Димитър Пеев
Аберацио Иктус (21)

Макар че работното време започваше в 8,30 часа, днес Антонов влезе в кабинета си малко преди осем. Делото той снощи предаде на полковник Бинев — знаеше, че началникът на управлението го е поискал, за да го прегледа преди съвещанието. Но то не му беше и нужно, помнеше всички обстоятелства, всичко бе премислил, всичко бе изживял. Имаше на разположение цял час, за да прецени отново хипотезата си, за да огледа силните и слабите й страни.

Извади от шкафа един голям бял лист и по дължината му вертикално тегли една права линия. Отляво написа като заглавие „Теза“, а над дясната половина „Антитеза“. Тезата му беше ясна, логична, щеше му се да я назове стройна:

1966 г. — Доневи получават новороденото.

1966–1973 г. — години на спокойно родителско щастие.

Почука се и в кабинета влезе Консулов заедно с Хубавенски.

— Зорницата да ти донесе щастие, куме! Виждаш ли, Пенчо, какво ти казах — от тъмно е тука.

— Току-що дойдох. А вие какво сте подранили?

— Същото, каквото и ти — предизпитна треска.

Жалко, сега вече, като дойдоха, няма да го оставят на спокойствие. Но може би така е и по-добре. Ще се яви на съвещанието по-свободен в мислите си. В края на краищата той не отиваше там да пледира своята теза, а заедно да обсъдят създалото се положение.

Макар и малко по-възбуден от обикновено, но Консулов се държеше така, сякаш не им предстоеше решителен разговор с началствата. Свари кафе, шегува се с Хубавенски, измъкна от чантата си някакви бисквити и ги предложи с „гладна мечка с началство не спори“. Само за случая не отвори дума. Това беше пак негов своеобразен маниер, с който искаше да каже и че не отдава чак пък толкова голямо значение на съвещанието и че е достатъчно уверен в себе си, за да се готви в последния час.

Тъкмо в девет полковник Пиротски ги прие. Както винаги се ръкува с всички и щом седнаха, запита:

— Кой ще докладва?

— С Антонов се разбрахме аз да изложа фактическата обстановка, а той да развие хипотезата си.

— С фактическата обстановка аз се запознах сам от делото. Надявам се, няма обстоятелства, които да не са отразени там. Предполагам, и вие да ги познавате — той изгледа насядалите около продълговатата, покрита със зелено сукно маса и спря погледа си на Хубавенски. — И вие също, нали? — запита го той.

Хубавенски скочи, изчерви се леко и каза смутен:

— Ами… знам ли… макар че аз, едва ли тъкмо аз…

— А, вие сте дошли тук да чуете как мъдрите и знаещи началници ще ви свършат работата. Грешите, лейтенант Хубавенски. Но понеже е за първи път, ще ви простим. Тук сме се събрали, за да обсъдим ВСИЧКИ ЗАЕДНО случая в свободен обмен на мнения. И не ставайте, когато говорите. Не е нужно. Пък и смущава мисленето. Нима подполковник Антонов не ви е обяснил кое е най-важното — да се мисли. А сега да чуем какво е намислил лично той. Имате думата, подполковник Антонов.

— Заключението на научно-техническия отдел потвърди догадката, че опаковката на противозачатъчното средство антикон в единия й край е била разпечатана, така че дражето, намиращо се на 21-ва позиция, да може да бъде извадено и подменено с отрова. Взетите тогава проби от съдържанието на стомаха на убитата бяха анализирани химически отново и този път много по-внимателно. Установи се, че там има следи от специфично карминово багрило, същото, с което са били оцветени оригиналните дражета антикон. Ето тези — Антонов извади от джоба си една пълна опаковка антикон и я подаде на полковник Пиротски. — Изпрати ни ги срочно по наша молба търговският ни представител във Виена.

— Чакайте! Знам, нали аз се обаждах. Друго исках да ви попитам. Какво казват химиците и съдебният лекар — защо не са го открили веднага, още в началото? Какво са гледали!

— Виках Станилова, която е правила анализите — обади се Бинев. — Карах й се. И тя се поразвика, нали я знаете. Тъй като тая боя не е отровна, пък и се ползува в сладкарската ни промишленост, помислила, че убитата е яла някакви бонбони, червени лимонови резанки например. Не й обърнала внимание, с една дума.

— Ясно. И втори въпрос — не означава ли това, че убитата е взела ИСТИНСКО драже антикон?

