Димитър Пеев
Аберацио Иктус (25)

Милиционерът въведе Донев и си излезе Антонов го покани да седне.

— С кого имам честта да беседвам?

Пребиваването му във Виена явно бе оставило следи.

Донев беше широкоплещест, набит, със скулесто лице и съвсем сиви очи. В погледа му, в държането му не се забелязваше никакво смущение. Изглеждаше не само физически, но и душевно силен, борбен. Ако тоя ме нападне, помисли си Антонов, както сме сами, не ще се справя с него. Макар че — де да дойдеше работата дотам…

— Подполковник Павел Антонов, старши следовател от следственото управление на Народната милиция. Доведен сте да ви проведа разпит — той натърти, макар и съвсем леко, но да се почувствува на думата „разпит“.

— Бях три дни в София. Нима не можеше да ми „проведете разпита“ по-рано, без да става нужда да ме сваляте от самолета?

Антонов го загледа в очите, без да му отговори.

С какво разполагаше той срещу този як българин, развил се до изтъкнат научен работник, извървял пътя от родното си селце до Виена. С една изненада, с хода, че „главният свидетел“ е жив. И с това че Донев, ако вече някак не е разбрал, че Пепи е мъртва, няма да знае какво може да излъже и къде да се придържа до истината. Малко, много малко. Антонов имаше чувството, че върви с хлъзгави обувки по заледен път и всяка прибързана, неловка крачка може да го подхлъзне, да падне и да загуби двубоя.

— А сега да започнем — Антонов погледна часовника си. Беше 11,30. С обяда ще трябва да се прости. А тоя едва ли ще се сети за ядене, докато свършат. — Трите имена, дата и място на раждането…

След като го предупреди за отговорността за даване на неверни показания, Антонов започна да му задава общи въпроси, да го разпитва за работата му във Виена, за семейството му, за биографията му — къде е учил, къде е работил, с кого дружи. С това не целеше да „приспи вниманието му“, да го изненада с някой неочакван въпрос — на това не разчиташе. По-скоро искаше да го опознае, да понадникне в личността на този човек.

Донев отговаряше спокойно, без да нервничи, без да протестира. Означаваше ли това, че е гузен или тъкмо обратното — че се чувствува невинен, извън всякаква опасност.

— Често ли идвате в България?

— Винаги когато имам възможност за това. Виена е близо. За Нова година бяхме и тримата. И през март идвахме. Но детето остана. Заради училището. Настанихме го в интерната.

— Разкажете ми по-подробно как прекарахте времето си последния път в София. Къде ходихте, с кого се срещахте, кой ви идва на гости?

— А кому е нужно това?

— На следствието.

Донев го изгледа продължително и в очите му се четеше укор и неприязън. Но започна да разказва, подчертано подробно, сякаш искаше да каже — „на, като се интересувате от празни работи, слушайте сега“. Но за Пепи не спомена, нито за посещението си в института.

Нима ще тръгне по пътя на лъжата? Държеше се, сякаш вярва, че Пепи е мъртва. Но не беше ли още рано да прави изводи?

— И това е всичко! С никого другиго не сте се срещали, никъде другаде не сте били?

— Е, срещал съм хора, познати по улицата. Може да съм влязъл и в някое кафе, което съм пропуснал да спомена.

Отговор, нелишен от известен сарказъм. Рисковано, Донев, рисковано. Скоро няма да ти е до сарказми!

— А да сте пропуснали някоя среща със съдбоносно значение, някое решаващо посещение. Не сте ли пропуснали някое събитие, което се помни цял живот? Помислете си, после да не казвате, че „случайно“ не сте се сетили за него.

Да, в първия капан Донев сам влезе. Малък, но капан. Сега вече той не можеше, не биваше „да се сети“ нито за Пепи, нито за института. Защото щеше да се наложи да обяснява какво „съдбоносно“ има в тях.

— Не, няма такова нещо. И не разбирам за какво намеквате с тези ваши „съдбоносно“, „за цял живот“.

— Съвсем не намеквам, а казвам ясно и разбрано. Имам предвид събития с решаващо значение за благополучието на вашето семейство и… на други хора.

— Повтарям — не, не съм пропуснал нищо.

