Димитър Пеев
Аберацио Иктус (24)

Донев пристигна със самолета. В понеделник. Сам. Елегантно облечен, с един малък куфар. На летището сред тълпата бяха Антонов и Консулов. Ей така, само за да го зърнат. Правеше впечатление на самоуверен делови мъж, с живи, умни очи. И решително интелигентен. С една дума — костелив орех.

Когато Донев се качи в автобуса, а те седнаха в колата, Консулов каза:

— И все пак дойде, макар и сам. Как го тълкуваш?

— Никак. Естествено беше да дойде. Детето им учи във Виена, жена му е била скоро в България, викат го по служба за няколко дни. Това е най-естествената реакция. Ох, Круме, боя се, че тая не ще е последната му „естествена реакция“.

Донев само остави куфара у дома си и веднага отиде в министерството. След завършването на работното време излезе с колеги. Вечеряха заедно в „Копривщенска среща“. Прибра се у дома си. За другия ден беше назначено съвещанието, заради което го повикаха. Сутринта направи някои малки покупки в съседния магазин и отиде в министерството. Там прекара целия ден. Храни се в стола. Вечерта отиде на гости у семейство Козареви — доцент, също химик. Сигурно бяха близки приятели. На отиване носеше малък пакет, излезе без него. Явно подарък. Взеха под наблюдение и Козареви. Съвещанието свърши. На третия ден заместник-министърът го повика след обяд на среща. Цялата сутрин не излезе от дома си. Може би къщуваше. След срещата вечеря сам и се прибра. На следващия ден по обяд излиташе за Виена. Беше си купил билет. Срокът на пребиваването му изтичаше. Нито беше ходил в „Младост“, нито се беше обаждал в салона, нито на Бедросян. И в райсъвета не ходи. Нито той, нито някой друг се заинтересува от съдбата на Пепи. Крайно време беше да решават.

Бинев и Антонов се явиха на доклад при полковник Пиротски в края на работния ден. Бинев беше го вече информирал за всичко, така че оставаше само да решат какво да предприемат. Полковник Пиротски им каза, че вече е докладвал случая на заместник-министъра и е получил неговото съгласие да задържат Донев. И то в момента преди излитането на самолета. За да му дадат „последна възможност“.

— Странно, непонятно ще бъде, ако той съвсем не се поинтересува какво се е случило — каза Пиротски. — Та това е убийство, не е да попълниш фиш от тотото. Той може би все пак знае. Или… дори ми минава мисълта — да не би все пак да не е той.

— Неговото поведение навежда на тази мисъл — каза Антонов, — но не е ли това преднамерено? Няма кой друг да е, другарю полковник.

— Как да няма. А жена му? Ако тя е свършила тази работа, без да каже на мъжа си?

— Не забравяйте кой е химик, кой се е бавил два часа в лабораторията на института. Тя може да знае, може да е подбудителка, съучастничка, но замяната на дражето не е станало без участието на Донев.

— Защо тогава той не проявява никакъв интерес? Това е ненормално, нечовешко!

— Това е единственото умно поведение в случая. Пък и… още има време до заминаването му.

Но и до последния момент Донев не предприе нищо. Поръчаното такси дойде да го вземе, по пътя за летището не се отби в „Младост“. Оставаше възможността да се обади по телефона от аерогарата.

Антонов се свърза по радиотелефона с управлението и нареди да съобщят на дежурната „касиерка“ в салона, че ако потърсят Пепи, вече може да каже: „Тя е следобедната смяна, потърсете я към два часа“.

Самолетът на Донев излиташе в 11,45, той вече нямаше да може да я „потърси към два часа“. А от друга страна, за него беше особено изгодно да позвъни в „последния момент“. Звъни, качва се на самолета и излита за Виена.

Но и от автомата на чакалнята на летището не позвъня.

Когато дойде неговият ред на граничния КПП, му взеха паспорта и го поканиха да отиде в стаята началника на митницата.

— Но аз вече минах митническия преглед.

— И все пак ще трябва да дойдете с мен — му каза оперативният работник.

— А самолета? Билета…

— Това оставете на нас. Ще го уредим.

— Но на какво основание, другари?

До този момент Консулов беше застанал недалеч и заедно с Антонов наблюдаваха. Сега той се приближи и се намеси.

— Допускате ли, инженер Донев, че Народната милиция ще спре заминаването ви без достатъчно сериозно основание?

— Но аз не разбирам.

— Ще дойдете с нас, ще разберете.

Консулов и оперативният работник отведоха с едната кола Донев. Веднага след тях потеглиха с втората Антонов и Хубавенски. Те ги задминаха още по алеята на летището и бързо се отправиха към следственото управление. Антонов искаше да присъствува на задържането, но без да го забележи Донев. Уговорили се бяха преди разпита Донев да поседи сам известно време в един от празните кабинети — да поразмисли.

Пет минути след като влезе в кабинета си, се появи и Консулов:

— Доставен е цял и невредим. Седи при Петров и се дуе.

— По пътя как се държа?

— Мълча. Само като зърна стените на нашето мило учреждение, запита: „Къде ме водите?“

— А ти?

— В следственото управление на Народната милиция. Какво друго? Ако бях му казал, че го водим в Народната опера, нямате да повярва. Пак звучи по-добре, отколкото „В Централния затвор“. Готов ли си, куме! Нещо… да сме ти нужни?

— Не, Круме, предпочитам да водя разпита сам. Поне първия. Някак по-интимно ще се получи. А вие с Хубавенски отидете при магнитофона, там слушайте.

— Хайде, Пенчо, тук не сме остро необходими.