— Това, другарю полковник, означава — продължи Антонов, — че този, който е подменил дражето, е разтворил озахарената обвивка на оригиналните дражета в течен желатин и от така оцветената в оригиналния цвят желатинова емулсия е приготвил дражето с отровата. Оттук могат да се направят два извода: Първо, че той е разполагал поне с още една опаковка антикон и… че е разбирал от занаята си.

— Разбирам намека ви — че е бил химик.

— Висококвалифициран химик, другарю полковник!

— Аха, нещо като старши научен сътрудник. А защо приемате, че отровното драже е било в желатинова обвивка? И желатина ли сега го откриха в пробите?

— Не, такова малко количество сред останалите храни не биха могли да намерят. Желатинът не е тъй специфичен като червената боя. Това е едно предположение, което обяснява бавното действие на отровата. Ако тя е била обвита в захарна кора, щеше по-бързо да се разтвори. А на желатина му са нужни 10–12 минути.

— Не на желатина, а на вас. На вас тези 10–12 минути, времето от вземането на магнитофона от спалнята до първите болки.

Той добре познаваше маниерите на полковник Пиротски — това бяха „проби, изпитания в убедеността на докладващия“. И затова реши да не отминава закачката.

— На мен ми е нужна само истината. Но не мога да не отбележа, че интервалът от вземането до задействуването на дражето съвпада с времето на разтварянето на една желатинова обвивка, такава, каквато се ползува във фармацията. И нищо повече.

— Продължавайте!

— Така беше най-после намерен отговорът на въпроса, който ни измъчваше от самото начало — как убитата е взела отровата? Защо не се е отровил Сивков? Защо не намерихме никъде и следа от фосотиона? Една хипотеза и в науката и при нас се превръща в теория, когато може да отговори на всички поставени от наблюдението, от практиката въпроси. Първият беше — какво е яла само тя, нещо специфично, дето само тя, жената, ще вземе? Противозачатъчното драже! Никъде нямаше и следа от отровата, защото тя е била само вътре в дражето и цялата е била погълната. Втората загадка беше — как така Сивков, който е присъствувал на смъртта, да не е убиец. Кой друг човек и по какъв начин е могъл да даде отрано фосотиона и Пепи да го вземе, без да подозира, че се трови? Отговорът и на този въпрос е ясен. Пепи от първи април е започнала да взема антикона — всеки ден, всяка вечер преди лягане по едно драже. На 21 април у нея е бил Сивков. Дошло време „за лягане“. Отишла да донесе магнитофона и е взела последното драже — 21-то. Убиецът е този, който е дал антикона. Той е могъл да й го даде, естествено, поне 21 дни преди 21 април — през март. Тогава тук са били Доневи. Само те са имали защо да искат смъртта на Пепи — за да престане да ги изнудва, за да се освободят от кошмара, че ще си вземе детето. Остава открит въпросът, дали двамата са действували в сговор, или „операцията“ е провел само единият от тях, без да посвещава другия. Сигурен съм, че това е Емил Донев. Капитан Консулов ходи два пъти в института на Донев и установи, че към 20–21 март той е бил там след обяд. Макар че не е имал работа там. Ей така, „да се види с колегите си“. Нещо повече — останал е в лабораторията, която той е ръководил по-рано, и то след работно време. Сам. Никой, разбира се, не се е поинтересувал какво е правил. Бивш и евентуален бъдещ шеф! Чистачката разказва, че излязъл от лабораторията малко преди седем — когато вече привършвали чистенето. Имал е два часа на разположение.

— А жена му? — запита Пиротски.

— Не мога да кажа. Теоретически съществува възможността тя да не знае нищо. Може Донев сам да е измислил начина и да е решил да не забърква съпругата си — сам да го изпълни. Тя е могла да знае, че носят, че дават на Пепи антикон, без да подозира какво крие опаковката. Може, разбира се, да се допусне, че е била посветена, че заедно са измислили и осъществили плана си за убийството. Твърде вероятно е.

— В лабораторията имало ли е фосотион?

— Не, другарю полковник — отговори Консулов. — Проверих най-внимателно. Донев или го е донесъл от Виена, или го е взел от някой свой познат, или… го е имал от по-рано. Нали е химик. Имат и виличка с овощни дръвчета край Симеоново.

— Значи няма доказателства, че Доневи са притежавали фосотион — обади се Бинев.