Странно, защо така му отговори. Нима още не се е сетил, че те знаят! Или разчита на това, че Пепи, единствената, която би могла да го изобличи, е мъртва. А може би просто не е чак толкова интелигентен. Добър химик, знае си формулите, а иначе… да не е достатъчно умен за това изпитание.

Антонов не продължи с въпроса „Познавате ли Пенка Бедросян“. Рано беше. Затова остави време да се прекъсне асоциативната връзка, което запълни с „неутрални“ въпроси. И не съвсем неутрални. За връзките му с министерството, с българските химици, с бившия му институт. Той продължаваше да отговаря спокойно, едва ли не отегчено, без да се забелязва онова вътрешно напрежение, което Антонов очакваше да открие. Но за посещение в института не спомена. Бил срещал колеги случайно из града, в министерството. Този въпрос трябваше да се доуточни.

— А института посещавали ли сте?

— Далече е.

— И все пак — посещавали ли сте го или не?

— Случвало се е, май веднъж.

— Кога?

— Е, не помня датата.

— Питам при кое ваше идване.

— Май че последния път беше.

— По кое време на деня?

— Какво значение има? Май че беше по обяд.

— „Май че“ или точно?

— По обяд. Заедно излязох с колеги да обядваме.

Хм. Защо го излъга. Той трябваше вече да е разбрал от въпросите, че за следствието представлява интерес кога точно е бил там. Значи знаят нещо. И все пак се пази да каже, че е оставал след работно време в лабораторията, сам. Сигурно разчита, че това вече не може да бъде установено. Пък и се опасява, че ще трябва да даде обяснения какво е правил в лабораторията. Време беше да се приближи с една крачка към главното. Сега вече знаеше какъв отговор ще получи.

— А в „Кореком“ ходили ли сте да купувате?

— Защо ще ходим, като живеем във Виена?

Точно този въпрос щеше да му зададе Антонов, ако беше казал, че са ходили. Но той излъга и този път.

— Значи не сте посещавали „Кореком“ и не сте купували оттам?

— Не.

— А вашата съпруга?

— И тя не е ходила. Щях да знам. Щеше да поиска бонове.

Донев следеше определена линия в показанията си — да се пази от всички допирни точки с Пепи и престъплението. Тя беше логична, но не и умна.

След това последва серия от въпроси за финансовото му положение, каква заплата получава, скъп ли е животът във Виена, какво са си купили, какво са донесли в България. Разпитът доби „митничарски“ оттенък и това сякаш окончателно успокои Донев. Но напразно. Според отговорите му те досега почти нищо не били донесли, всичко било там, във Виена, и щели да го пренасят, когато се завърнат. Антонов започна да доуточнява — спомена и за цветен телевизор; „Да, имаме, но той си е във Виена“, и за стереограмофон, и за транзистори, дори за сокоизстисквачката. Отговорите бяха все — не и не. Донев не можете да не разбира, че просто му изброяват „подаръците“, които са правили на Пепи. Но продължаваше да отрича. В погледа му в някои моменти Антонов съзря сякаш някакво смущение, някакво колебание. Той отричаше, защото беше убеден, че Пепи е мъртва, че няма кой да каже отгде е получила тези вещи. Но защо тогава милицията така подробно ги изброява? Отгде може да знае?

След като прочете показанията си дотук и се подписа за верността им, Донев попита:

— А сега вече ще ми обясните ли какво означава този разпит?

— Та ние съвсем не сме свършили. По-скоро едва сме започнали. И изобщо няма какво да ви обяснявам. Накрая вие сам ще разберете. А сега ми кажете какви са отношенията ви с Пенка Василева Костадинова, по мъж Бедросян, с дъщерята на покойната кака Мара, братовчедката на вашата съпруга?

По-точно не можеше да се постави въпросът. За да няма колебания и допълнителни въпроси като „коя Пепи“ или „не познавам никаква Бедросян“. Донев го изгледа продължително, сякаш обмисляше отговора си. Той разбра, че разпитът „едва сега започва“.

— Нещо дълго обмисляте отговора си.

— Няма какво да обмислям. Чудя му се.

— Има, има! И така, чакам…

— Какви отношения мога да имам с една маникюристка, с едно лекомислено момиче, далечна роднина на жена ми?

— Вие или вашата съпруга?

— И аз, и моята съпруга.

