Димитър Пеев
Аберацио Иктус (13)

Хубавенски не се появи на сутринта. Нямаше и телефон там, където живееше, за да му позвъни. Сигурно бе избързал да замине с вечерния влак. Така се и оказа. Към десет часа му се обади полковник Пенев от Враца. С нескривана досада той питаше, дали не са престанали да им доверяват, та втори път изпращат „този младок“. Антонов трябваше да употреби цялата си дипломация, за да го убеди, че случаят не е заслужавал да ги безпокоят, че става дума за уточняване на някои детайли. А е наредил на Хубавенски да им се обади само да знаят, че той се намира на територията на окръга им. Накрая Пенев омекна, видимо беше удовлетворен от старанията на Антонов да бъде любезен и декларира, че макар и да не се иска тяхната помощ, те са „насреща“ и ще помогнат на „младия колега“ с каквото могат.

Антонов изчете най-внимателно отново делото. То все още беше скромно както по обем, така и по съдържание. Много пъти той бе намирал при такива повторни четения обстоятелства не само интересни, но често пъти и решаващи за разкриването на истината. Но този път нищо не се получи. Дали не можеше да ги види тези „обстоятелства“, или те просто не съществуваха в делото? Многократно се спираше, препрочиташе, размишляваше, оставаше да се пораждат всякакви свободни асоциации във връзка с прочетеното, но нищо умно, нищо ново не му хрумна.

Най-неприятното в този случай беше, че те и досега не знаеха нищо за мотивите на престъплението. Предположения можеха да се строят всякакви, но те бяха все абстрактни, измислени от тях въз основа на богатата им практика. А конкретния мотив можеха да узнаят от човек, близък на Пепи, с когото тя е споделяла — ако въобще е споделяла. Бившият й съпруг, настоящият й любовник бяха заподозрени. А иначе около нея съществуваше някакъв социален вакуум. Нямаше родители, нямаше братя и сестри, дори деца. Към кого да се обърнеш, с кого да поприказваш? Оставаше едната Клео — приятелка и може би душеприказчик на Пепи. Но тази хитра госпожа не проявяваше никакво желание, а може би и нямаше интерес да се разприказва. Да видим какво щеше да постигне Консулов?

Обади се на Дикран Бедросян, предложи му да се срещнат, за да доизяснят някои обстоятелства. Готов беше да го посети у дома му, при старите родители, да отидат в някое заведение, за да поговорят по-свободно. Но самият Бедросян настоя да дойде при него в управлението. Сякаш посещението в тази доволно смущаваща с вида си сграда не го плашеше.

Най-после го повика Бинев. Сръднята беше отминала, разговаряха спокойно. Сега и той се съгласи, че още няма достатъчно данни, за да решат кой е убиецът и още по-малко основание, за да задържат някого. Изглежда, насаме полковникът бе поразмислил по-зряло случая и сега настоя да съсредоточат вниманието си върху личността на убитата. Той упорито я наричаше „тая Пенка“, сякаш смяташе за несериозно в един разговор между длъжностни лица да й казва Пепи. Нареди един от младите им колеги, в момента свободен, лейтенант Асен Няголов, да отиде до Плевен и да проучи там „житие-битието“ на Пепи. Антонов му възрази, че тя е напуснала родния си град преди много години, скъсала е всякакви връзки с тамошните хора и едва ли причината на смъртта й може да има връзка с Плевен. Но Бинев настоя — „в тая тъмнина трябва да надникнем зад всеки храст, не знаеш от кой ще изскочи заекът“ — и след като Антонов запозна Няголов със случая, той замина за Плевен.

Пристигна Бедросян. Антонов се постара да го посрещне колкото е възможно по-приятелски, да го предразположи към откровен разговор. Дори направи кафе за двамата. Не поръча да им донесат, а сам, пред него го свари — съвсем по домашному. И ефектът се получи. Бедросян се разприказва така, че често трябваше да го спира, да го „вкарва в релсите“ на темата, за която се бяха събрали да разговарят. Така разпитът бързо прерасна в изповед на един позастаряващ мъж, оженен за млада и твърде красива жена, с всички произтичащи от това положителни и отрицателни възможности. В държането на Бедросян, в думите и в тона на изповедта му се чувствуваше някакво ново отношение към случая — някакво спокойствие, някаква увереност. Дали те се дължаха на предразполагащото поведение на Антонов, или на нещо друго, нещо, което само Бедросян си знаеше.

Макар и темата на разговора им да беше Пепи, цялата информация за нея идваше, пречупена през призмата на Бедросян и така косвено, но не по-малко достоверно Антонов можа да узнае твърде много за него. Това беше потомствен „майстор“, както той многократно повтаряше с гордост. Син на златари, той сега, във века на научно-техническата революция, се преквалифицирал в електрониката, „златото на нашето време“, и със същите добросъвестност и майсторлък поправяше телевизорите на хората, както дедите му са правели пръстени, гривни, обици и огърлици. Умение и добросъвестност — това бяха главните характерни черти на Бедросян, неговият девиз в живота. Както често при добрите тесни специалисти в много други области на човешката дейност, дори в науката, той беше доста ограничен, в някои отношения дори глуповат или поне наивен.