— Доказателства наистина няма, но тази отрова може лесно да бъде намерена. Това не е проблема, още повече за един химик с такива възможности, у нас и в чужбина…

— Химик, химик! — прекъсна го Пиротски. — Като че ли само химик може да даде отрова, и то такава, разпространена, както казвате. Нима трябва да изключим всички нехимици?!

— Изключвам ги — каза Антонов, — не защото не са химици (макар и това да има в случая значение при технологията на изготвянето на дражето, при прецизната дозировка на отровата), а защото Доневи са единствените, които имат достатъчно сериозен мотив да убият Пепи. Нито Сивков, нито бившият й съпруг Бедросян, нито дори този Попов са имали основание да искат смъртта й. И да я осъществят по този начин, с тъй далечен прицел, така добре предварително обмислено. Ако е нужно…

— Не, не е нужно — прекъсна го Пиротски. — Четох аргументите ви. И за Сивков, и за другите двама. Съгласен съм, че Сивков не би постъпил така към една жена, при която идва да прекара любовна нощ. Изобщо той твърдо отпада. Бедросян също. Освен че така губи окончателно апартамента, но и няма мотиви да извърши убийството. Неговата надежда е била някога пак да се събере с Пепи. Още по-малко може да е оня, Попов. Характерът, характерът на деянието е такъв, че предполага някакъв подчертано умен, силно пресметлив бих казал, далновиден убиец. И, съгласен съм, че това може да бъде тъкмо Донев. Подхожда му по всички показатели. Какво ще кажете вие, полковник Бинев?

— Аз от психология толкава не разбирам и бях за хипотезата Сивков. Но сега, при новата фактическа обстановка, той наистина отпада. Остава да приемем, че Сивков й е дал антикона през март, за да я убие, когато на 21 април той е при нея. Сиреч — абсурд! А щом опаковката е била разлепвана, значи там е била отровата. А за Бедросян и Попов наистина няма никакви факти, които да ги уличават. Може следствието да не ги е разкрило, но факт е, че няма. Смъртта е настъпила на 21 април, но убийството е извършено през март. Във всеки случай преди 1 април. А това заедно с останалите обстоятелства по делото сочи като убийци Доневи.

— Така-а… — каза замислено Пиротски. — Значи според вас всичко е наред. Убийците са разкрити, можем да пишем обвинителното заключение и да предаваме делото на прокуратурата. Вие, другари, надявам се, си давате сметка колко сме далеч от този идиличен момент!

— Заподозрените още не са разпитани — каза Бинев. — Ще ги повикаме и… ако се завърнат… Та те и тримата сега са в Австрия. Ще трябва някакъв благовиден повод…

— А какво мислите вие, подполковник Антонов?

— Аз съм убеден, че те ще дойдат дори без особено благовиден повод.

— А защо мислите така?

— Ами… защото са умни. Защото знаят, че нищо не рискуват. Та ние нямаме никакви изобличаващи ги доказателства.

— Те това исках да чуя! Ние тук си имаме една добре съчинена история, която по всичко личи, че е истинска, но две пари не струва пред съда. Никой съд няма да ги осъди въз основа на нашите, колкото и да са логични разсъждения.

— Последните дни само над това мисля — каза Антонов.

— Е, и какво измислихте?

— Едно ми остава — със сълзи на очи да ги кандърдисвам, че те са убийците, да ги склоня от симпатии към милицията да си признаят. Та те ще отрекат всичко. Имам предвид всичко, що се касае до престъплението. Ако са умни, могат да признаят, пряко сила, че са взели детето, че са правили подаръци на Пепи. Та това е тъй естествено. Роднина им е, най-после, пък и подарила им е детето си. Защо не. Ако са много хитри, могат дори да признаят, че са й дали антикона. Но не и че са разлепвали опаковката, че са подменили дражето. Макар че — едва ли. Защо им е този риск, да се навират между шамарите, след като Пепи, единственият човек, който знае, че те са й дали антикона, е мъртва. Ех, да имаше там едни техни пръстови отпечатъци. А то — само на Пепи.

— Очистили са ги — каза Бинев.

— Колко му е — натопили едно памуче в спирт и… хайде. Размазани или очистени, но ги няма. Пак добре, че е останала поне празната опаковка. Пепи би могла да я хвърли през прозореца.

Настъпи продължително, тягостно мълчание. Полковник Пиротски се беше загледал през прозореца, сякаш това, което ставаше в кабинета му, не го интересуваше. Бинев оглеждаше подчинените си и с поглед ги подканяше да предложат нещо.

