на кучето му и шумът на мотора. От автомобила излязъл мъж, който се прибрал в къщата. Сам си отключил. Но това не бил агрономът. Той е слаб, висок, а мъжът — по-нисък и по-пълен. Пък и автомобилът на Дачев е светъл, почти бял москвич, докато този бил тъмен, може би вишнев.

— Това „може би вишнев“ вие ли го казвате, или съседката? — запита Антонов.

— Съседката каза, че не е на Дачев, че е бил тъмен. И още нещо. Ако приемем, че към осем Бедросян е отишъл у агронома, трябваше да се очаква, че ще има хапване и пийване, гуляй, шум. А у агронома е било тихо, след 10 часа дори тъмно. Сега той е сам в къщата си. Синът му е войник, жената отишла при родителите си в друго село. Ето защо казах, че Бедросян УЖ е спал у Дачев.

— Какво ти „уж“ — каза Консулов. Според твоите думи той просто не е спал там, а се е завърнал отнякъде с колата си едва към три часа призори. Пита се — откъде?

— От София, разбира се — каза Хубавенски. Той явно беше горд с ефекта, който предизвика докладът му.

— Дали се разбира, или не е още рано да се каже, но случаят трябва непременно да се проучи — забеляза Антонов. — А сега разкажете подробно как дойдохте до това откритие?

Поласкан от това, че сведенията му бяха обявени за „откритие“, Хубавенски разказа, че след като не успял да разбере къде е работил Бедросян след осем часа (а тези часове бяха особено важни за следствието), решил да събере сведения от съседите на къщата, където Бедросян бил спал. И попаднал на словоохотливата кака Гинка, която най-подробно му разказала всичко, което те чуха.

Добре, да приемем, че от Папратово той е могъл да дойде до София за два часа. Значи към 22 часа. По това време Сивков си е бил вече отишъл. В апартамента влиза Бедросян. Дава на Пепи по някакъв начин отровата, подмамва я с нещо, което тя особено обича, а след като се убеждава, че е мъртва, се завръща в Папратово. Може. Но кой е измил съдовете? Пепи? Но защо само едните? И без да остави пръстови отпечатъци по тях. Странно? И все пак сведението, което донесе Хубавенски, беше твърде интересно, може би и много важно. Пролука в отличното алиби на Бедросян. Ако, то се знае, можеше да се вярва на тази кака Гинка.

Обади се Сивков. Каза, че има да добави към показанията си.

— Това пък какво ли означава? — запита Консулов.

— Не се ли сещаш?

— Само не ме убеждавай, че ще си признае.

— Тъкмо ще си признае. А какво — ще видим след малко. Нещо, което на първия разпит го е било страх да каже.

Само след половин час милиционерът въведе Сивков. Сега той изглеждаше по-спокоен. Или може би не точно спокоен, а уверен в себе си.

Щом седна, преди още да го запитат какво желае да им каже, Сивков сам и зададе въпроса, с който бе дошъл:

— Ако сега ви разкажа всичко, както си беше, самата истина, ще унищожите ли първия протокол?

Ама този Сивков наистина не е умен. Първо заявява, че е лъгал, че едва сега ще каже истината, а после поставя и условия. И то на кого — на следователя! Антонов го загледа право в очите. Не, така нямаше да разговарят. Той трябваше да си знае мястото.

— Ако сте дошли да търгувате, сбъркали сте вратата.

— Ние не сме търговско обединение — не се стърпя и Консулов.

— Очаквах, че идвате да ни разкажете чистосърдечно истината — продължи Антонов. — А вие ни предлагате сделка, да извършим длъжностно престъпление, да унищожим официален документ.

Сивков замълча смутен. Антонов знаеше, че сега, след като сам е дошъл, той ще каже това, което бе намислил и без пазарлъци. Но все пак реши да го поощри.

— Длъжен съм да ви обясня, че ако вие сам, доброволно се откажете от неверните си показания, преди срещу вас да е възбудено наказателно преследване — а такова все още не е възбудено, — по закона не носите отговорност. Пък и ако се окажете невинен, всичко ще бъде забравено. Важното е, за вас важно, сега да ни кажете самата истина. И, съветвам ви, не се опитвайте да ни лъжете. Нищо хубаво няма да се получи от това.

Сивков помълча още малко, набираше кураж. След това вдигна глава и заговори:

— Добре, така да бъде. По-добре истината, каквато и да е тя. Да, аз видях как умря Пепи. Тя издъхна в ръцете ми. И като последен подлец не се реших нито да викам за помощ, нито да съобщя за случилото се. А избягах…

— С това трябваше да започнете! А сега опишете най-подробно всичко, което се случи в понеделник вечерта.