Прекалено дългият им разговор накрая прерасна в сълзливо откровение, в „изплакване на душата на приятелско рамо“. Липсваха само шише червено вино и песни от „градския фолклор“. Да, Пепи никога не го обичала. Омъжила се по сметка за него. Не, не само заради уредения му дом, заради парите му и заради грижите, които той полагал и бил готов цял живот да полага за нея. Омъжила се, за да има баща. Нали баща й ги напуснал, когато тя била още дете. Тя въобще не го била виждала. Още от началото не могла да понася родителите му, „дъртите“. А след двете нещастни раждания намразила и него. Той опитвал с добро, опитвал с лошо, но нищо не помагало. Била много упорита. Правела каквото си иска. Преместила се да спи в друга стая (още докато живеели заедно), не го допускала до себе си. Изневерявала му. А той (тук Бедросян се заудря с юмруци по главата, макар и не много силно), „будалата му“, продължавал да я обича. Сякаш по-силно, отколкото по-рано.

Антонов се стремеше да регулира с включване и с въпроси потока на красноречието, с което Бедросян го заливаше, да извлича от водопада на думите по някое зрънце нужна на него истина. А зрънцата бяха дребни и редки. Особено за последния период, когато Пепи се преместила да живее в комплекса „Младост“. Освен много познанства с „разни там пущове“, на които Бедросян не знаеше дори точните имена, правело му впечатление, че през последните две години у Пепи се появявали много скъпи стоки от западен произход — не само дрехи и козметични средства, но и цветен телевизор, магнетофон стереограмофон, транзисторен приемник с магнитофон, някои мебели, скъпа машинка за кафе еспресо и други. Пепи не ги криела, хвалела се с тях, но не давала никакви обяснения за произхода им. Веднъж на смях казала, че й ги подарявали любовниците й, които умеели да ценят красивите жени, а понякога, уж на сериозно, казвала, че си ги купувала. Дори предложила и на него да му купи, но назовала такава цена за един магнитофон „Филипс“, че на Бедросян, познавач на бранша, му настръхнала косата.

Нима всички тези подаръци й беше направил Сивков. Но те се познаваха само от два-три месеца.

— Въобще — заключи Бедросян — от година-две Пепи започна да си играе с парите. Посещава редовно „Кореком“, често прекарва уикенда си на „Щастливеца“, уж сама. Не знам с кого ходи на Витоша, ама търговията я върти с Мери.

— Коя е тази Мери?

— Мъж е. Един такъв… бабаитин, едър, рус, хулиган. Ходи с жълто-червено шушляково яке. Цял ден по кафенетата на центъра кисне.

— Нещо по-подробно за него. Как се казва?

— Мери — това знам. Но всички безделници на София го познават. Той е главният търговски партньор на Пепи.

„А може би и не само търговски“ — помисли си Антонов. С тази колоритна фигура те ще трябва да се запознаят. И както го описа Бедросян, това няма да е трудно. Да, непременно, и то по-скоро!

Докато го слушаше, през цялото време Антонов обмисляше дали да го запита за нощта срещу 22, или да изчака какво ще донесе Хубавенски и тогава отново да разговаря с него. Какво рискуваше? Бедросян да го излъже? Толкова по-зле за него.

— Слушайте, Бедросян, уж сме се събрали да си говорим приятелски, а вие… — Антонов поклати недоволно глава. — А вие ме лъжете, криете от мен. Не е хубаво това. Искате да ви вярвам, а ме лъжете.

— Аз? Жаме. Никога! — искрено или престорено, но на лицето на Бедросян се изписа същинско изумление. — В какво съм ви излъгал?

— Ами… казахте, че на 21 април сте поправяли телевизори до края на програмата и след това сте спали у агронома на селото. — Антонов го изгледа изпитателно. — А това не е вярно!

— Вярно е, вярно е — развика се Бедросян. — Поправях. До края на предаването. И спах у Стоянчо.

— А къде сте били, какво сте правили до три часа през нощта, когато сте се прибрали у агронома?

Бедросян явно се смути. Наведе глава, след туй загледа Антонов, сякаш търсеше отговора, сякаш искаше да разбере какво знае той.

— Ами… аз не съм ви излъгал, бе другарю. Така си беше. Ама и не ви казах всичко. То аслъ не е и за разправяно. Ама ако се интересувате…

— Интересувам се.

— Само че — антр ну — да си остане между нас като мъже. И не ме карайте да се подписвам.

— Вие кажете, пък тогава ще решим.

— Абе бях при една булка. Марийка, кантонерката. Живее на няколко километра извън селото. Вдовичка е. Нейният телевизор оправях — ухили се мазно Бедросян.

— До три часа през нощта!

— Е, телевизора до десет. После хапнахме, пийнахме и… нали ме разбирате… Трябваше да ми се отблагодари жената.

Чудесна работа! Пепи приема Сивков, Бедросян „поправял телевизора“ на вдовичката. И то в една нощ. Ако е вярно, разбира се. Впрочем той веднага ще позвъни във Враца, ще проверят. Но, изглежда, беше вярно. Бедросян разказа случая с нескривана гордост и без никакви угризения — нито че е „икономисал“ истината, нито заради „вдовичката“.

И все пак се разделиха като стари приятели. Бедросян дори набра нахалството да обещае, по своя инициатива, че ако се сети за нещо ново, което може да помогне на следствието, веднага да се обади. А Антонов го изпрати с чувството, че въпреки всичко е разговарял с един откровен човек. Без обаче да изключва възможността Бедросян да се прави на искрен, да се прави на глуповат, а всъщност да е много по-хитър, отколкото изглежда. Във всеки случай трябваше по-отблизо да се запознаят с произхода на всички тези „стоки от западен произход“, дори в случай че Бедросян беше им разказал неслучайно, за да ги наведе нарочно на някаква следа, макар и по свои си съображения. Те можеха да водят към причината или мотивите на престъплението, а можеше и да нямат нищо общо с убийството. И незабавно да проверят случая с кантонерката Марийка.