Димитър Пеев
Аберацио Иктус (23)

Планът по провеждането на операцията в последния му вариант се оказа обемисто съчинение от двадесет гъсто изписани страници. Полковник Пиротски два пъти го връща за преработка, за допълнения. Откриваше все нови и нови възможности как Доневи биха могли да узнаят за смъртта на Пепи и те, Антонов и Консулов, трябваше да обмислят как „да запушват тези информационни канали“. А предложението на Консулов да се яви на Доневи в ролята на Попов, на хулигана Мери, и да разиграе новоизлюпения баща — изнудван, който най-после е решил да се ожени за Пепи, все пак беше отхвърлено. Подобни инсценировки не бяха в стила на Народната милиция и полковник Пиротски не разреши да им се „изиграе този номер“. Изобщо указанието беше да не се твърди открито, че Пепи е жива, а разпитът да се води така, че по обстановката и по косвени начини Доневи сами да си направят този извод. Или, както забеляза Консулов, да се съобразяват с формулата „И вълкът сит, и агнето цяло“ и, разбира се, не пропусна да добави, че в случая „вълкът е следствието, а на закона се отрежда скромната роля на агнето“.

Разработването на операцията беше особено усложнено от това, че предвиждаше много варианти, които трябваше да бъдат самостоятелно и паралелно разработвани. Затова беше и многопланова. Още самото завръщане имаше четири варианта: пристига само Донев, пристигат двамата, пристигат с детето и… не се завръщат. Всяка една от тези възможности беше разработвана самостоятелно. Особено сложно бе да се предвиди как Доневи (всеки поотделно сам, заедно или чрез трети лица) могат да узнаят за смъртта на Пепи и още по-сложно беше да им попречат.

Първата задача беше да заличат некролозите, издадени от „любещия съпруг Дики“ и разлепени обилно от него около апартамента и блока на „Младост“. Решиха да не ги махат (това можеше да се стори някому подозрително, пък и не се правеше с некролози), а върху тях да налепят нови, фиктивни. И макар че тази задача по разпределение се падаше на Хубавенски, Консулов някак загадъчно я иззе. И още на другия ден се появи със сноп прясно отпечатани некролози, които той с гордост тупна на бюрото на Антонов.

— Полюбувай им се!

Наистина имаше на какво да се полюбува. Некролозите си ги биваше: с кръст и портрет на сърдит, дори страшно гледащ мъж с провиснали мустаци и брадичка на Наполеон III, с полагащото се четиристишие за пролетта и окапалия скъп лист, обрулен от жесток есенен вятър, от „вечно скърбящата вдовица Муци“. А „починалият“ направо се казваше Кочо Мангалов.

— Отгде си докопал портрета на тоя тип?

— Изрязах го от едно старо; френско списание. Защо, не ти ли харесва? Виж само какъв е сериозен!

— А не можа ли да му измислиш друго име?

— Как не цениш жертвата ми — да утрепя най-добрия си приятел Кочо Мангалов за служебни цели. И кого ли другиго да сложех. Иван Петров ли? Ами ако улуча, ако близките му видят некролога и припаднат? А сега такава опасност няма!

— Хм. И сега какво ще правиш без най-добрия си приятел?

— Ще си съчиня друг.

— Добре, добре, само лепете ги яката, да не паднат.

— Бъди спокоен, куме, действуваме с „Оху“…

Единственият некролог, който махнаха, беше на вратата на апартамента на Пепи. А също така и лепенките с печатите.

Най-простото за Доневи беше да се обадят в козметичния салон и да потърсят Пепи. На телефона стояха касиерките. А те бяха две, според смените. Не се решиха да ги вербуват. Изобщо никой от салона не биваше да знае. Затова се наложи те да бъдат сменени. Ръководството на кооперацията ги премести на други обекти, а на тяхно място бяха изпратени две оперативни работнички. Те получиха отделна програма как да отговарят на запитвания за Пепи и имаха постоянна връзка с Антонов и Консулов.

Доневи, разбира се, можеха да позвънят и на Бедросян. Наложи се да проведат „поверителен“ разговор с него. За щастие се оказа, че той още не е съобщил на родителите си за смъртта на Пепи — за да не ги тревожи (че апартаментът е загубен!). А него цял ден го нямаше, щяха да отговарят те, както си знаеха, че Пепи е жива. А ако Доневи позвъняха вечер, когато той си е в къщи, Бедросян обеща да скрие за смъртта, да каже, че Пепи си живее отделно, в „Младост“. Внушиха му, че с това ще спомогне за разобличаването на престъпниците и ще се освободи окончателно от всяко подозрение.

Значително по-сложно беше със съседите от „Младост“. Те всички знаеха, целият огромен блок. Не можеше всички да бъдат обработени да лъжат. Тук съществуваха няколко възможности: да ги оставят да узнаят и да строят разпита върху „нездравия им интерес към съдбата на Пепи“, да ги задържат в момента, преди да са успели да научат за смъртта, или да действуват по метода на „летящия отряд“ — проследяващите да се представят за съседи с услужливия въпрос „Кого търсите?“.

Съществуваше възможността Доневи да се информират и направо от съответната служба на райсъвета — начин брутален и твърде рискован за тях. Но и той беше взет под внимание.

Така, детайл по детайл, се подготвяше посрещането на семейство Доневи, което можеше и да не дойде. По цял ден се разиграваха всички мислими варианти на играта „Вие питате — ние отговаряме“, докато и тримата решаваха, че са изчерпали всичките възможности, или както казваше Консулов — „до пълно видиотяване“. Но Антонов си даваше ясна сметка, че още много други възможности оставаха непредвидени от тях.

Наред с „пасивните“ мероприятия бяха обсъдени и някои „активни“ — „показване“, даване да се разбере, че Пепи е жива. Появата на „бащата — Консулов“ бе отхвърлена. Не се прие и предложението „Пепи да им се обади по телефона“, въпреки че откриха една нейна колежка с глас, който „винаги са го бъркали по телефона с този на Пепи“. Тази възможност остана само като резервна, ако в хода на следствието възникне такава нужда.

Когато всичко за „посрещането“ беше готово, полковник Пиротски задействува механизма за повикването на Донев. Посветен беше само заместник-министърът — останалите от службата на Донев трябваше да играят играта „слепешката“, със съзнанието, че идването му наистина е наложително. От министерството му съобщиха в петък, че в понеделник той трябва да бъде в София. За да има възможност да подготви пътуването си, и своето и евентуално на жена си, ако тя пожелае да дойде с него.

Когато в събота по обяд Антонов и Консулов преглеждаха за последен път изпълнението на плана, на поставените задачи пред оперативните работници, установиха, че сякаш всичко е „както трябва“.

— Е, Круме, какво ще правим до понеделник?

— Това, което е правил маршал Рокосовски, преди да започне щурмът при Сталинград — ще чакаме.

— Какво общо има Рокосовски с нашите работи?

— Има. Малко преди да започне настъплението при Сталинград, час преди началото на артподготовката, някой от щаба му влязъл в землянката на Рокосовски и удивен го заварил сам да слуша „Катюша“ — човекът си бил пуснал грамофона. А на учудения си помощник казал историческите думи: „Пожелавам на всеки съветски военачалник, малко преди да започне решителното сражение, да може да си позволи да слуша любимата си песен!“ Ясно ли е! Така че и ти, военачалнико, върви си у дома при своята мила съпруга и слушай какво ще ти изпее тя. Защото — каквото можахме — направихме!