И Сивков започна да разказва, подробно, почти вдъхновено, изцяло вживял се във фаталната вечер. Как дошъл щастлив и любвеобилен, че му предстои едно толкова приятно изживяване. Пепи го посрещнала също много мило, целунала го. Дори потанцували преди вечерята и се целували. След това сервирала. Много и все най-фини закуски. Имало и раци, заляни с майонеза, и кешу. Той бил трогнат от вниманието й. Пили само от уискито, което той донесъл. С газирана вода и лед. Пушили, разговаряли оживено. Било много приятно и нищо не подсказвало ужаса, който ще дойде след малко. Щом привършили вечерята (Пепи не била вдигнала още масичката), тя предложила да направи две големи чаши силно кафе — еспресо. Но той настоял първо да потанцуват. Пуснали магнитофона и започнали да танцуват, да се прегръщат и да се целуват. По това време някои наистина позвънял. Пепи веднага изключила магнетофона. Позвънили още веднъж. Угасила и осветлението. Двамата постояли така известно време тихо, прегърнати в тъмнината. Повече не се звънило.

— Какво каза по този повод Пепи?

— Че вероятно звъни съседката. Че ще позвъни и ще си отиде. Повече никой не звъня. Това, за мъжа й, за паниката — аз го измислих.

— Продължавайте!

Пили още по чашка уиски и пак продължили да танцуват. Но след няколко минути Пепи му казала, че не се чувствува добре. Пребледняла, полюлявала се. Седнали на канапето. Тогава още не обърнал сериозно внимание. Но тя започнала да се задушава. Положението й бързо се влошавало. По лицето й започнали да минават гърчове. Дишала все по-тежко. Тогава Сивков много се изплашил, но не знаел какво да предприеме. От една страна, не смеел да я остави сама в това състояние, особено в начало. Все се надявал, че „като пие една студена вода“ (дал й) — ще й попремине. Но като видял, че състоянието й все повече се влошава и трябва веднага да извика бърза медицинска помощ, изплашил се, че присъствието му у Пепи ще стане известно. Така, докато се колебаел и суетял около Пепи, тя почти престанала да диша, лицето й станало съвсем бяло, гърчове разтърсвали цялото й тяло. Вече била загубила съзнание. Пренесъл я и я поставил да лежи в леглото на спалнята. Само след няколко минути тя затихнала и Сивков разбрал, че се е случило най-страшното, че Пепи е умряла.

Докато разказваше, Сивков отново преживяваше случилото се. Пребледня, започна да говори несвързано, забрави къде е, пред кого е. Споменът го беше изцяло завладял. Наложи се и на него да му предлагат чаша студена вода, която той изпи на един дъх. Малко се поуспокои и загледа и тримата, сякаш очакваше от някого съчувствие.

— Ужасно беше! По-голям ужас не съм изживявал през живота си.

Едва когато осъзнал, че Пепи е умряла, Сивков се сетил, че той може да бъде държан отговорен за смъртта й. Дотогава мислил само или как да й попомогне, или, когато видял, че е безпомощен сам да се справи, за това, да не го заварят тук, да не се изложи. Но след толкова гърчове и мъчителни хъркания Пепи лежала вече неподвижна и без да диша. А той стоял изправен край трупа и не знаел какво да прави. Било към девет и петнадесет. Излязъл от спалнята, започнал да се разхожда из хола. Обзело го страх. Първата му реакция била да избяга. След това помислил да отиде в милицията и да разкаже всичко, което се е случило. Но нямало да го пуснат да замине, в службата ще узнаят, ще се научи жена му… И не набрал кураж. Те вече били говорили с Пепи и тя му казала, че никой не знае за днешната им среща. И изобщо двамата се били уговорили никой да не знае за връзката им и Пепи го уверявала, че не е казала дори на най-близката си приятелка. Той също никому не се бил хвалил. Значи, ако… заличи следите от пребиваването си, така и няма да разберат, че той е бил тук. Изминало доста време, около половин час, докато тази мисъл го завладяла окончателно. След това започнал да действува. Първо измил и прибрал на местата им всички чинии, прибори, чаши, с които той си бил служил. Така че да изглеждало, като че ли Пепи сама се е хранила. След това прибрал всички угарки в един вестник, а пепелниците измил. Сякаш не са пушили двама, два вида цигари. После напръскал с одеколон един пешкир от банята и с него изтрил всички места, до които се е докосвал — доколкото си спомнил. Не забравил, разбира се, да прибере и „своите“ вещи — кутията бонбони и бутилката уиски. Вестникът с угарките прибрал и после изхвърлил заедно с пешкира в една кофа за смет, далеч от дома на Пепи. След като свършил всичко това, останал още доста време, не по-малко от половин час. На два пъти оглеждал апартамента, премислял дали не е пропуснал нещо, не е ли забравил някаква следа, някой предмет, който може да го изобличи. Накрая набрал кураж и отишъл в спалнята, хем да провери „не се ли е случило някое чудо“, хем „да се прости с Пепи“. Тя лежала все тъй бледа и безжизнена. Преди да напусне апартамента, угасил навсякъде осветлението и дълго се ослушвал няма ли някой на коридора. Дръжката на вратата хванал сносната си кърпа. Измъкнал се благополучно към 11 часа, без някой да го забележи. След това отишъл на гарата и там прекарал времето до сутринта, докато тръгнал за летището. Не могъл да дремне нито миг. Едва в самолета поспал от преумора около час.