— Значи нямате никакви „особени отношения“? Добре. Хайде тогава да го запишем и да ми се подпишете.

И започна да записва показанията. Искаше му се да добави нещо остро, нещо изобличаващо, но се въздържа. Принципът му беше — излъчвай колкото е възможно по-малко информация! Нека този да се помъчи. Преди да го беше видял, Донев му беше по-скоро симпатичен. Или поне му съчувствуваше, макар и да беше убиец, съчувствуваше му като баща. А сега започваше да го дразни. Макар и да разбираше състоянието му.

Този път Донев видимо се поколеба, но все пак подписа показанията си. Път за отстъпление нямаше. На листа бяха вярно записани неговите отговори.

Антонов погледна часовника си. Бяха изминали три часа. А глад не чувствуваше. Сигурно и Донев не се сещаше, че времето за обяд отдавна е минало. Дойде моментът да натегне струните.

— А сега ми обяснете защо така старателно отбягвате всичко, което докосва личността на Пенка. И че сте се срещали с нея, докато сте били през март в София, и че сте ходили с нея да купувате в „Кореком“, и че сте й давали толкова „подаръци“. Та нали ми ги показаха, сам аз ги разглеждах…

Донев го гледаше право в очите, някак отсъствуващо, някак тъпо, като човек, който не знае какво да отговори. И мълчеше.

— Да, разбирам ви. Мнозина тук са мълчали, но никой с мълчание не се е освободил от отговорност. И така, дълго ли смятате да мълчите?

— Не съм я виждал, не съм й носил подаръци, не сме ходили в „Кореком“ — Донев неусетно повиши глас, почти викаше.

— Спокойно, Донев, не викайте, не съм глух. Чух, но не мога да разбера защо отричате очевидни факти, за които ще бъдете изобличен от свидетелите. Обяснете ми как да тълкувам това?

— Няма никакви свидетели.

— Искате да кажете — вече няма. Има, Донев, има. И тук е вашата фатална грешка. Но нека преди това да запишем вашите нови показания.

Антонов наведе глава и започна да пише, но не изпускаше от погледа си Донев. Този път той дори не скриваше вълнението си, стискаше ръцете си, беше се изпотил.

— Хайде, готово, подписвайте!

— Нищо повече няма да подписвам. Това е някакъв… шантаж. Издевателство. Отказвам!

— Да откажете имате право. Но полза нямате. Аз ще впиша в протокола „отказва да подпише показанията си“ и ще продължим нататък. Но аз няма да постъпя така. Изключително във ваш интерес. Слушайте сега внимателно какво ще ви кажа и тогава ще решим. Вие, откакто ви взехме от летището, сигурно постоянно се питате — защо? Как така милицията си позволява да задържи един почтен, уважаван гражданин, способен научен работник. Питате се и не смеете да си отговорите. А отговорът е толкова прост, страшно прост. Ние знаем всичко за вас. И как сте си „родили“ син, и всичко, което се е случило последните години, и през март тази година, и през април. Ние знаем всичко, което вие знаете, но вие не знаете това, което ние знаем. Вие сте разобличен, Донев, разберете това. Напълно. И единственият изход за вас е да престанете да заблуждавате следствието, да лъжете. И да направите пълни и искрени самопризнания. Само те могат да намалят отговорността ви. Защото вие имате сериозни смекчаващи вината ви обстоятелства. Запомнете това. А сега — слушам ви.

— Настоявате ли да подпиша досегашните си показания?

— Ще зависи от следващите ви. Убеден съм, че скоро сам ще поискате да напишете саморъчно всичко останало. И така…

Донев поклати глава, дали примирен със съдбата си или в знак на съгласие, и започна да разказва, подробно и вече много по-спокойно историята на „осиновяването“, както той се изрази, на Виктор и всички последвали го събития. Историята звучеше почти еднакво с това, което му бе разказал доктор Каролев. Сега вече призна и подаръците, и „Кореком“, и всички срещи и изнудвания. Само за антикона не спомена нищо.

— Ето, заради тази история с нашия син отбягвах да говоря за тази мръсница — завърши Донев. — Не желаех да става дума за това, че Виктор не е наш рожден син. Боях се, че в своята злобна завист и отмъстителност тя няма да се спре пред нищо и някой ден ще направи постъпки да си вземе детето.