— Аз бих желал да кажа — вдигна неочаквано ръка като ученик в клас Хубавенски.

— Кажете вие. Както виждате, началствата мълчат.

— Всеки престъпник, понеже действува в материалния свят и самият той е материален, винаги оставя някакви следи.

— Да, така е — каза усмихнато Пиротски.

— Всеки престъпник винаги допуска някаква грешка — продължи окуражен Хубавенски. Въпросът е да открием материалните следи, да открием тази грешка.

— Така пише в учебника, другарю лейтенант — каза Бинев. — Ама сега ние не сме се събрали да четем учебници, а пред нас е животът. Я посочи де какви следи е оставил престъпникът, каква грешка е допуснал.

— Не може да не е допуснал — заупорствува Хубавенски.

— Не може в учебника, а на практика, в живота…

— В живота — намеси се Антонов — и това може да се случи. Оттам се попълва черният списък на неразкритите престъпления.

— Почакайте, почакайте, стига сте напътствували момчето — каза Пиротски. — Та той е прав. Не може да бъде престъпникът, колкото и да е умен, колкото и да е хитър и съобразителен, да не допусне никаква грешка.

— И каква грешка е допуснал нашият престъпник? — не без ехидство запита Бинев. — Бихте ли ни казали?

— Защо не, ще ви кажа, няма да я крия за себе си, я. Нали затова сме се събрали. Но преди туй искам да запитам проверявали ли сте връзките между Доневи и убитата. Извън разговора на Антонов с онзи, лекаря от Ихтиман…

— Доктор Кубрат Каролев.

— Да, така беше. Онази, гъркинята, приятелката й, знае ли нещо за тях. Дали не са я търсили по телефона от Виена. Особено след 21 април?

— Разбирам — обади се Консулов. — Аз разработвах фризьорския салон. Клео, така се казва гъркинята, нищо не е чувала за Доневи, Пепи не е била търсена от чужбина в салона. А в къщи няма телефон. Доневи са могли да я търсят само в салона. Говорих и с Бедросян. И той не знае нищо за Доневи. От разговора ни, насочван от мен, подразбрах, че и за детето не знае нищо.

— Значи те, Доневи, не са се интересували по-нататък от съдбата на убитата, не са любопитствували, така да се каже, да узнаят резултатите от действията си, как се е изпълнил планът им.

— Не, другарю полковник — намеси се Антонов. И тази грешка не са допуснали. Имаме твърде умни престъпници насреща ни. С железни нерви. Пък и защо ли да се интересуват? Пепи или е умряла и тогава всичко е наред, изнудвачката е отстранена, или ако по някакво чудо се е спасила — тогава значи всъщност нищо не се е случило. Тя сама пак ще се появи и те отново ще трябва да замислят смъртта й. Защо да любопитствуват тогава, защо да се интересуват от една жена, която уж им е безразлична. За да се издадат ли? Не, те не са направили и тази грешка.

— Да, тази грешка не са направили. В какво е силата на Доневи: в това, че не са оставили следи от деянието си. Колко умно — отровно е последното драже. След което опаковката се хвърля. И тя е могла да бъде хвърлена. Но дори и така, колко време мина, докато я открихме. И, разбира се — без никакви уличаващи следи по нея. Това, що се отнася до веществените доказателства. Но в процеса има и гласни доказателства — очевидци, свидетели. В случая има само един очевидец. Само Пепи е знаела „тайната на детето“. Доктора можем да не броим. Брат е, ще си мълчи. Ако не бяхте го изобличили с фиктивната операция, така и щеше да си мълчи. Само тя е знаела, че ги е изнудвала. Естествено, кой ще вземе да се хвали с такива неблаговидни постъпки. И най-важното — само тя е знаела кой й е дал антикона.

— И тази единствена свидетелка е жертвата! Няма я. Мъртва е, не ще проговори — обади се Бинев.

— Това казвате вие. Но, надявам се, не сте го съобщавали на Доневи. Ето тук те са допуснали своята грешка, за която младият ни колега тъй настояваше. От много хитрина, от прекалена предпазливост — не искам да оспорвам, една съвсем правилна, умна позиция — те са се лишили от възможността да знаят какво всъщност се е случило. Те предполагат, те се надяват, но НЕ ЗНАЯТ умряла ли е Пепи.

— Не виждам как няма да е умряла, след като е взела антикона.