— Това е, другари, това е самата истина. Сега ми олекна. Нали ми вярвате? Кажете, нали ми вярвате?

— Това не е най-важното сега, дали ви вярваме, или не. Ние работим не на доверие, а с доказателства.

— Знам, знам, но за мен е много важно да ми повярвате. Моля ви се!

— Оставете това. Имаме ред въпроси. Кажете ми, как вие си обяснявате случилото се. Пепи е била отровена.

— Нищо повече не знам. Разправих ви всичко, както беше. Не знам как умират хората, друг път не ми се е случвало да виждам как някой умира. Тогава дори не помислих, че е отровена. Кой би могъл да го стори? Нали бяхме само двамата. Едва в Берлин ми мина тази мисъл. Но я отхвърлих. Та нали ако някой я е отровил, това мога да бъда само аз. Та нали ядохме едно и също и двамата. Трябваше и аз да се отровя тогава. Смъртта й си обясних с някакъв сърдечен или мозъчен удар.

— Не. Отровена е била. С фосотион.

— Какво е това?…

— Една много силна и бързодействуваща селскостопанска отрова.

— Не съм я чувал.

— Допускате ли възможността Пепи да се е самоубила?

— Самоубила? Пепи? В никакъв случай! Тя беше много весел и жизнен човек. Никакви причини нямаше да се самоубива. Пък и държането й с нищо, ама с нищо не подсказваше подобни намерения. Беше в отлично, най-радостно настроение. Държеше се като преди… нали ме разбирате. Не, изключено е да се е самоубила!

— А да се е отровила случайно? Да е яла нещо, което вие не сте опитали?

Сивков се позамисли за кратко. Но скоро поклати глава.

— И това не допускам. От всичко, което беше сложено на масата, тя ме канеше с гордостта на грижовна домакиня, аз пръв опитвах и тя след мен. Правеше го дори някак… еснафски. И пихме от едни бутилки — уискито и газираната вода. Не, не мога да си спомня тя да е яла или пила нещо, което аз да не съм опитвал. Освен… преди да дойда. Заварих я да готви в кухнята. Ако тогава нещо е яла… но какво ще яде, след като ни предстоеше да вечеряме заедно.

— Не, отровата действува една до две минути след като се вземе. Тя е била погълната във ваше присъствие.

— Надявам се, не искате да кажете, че…

— Само обяснявам как действува отровата. Между вас всичко гладко ли беше, нямаше ли някакви търкания, скандали?

— Нищо подобно. Имахме най-прекрасни отношения.

— А не бяха ли те толкова прекрасни, че да навеждаха на мисълта за брак?

— С Пепи! Но аз съм женен. Имам и дете.

— Първо развод, после брак. Случва се, нали?

— Не, никога не се е повдигал подобен въпрос. Аз не съм мислил да се развеждам. А Пепи? Тя може и да си е мислила. Харесваше ме. Но никога не е проронвала нито дума за това. Нито е намеквала. Горда беше. Вярно е, правеше всичко, за да ми се хареса, може да е имала наум подобна възможност. Но не ми е казвала.

— Не си ли спомняте така, няколко минути преди да й стане зле, нещо особено, нещо Пепи да е направила по-необичайно?

Сивков отново се замисли, явно се мъчеше да си спомни.

— Ами… нищо. Свършихме вечерята, станахме, тя донесе от спалнята магнетофона, включи го, пихме още по чашка уиски и започнахме да танцуваме. Позвъняванията. Докато беше тъмно, беше все до мен, бях я прегърнал. Целувах я. След това продължихме да танцуваме. Призля й. Така беше. Нищо особено.

— Странно!

— Да, наистина странно. Сега виждам, след като ми казахте, че е била отровена, че отровата действува толкова бързо. Излиза, че само аз съм могъл да й дам отровата.

Сивков го каза тоя път без запъване, някак спокойно. Като човек, който не е дал отровата.

— Да, така се получава.

На излизане Сивков отново помоли да му върнат паспорта. Антонов му го даде и отново го предупреди, че не бива да напуска страната, нито дори София без негово разрешение. Той впрочем бе вече уведомил съответните власти за това.