Димитър Пеев
Аберацио Иктус (15)

Денят започна със съвещание при полковник Бинев. Бяха и тримата. Както обикновено, Бинев беше вече прочел и последните протоколи, та не се наложи да му докладва случая с Мери.

— Защо сте се захванали с този хулиган? — запита Бинев. Личеше си, че е раздразнен, готов да се кара. — Работите за стопанската, а своите задачи не изпълнявате — и погледна към Консулов.

— Поради спецификата на това следствие — отговори му спокойно Антонов, — поради липсата на преки улики налага се да търсим мотивите и оттам — извършителя. А Попов, като главен контрагент на убитата, е твърде перспективен.

— Вие с перспективи не ме залъгвайте. Колко дни минаха, скачате като бълхи от човек на човек, а нищо конкретно. Именно в това е вашата грешка — че не разработвате докрай хипотезите.

— Няма нужда да изядеш едно яйце, за да разбереш, че е развалено. Достатъчно е да го помиришеш — обади се Консулов.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ако трябваше докрай да разработваме всички хипотези, щяхме да бъдем още по-назад.

— Това и за Сивков ли се отнася?

— И за него. Аз се убедих, че той не може да е убиецът.

— Много хубаво! Браво! Убедил се бил човекът. А твоето убеждение, какво, към делото ли да го подшием? Изтървавате убиеца, помислете за това! Чудя ви се! Имате човека, който е бил там, а се мотаете да търсите други. Не разбрахте ли, че си губите времето?

Настъпи тягостна тишина. На Антонов не му се искаше да спори с полковника. Безполезно беше. Особено в това настроение, пред другите.

— Другарю полковник — обади се плахо Хубавенски, — може ли?

— Кажи, кажи, дано на теб да ти е хрумнало нещо.

— Пепи е извикала Попов в Ихтиман. Била е в болницата. Не трябва ли да проверим?

— А той не е отишъл. И какво от това? Кога е било?

— През май.

— За годината питам.

— Хиляда деветстотин шестдесет и шеста.

— Видиш ли. Преди девет години. Не може да има нищо общо с убийството й.

— Ама за да го вика с телеграма, сигурно е било нещо важно.

— Може и да е било важно, но за нея, а не за нас. Както виждаш, и той не знае, и тя не му е казала. Та сега ние ли ще узнаем? И за какво ни е? Ти да нямаш нещо роднини в Ихтиман?

— Съвсем не, другарю полковник, никого не познавам там. Но нали трябва всичко да проверяваме.

— Ти не ме учи какво трябва да правим! Антонов, какво мислиш?

Антонов се замисли. Наистина имаше нещо странно в това повикване. Те вече са били скъсали, Пепи е живеела в София. Минават години, докато отново установят връзки, вече спекулантски. Какво е това странно островче по средата? Защо Пепи е извикала любовника си, когото вече е мразела? Защо й е бил нужен? За нещо много важно, съдбоносно. Или така — просто женска прищявка? И защо в болницата? Какво се е случило с нея? И защо пък точно в Ихтиман? Нещо, за което Попов не знае. Ако знаеше, щеше да каже. Ако ли пък е било нещо, което би го изобличило, нещо неизгодно за него, въобще щеше да премълчи този факт и никой сега не би могъл да го открие. Не, тук има нещо, нещо странно и затова може би интересно. А може и да се окаже важно за следствието.

— Аз мисля, че си заслужава да направим тази проверка. Въпрос на един ден. Може да отиде Хубавенски. До болницата. Ако е била там, ще я намери по регистрацията.

— Давещият и за сламката се лови. Добре де, вървете, като си нямате друга работа — отсече полковникът. — После да не обвинявате мен, че съм ви пречил. Пък и да не мислите, че ми се свиди командировката.