— Бинев, могат да се случат много непредвидени неща. Може да го е загубила, да са й го откраднали, може да е била започнала някое друго средство, а това да държи за запас, може през това време да не е имала нужда от него… Всичко се случва.

— Но тогава Попи ще е жива и няма да има престъпление. За какво ни са тогава Доневи, как ще се обясни нашата намеса?

— Така ли мислите? — Пиротски се усмихна загадъчно. Разговорът явно му доставяше удоволствие, личеше си, че е намислил нещо. — Лейтенант Хубавенски.

— Заповядайте, другарю полковник — изправи се Хубавенски.

— Седнете, нали ви казах да не ставате. Я ми кажете, вие знаете ли какво е аберацио иктус?

— Аберацио кактус ли?

— Хм. Не кактус, а иктус.

— Съвсем не знам, другарю полковник — изчерви се Хубавенски.

— Виждам, че съвсем не го знаете. А колко имахте по наказателно право?

— Шест, отличен, другарю полковник.

— Даже отличен. И не знаете какво е аберацио иктус! Аз не бих ви писал толкова висока бележка. Латинският, латинският, лейтенанте! Я му кажете вие, подполковник Антонов.

— Аберацио иктус или по български отклонение на удара имаме, когато деецът се прицелва в А, когото иска да убие, стреля, но куршумът улучва и убива Б, когото той не е искал да убие. Това, разбира се, е само един пример. Аберацио иктус ще имаме и когато — Антонов се усмихна, той беше вече разбрал мисълта на Пиротски — Доневи дадат кутията антикон, в която има отрова, на Пепи, а пък тя, отровата, попадне по някакъв начин у друго лице, да кажем, нейната приятелка Клео и последната се отрови. За разлика от ерор ин персоне…

— Достатъчно — разсмя се Пиротски. — Отлично, даже много добре. Чувствува се старата школа, изучавала по-сериозно латинския. Ако беше отровена Клео, която Доневи не познават, щяхме да имаме и свидетел, и убийство, за което да отговарят Доневи.

— Но нали умрялата е Пепи — възрази му Бинев.

— Но нали Доневи не знаят това. Те знаят само, че са дали отровата. А кой, кога, къде я е глътнал, не знаят. Задължително е само пак да е жена. Нали мъжете все още не са започнали да гълтат антиконцепционни средства. Пепи се е сдобила с други, да кажем, от ГДР, имало някакъв овосистон, и дала, ако искате, продала на своята приятелка Клео антикона. Тя умира. Ние разследваме. Откриваме подмяната на дражето. От съпруга на Клео узнаваме кой й е дал антикона. Пепи ни разказва всичко останало. Като разбира какво са й били замислили Доневи, тъй се озлобява допълнително срещу тях (пък и разбира, че повече няма да може да ги изнудва), че излива всичката си злоба — сиреч дава изчерпателни показания, макар и твърде субективни. И как ги е молила (със сълзи на очи) да й върнат детенцето, и как те, подлеците му недни, се стремели с всякакви подаръци да я подкупят. По-нататък няма какво да ви уча, нали.

— Вие сте решили да разиграем аберацио иктус? — запита Антонов.

— Предлагам ще бъде по-точната дума. Ако измислите нещо по-добро, по-умно, веднага ще го възприема. Но засега не виждам друг изход. Разполагаме само с едно веществено доказателство — опаковката на антикона. То свидетелствува само, че 21-то драже е било подменено, но мълчи по въпроса кой е дал антикона на Пепи и следователно кой е вложил отровата. Това обстоятелство може да бъде установено, след като Доневи благоразумно са очистили пръстовите си отпечатъци, само от един свидетел — Пепи. Затова тя трябва да възкръсне, да е жива. А за да има следствие и наказателна отговорност — все пак трябва да има и убит. Ето защо ни е нужна тази инсценировка. Тя, разбира се, дълго няма да издържи. Не можем нито да възкресим Пепи, нито да убием Клео. Ако тя бъде „жертвата“. Но при умна и грижовна подготовка, при един майсторски проведен разпит — поотделно на двамата — може да свърши работа, да доведе до самопризнания.

— За да ги разпитаме, ще трябва да предизвикаме повикването им. А те могат и да не се върнат — каза Бинев. — Колко му е — той е крупен специалист на добра работа там, тя е детска лекарка, цялото семейство се намира във Виена…

— Могат. Тогава ще поискаме екстрадирането им. И ще имаме една допълнителна улика.

