Димитър Пеев
Аберацио Иктус (8)

От протокола, записан от Хубавенски и от бележките, които бе водил самият той, съставиха „схема на любовниците“. Ясно беше, че тук можеха да влязат и „невинни“ хора, за които Бедросян подозира без основание, а сигурно и много „провинени“. Но засега разполагаха само с това. От деветимата упоменати само двама бяха достоверно известни. Останалите Бедросян знаеше само по малко име или по прякор, на някои знаеше професията или къде често се мяркат. Всички те трябваше да бъдат издирени, идентифицирани и да се установи къде са били, какво са правили на 21, понеделник вечерта. А с тези, които нямаха алиби, щяха да поработят допълнително. Но затова щяха да са нужни хора, тримата нямаше да се справят бързо. Преди да поиска още двама оперативни работници, щеше да изчака завръщането на Консулов, да се посъветва в него.

Той пристигна едва към пет часа, към края на работния ден. Потри ръце и каза:

— Ха сега да опразваме кошниците!

Антонов му разказа за разпита на Бедросян, след това му показа „схемата на любовниците“. Към нея, без да поглежда в бележника си, Консулов направи редица допълнения. Явно бе разговарял в салона на същата тема и по всичко личеше — с по-запознати с материала личности. Артистът Асен се превърна в естраден певец, наричан Коко; „хайманата и хулиган“ Мери прерасна в „мъжествен красавец без определено занимание“; Велев остана твърдо в списъка; появи се нова фигура — художникът от ЦНСМ Чавдар Барев. Останалите „заподозрени“ Консулов отхвърли като отдавна ликвидирани случаи или като „плод на фантазията на ревнивия арменец“.

— Но има още един и той е най-интересният — каза Консулов. Това е сигурно „гласът, който се е обадил“, човекът, който е посетил Пепи в понеделник вечерта.

— Кой е той?

— Там е работата, че никой не го познава. Дори Клео. Това е „новата голяма любов“ на Пепи, новата й голяма тайна.

По загадъчния начин, по който започваше Консулов, личеше, че е успял да узнае нещо, че не идва с „празна кошница“. И след като Антонов не му зададе никакъв въпрос, сам започна да разказва:

Основният източник на достоверна информация, както и трябваше да се очаква, се оказала Клео. Но разговорът не потръгнал леко. Първо трябвало да напълни главата й с опасностите, които я грозят, ако укрива важни сведения, после да й разясни колко е важно да познават връзките на Пепи. Поканил я да обядват заедно в ресторанта на ЦУМ. И едва към кафето Клео се отпуснала. Разказала, че напоследък, от няколко месеца, Пепи имала нов приятел, „човек много солиден“, връзка, която може да доведе до неочаквани последици. На въпроса под „неочаквани“ може ли да се разбира убийство, Клео разяснила — не, по-скоро брак. Разбира се, първият въпрос на Консулов бил „Кой е той?“ Клео го уверявала, че наистина не знае, че този път Пепи, кой знае защо, категорично отказала да съобщи името му. Казала само, че е „баровец от външната търговия“. Имал жена и дете, поради което засега не могла да съобщи името му. Била му обещала да пази в най-строга тайна връзката им.

— А както знаеш, министерството на външната търговия не е от най-малолюдните и баровци там с жени и деца — колкото искаш. Но нищо повече не можах да изкопча. Пепи никога не била споменавала дори малкото му име, наричала го само „моят търговец“ или просто „моят“. Той често пътувал в чужбина, главно „по второ направление“, и й носил разни подаръци. Така и щяхме да се разделим, ако в последния момент, вече на ставане, Клео не се сети, че и тя е получила един подарък от този баровец, макар и косвено.

Консулов извади от джоба на сакото си малко светлокафяво тефтерче-календарче и го сложи на масата. Антонов го взе и започна да го прелиства. Елегантна вещ — кожена подвързия, напечатано на фина оризова хартия. Но на гръцки. В края беше разделът „телефони“. Там имаше записани няколко номера и имена — на български.

— Не гледай телефоните. Тях ги е писала Клео, след като е получила тефтерчето.

— А какво да гледам? Другото не мога да го прочета.

— Там е работата, я! Преди около месец Пепи дала на Клео това тефтерче. Обяснила й, че „нейният“ й го бил дал „за твоята приятелка, гъркинята“. Изглежда, тя му е разказала. Е, и аз помолих Клео да ми услужи за няколко дни с това тефтерче. Неохотно, но ми го даде. Обещах й, че „няма да го конфискуваме“. Баровецът от външната търговия, който явно много държи на своето инкогнито, тук здравата се е минал.

Антонов понечи да каже нещо, но Консулов го спря с пръст на устата:

— Момент! Силанс, сил ву пле. Малък експеримент с учебно-дидактична цел. Пенчо, ела насам. Разгледай това веществено доказателство и ни кажи какво може да даде то на следствието.

Хубавенски взе тефтерчето и започна напрегнато да го разглежда.

— За улеснение ще ти кажа — първото нещо, което узнах в министерството, — че това е рекламно тефтерче на гръцката фирма за износ на маслини „Захариадис и Захариадис“ в Солун. Дребна фирма.

— По него може да са останали пръстови отпечатъци на мъжа.

— Не е това. Тефтерчето е било подарено обвито в целофан. Клео е хвърлила обвивката и това, дето държиш в ръцете си, само тя го е пипала.

— Тогава… да се проучат телефоните, записани вътре.

— Но те са на Клео. Освен ако те интересуват нейните връзки.

Хубавенски разглеждаше, разлистваше замислен тефтерчето и мълчеше.