— Донев — прекъсна го Антонов, — вие нещо разбрахте, но не докрай. Не се преструвайте, че ви водим разпит заради „осиновяването“ на сина ви. Вие не сте юрист, но и като химик би трябвало да знаете, че този въпрос е от граждански характер и с него милицията няма да се занимава. Пък и пропуснах да ви кажа в началото, когато поискахте да ви се представя, че аз съм следовател в отдела, занимаващ се с… убийства. Не с осиновявания, Донев, а с убийства!

— Не разбирам.

— Нима още не сте разбрали! А я ми кажете сега, защо ни излъгахте, че сте били във вашия институт по обяд, че сте излезли да обядвате с колегите си. Та вие сте прекарали на 21 март два часа в лабораторията сам, след работно време. Какво правихте тогава там в лабораторията, сам? — Донев беше навел глава и не отговаряше. — Отговорете, обяснете! И само не ме лъжете, че не сте били там. И за това има свидетели. Мълчите! Добре, помислете, да видим какво ще измислите. А сега ми отговорете: Вие редовно, всеки път сте носили подаръци на Пенка. Този път донесохте ли й?

— Не.

— А защо така. Нали сте й обещали — Антонов реши, че може спокойно да рискува. Едва ли през март Пепи „ги е помилвала“, едва ли тогава пак не ги е изнудвала. — Защо ТОЗИ ПЪТ не й донесохте?

— Не успях. Повикаха ме спешно.

— Хм. А защо поне не й се обадихте?

— Защо да й се обаждам. За да ме тормози ли? Ако от мен зависеше, въобще не бих се срещал никога с нея. Та сам ли да й се обаждам!

— Не сте имали време. Ами поне антикон да й бяхте донесли. Колко му е, във всяка аптека във Виена се продава. Защо този път не й донесохте антикон, Донев?

— Какъв антикон? — този път в очите на Донев ясно пролича страхът.

— Хайде, хайде, не се правете на незнаещ. Или може би вашата съпруга й е дала антикона през март, когато сте били в София?

Донев се бе отпуснал на стола, забил поглед в пода, сякаш бе престанал да слуша, да мисли.

— А не ви ли е минавало през ума, Донев, че антиконът може да попадне и в чужди ръце, не по адреса, за който е предназначен. А тази, за която е бил предназначен, да оцелее. Да остане СВИ-ДЕ-ТЕЛ! — Донев продължаваше да мълчи. — Не сте ли помисляли, че антиконът може да бъде използуван и от друга жена, приятелка на Пенка. Но със същия резултат. Вие се досещате, че имам предвид не антиконцепционните му качества. Става дума за 21-то драже, онова, изработено в лабораторията! И така, отново ви питам — вие ли дадохте антикона на Пенка или вашата съпруга?

— Аз.

— Хм. Нима досега не забелязахте, разговаряме вече толкова часове, че аз ви задавам само такива въпроси, на които знам истинския отговор — Антонов реши още веднъж да рискува. Особено по този двусмислен начин. Нужен му беше още един психологически тласък към целта. — И така — вие или тя?

— Даде й го жена ми. Нея беше помолила. Интимни, женски работи. Но тя не знаеше, не е подозирала нищо. Тя е невинна!

— Дано да е така. Искрено ви говоря. Това би ме зарадвало.

Донев го изгледа с нескривано учудване.

— Какво, не вярвате ли? Да не мислите, като съм следовател, че не мога да разбера чувствата ви, мотивите ви. И че не мога да ви съчувствувам. Ако вашата съпруга наистина не е участвувала…

— Истината ви казвам. Тя дори и не подозира. Тя нищо не знае.

— Добре. В такъв случай тя ще може да се грижи за сина ви, когото тъй обичате и двамата.

— А какво ще стане с него?

— За това ще поговорим после. Сега ми разкажете подробно всичко. Как се снабдихте с фосотиона как изготвихте дражето, как го вложихте в опаковката на антикона. Всичко. Подробно. И точно.

— Добре. Подробно. Всичко. Но може ли преди това да ми дадете чаша вода. Ужасно съм жаден.

— Вода — веднага. А не искате ли едно голямо силно кафе?

— Може ли?

— Може, разбира се, защо да не може.