— Те веднага ще се обявят за политически невъзвращенци.

— Ние сме длъжни да направим всичко, което зависи от нас. Ще разработим случая така, че да се завърнат и като се завърнат, да ги разобличим. Силата на престъпника е в това, че действува скрито, изненадващо — не знаеш кога и какво ще направи, кой го е направил и защо. Тогава той раздава картите. Сега е дошъл обаче нашият ред. Сега ние ще раздаваме и някои козове, макар и не много силни, имаме. Това пък е нашият шанс.

Антонов слушаше и обмисляше предложението на началника на управлението. Да, жалко беше, че той сам не се сети. Може би не му оставиха време — беше тъй зает до последния момент с подготовката на делото. А може би и нямаше да се сети, нямаше да види тази пролука в иначе отличната, без пукнатини конструкция на престъплението.

— Какво ще кажете, подполковник Антонов? — сепна го гласът на Пиротски. — Вие все пак най-добре познавате делото.

— Мисля, че това засега е единственият възможен подход при разпита. Единствен и не безнадежден. Доколкото установихме, Доневи и Пепи не са имали общи познати. Те принадлежат към различни обществени кръгове. Значи няма да има кой да им обади за смъртта й. И шуреят, доктор Каролев, не знае, че тя е умряла. Иначе в никакъв случай нямаше да даде такива показания. Имам предвид за изнудванията. Остава те, като се върнат, сами да се поинтересуват.

— Щом дойдат, това ще е първата им работа — каза Бинев. — Има си хас да не се поинтересуват успял ли е планът им. Затова ще трябва да ги задържим още на летището.

— Не съм убеден — каза Пиротски. — Въпрос на нерви и на тактика. Това са умни хора. Повикването е вече някакъв сигнал. Може и да се въздържат от проверки. Та всеки интерес в тази насока е улика! Те ще разсъждават така: или ни викат случайно, не във връзка с убийството, или вече сме разкрити. Сиреч Пепи е мъртва. Защо тогава да се интересуват? А чак пък за нашето аберацио иктус да се досетят — не ми се вярва. Но ако все пак започнат да проверяват, ако нервите им не издържат или се окаже, че не са чак толкова умни, ние ще трябва да ги задържим, така да се каже, пет минути преди да узнаят истината. Всичко това трябва да бъде премислено и изпипано до най-малките подробности. Основното е да се скрие смъртта на Пепи, да се заличат всички следи от нея и да се симулира, така да се каже, присъствието й.

— Добре би било да й се намери двойник — каза Хубавенски.

— Чак дотам да се стараем, не е необходимо. Двойници има само в романите. А и близначка няма. Ще минем и без двойник.

— Но бащата би могъл да се появи и да изиграе определена роля в убеждаването им, че Пепи е жива — каза Консулов.

— Оня, хулигана! — Пиротски се замисли. — Струва ли си да привличаме този тип в нашата комбинация. И с какво може да ни бъде той полезен. А освен това той знае, че Пепи е умряла. Може да се издаде. А не е изключено и умишлено да ни провали.

— Не съм и помислял него да използуваме. Но те не го познават, не са го виждали, не знаят и как се казва. Само знаят, че по силата на природните закони детето им има и физически баща. И сега той би могъл да се появи лично.

— Значи… някой друг! Кой?

— Аз например.

— Ха — разсмя се Бинев. — Ама че идея! Убеден съм, че Консулов отлично ще изиграе ролята на този хулиган.

Консулов се надигна, но Пиротски му махна решително с ръка да седне и каза:

— Полковник Бинев, не ми харесват подмятанията ви. Предложението е интересно, крие известни перспективи и трябва да бъде проучено и обсъдено. Изобщо вашата задача сега е да съставите план за подготовката и провеждането на операцията. Давам ви срок до утре да ми го предложите за утвърждаване. А аз ще помисля как да обезпечим завръщането на Доневи в България. С това можем да приключим за днес.

— Другарю полковник — каза Антонов. — Един ден е малко. Ситуацията е сложна, с много вариации. И всяка трябва да бъде проучена, предварително обезпечена. Не ще успеем до утре.

— Докога тогава?

— Ами… нека не определяме срок. Пък и няма защо чак толкова да бързаме. Бъдете сигурен, че не ще се бавим излишно.

— Хм, добре, така да бъде. Чакам да ми обадите, щом сте готови.