— Пенчо, Пенчо, забравил си завета на стария бай Петко Славейков. Знаеш ли как той е напътствувал своя достоен син, твоя адаш? Вижда се, не познаваш класиците: „Пенчо бре, чети! Пенчо не чете!“ Но това е било през миналия век. Модернизираният му вариант е: „Пенчо бре, мисли! Пенчо не мисли!“

— Но аз мисля.

— Виждам, виждам. Ей този другар по едно време беше намислил да окачи лозунг в кабинета си. Лозунг оригинален, макар и идейно не дотам издържан. „Трябва повече да мислим, и то… качествено!“ Поради някои тактически съображения лозунгът не бе нарисуван, но ти го имай наум, не го забравяй, докато работиш при нас.

— Сетих се — извика изведнъж Хубавенски. — Трябва да се провери на кого е дала фирмата това тефтерче!

— Браво, Пенчо, так держат. Тази блестяща мисъл ми хрумна и на мен веднага, щом Клео ми показа тефтерчето. Тя знае дотолкова гръцки, че ми прочете първата страница. Слава Богу, рекох си аз, че не е от някой световен концерн, дето разпраща и раздава хиляди тефтерчета, а на скромните солунски братя Захариадис. Дощя ми се, ако някога ги видя, да ги разцелувам и двамата.

— Може да са баща и син — вметна Антонов.

— Ако ще да са и първи братовчеди, това не изменя работата. Тъкмо в два свършихме обяда и аз, бегом, в министерството на външната търговия. Бързо намерих нужния ми човек, който ме отпрати към един друг. Следващият вече знаеше за тази фирма. Неин представител е идвал в края на февруари тази година. Преговорите са протекли успешно, така че наскоро можем да очакваме нова партида буркани със зелени маслини. Дотук беше лесно. Сложното започна, когато трябваше да установя на кого е дал тефтерчето. И колко е раздал този кириос Захариадис — едно-две, пет-шест или десет-двайсет?

— Той може да ги е раздавал и на случайни хора — обади се Хубавенски. — На администратора на хотела, на камериерката, на човек, с който е седнал на масата в ресторанта.

— Може, но не е интересно. Не забравяй, че на Пепи го е дал „нейният баровец от външната търговия“. И аз концентрирах вниманието си сред „баровците“ там. Срещнах се с началника на отдела, който е подписал договора, с другаря Манев. Човек много изискан, сдържан, пък и на възраст, как да ти кажа, в която едва ли… Срещата с него се оказа много плодоносна. И той получил тефтерче. Показа ми го. Беше в чекмеджето на бюрото му. Преговорите непосредствено е водил Петров, Калофер Петров. Малко странно име, но щом като има Видин Даскалов, защо да няма и Калофер Петров. В някои моменти на преговорите участвувал и Генчо Генчев. Допускам тефтерче да е получила и секретарката на отдела.

— Среща ли се с тия двамата?

— Срещах се. Но първо бях в „Кадри“, поразгледах делата им. Чувствувах, че работата се нагорещява. И двамата подхождат — и по възраст, и по минимално количество опорни точки, с които разполагаме. Само в едно се различават. Калофер има жена и едно дете, точно по данните, а Генчо е от моята партия — ергенче. Макар че кой му пречи да се е представил за женен с дете.

— Обикновено женените се представят за ергени — каза Хубавенски.

— Ех, дете невинно, какво знаеш ти за живота. Понякога е по-изгодно да се представиш за женен. Слушай мен, стария ерген, иначе как щях да оцелея. И така, срещнах се и с двамата. Първо посетих Петров. Няма как, след кратка интродукция намекнах и за тефтерчето. Че уж ни интересува като съдържание, дали няма там нещо политическо. Той веднага го извади, също от чекмеджето. Дори ми го подари. Ето го.

Консулов сложи на масата още едно, също такова кафеникаво тефтерче.

— А Генчев? — запита Антонов.

— Хм. Там работата не се изясни. Призна си, че е получил, но не можа да го намери. Порови из чекмеджетата. Извади повече от десет разни, и големи, и малки. Накрая дойде до извода, че му е взел химикалката, а самото тефтерче „за какво ми е на гръцки, трябва да съм го изхвърлил“. Това е, куме. Така изглежда на дадения етап „операция тефтерче“.

Антонов взе двете тефтерчета от масата и още веднъж ги разгледа. Бяха съвсем еднакви.

— Това, на Клео, си е с химикалката — каза той.

— Но дори и той не беше сигурен, че я е извадил. Само допусна.

— Може ли да е Генчев? Ти си разговарял с него, имаш някакво впечатление.

— Ако питаш дали може той да е убиецът…

— Не това питам. Може ли той да е бил посетителят?

— Напълно е възможно.

— Това е единият вариант. Вторият е — Захариадис да е дал и още някому, когото ти не си открил.

— Гледай, Пенчо, и се учи. Вместо похвали — упреци. Върви, че пълней! Не, с други хора от министерството той не се е срещал. Там преговорите се водят на отчет и се знае точно кой и колко пъти се е срещал с кириос Захариадис.

Решиха с „операция тефтерче“ да продължи да се занимава Консулов. И тримата бяха убедени, че нейните възможности не са изчерпани докрай. Хубавенски трябваше да замине за Врачанско и да провери алибито на Бедросян. То наистина звучеше убедително, но все пак те нямаха право да се основават само на доверието. А Антонов реши да присъствува на погребението на Пепи. Понякога тъкмо на гробищата изскачаха фигури, които можеха да бъдат полезни.